Историите на Цветелина от вчера и днес

И нещо от мен, в Деня на хумора и шегата! Бай Ганьо чете "Бай Ганьо" - Илия Бешков През последните 30 години живях така, че нито за миг не го забравих! Изобщо той е незабравим, защото ако в нещо успя Алековият герой - това е в преобличането. Назад във времето остана отхвърления агарянски ямурлук, свали той дори белгийската мантия, макар че тъгата по нея остана у една част от сънародниците му. Обличаше последователно шинел и червена рубашка, после пусна брада, сложи очила и се затъркаля по площадите. После и таз мода като мина, съвсем се поевропейчи, взе да си купува лъскави коли, телефони, хейтъри и тролове. Освен да се преоблича Бай Ганьо не научи нищо друго. Ако надникнете в душата му и днес ще видите все същото: копнежа по келепира, нашите да са на власт: за да се докопаме до Солунската митница или до европарите, все тая! Напълни държавата с дочолувци, гочоолувци, бодковци, аслановци и гуньоадвокати, размножи ги, разплоди ги почти като Създателя! Бди зорк

Едрият пъстър боб, мекият диалект, чарът на ниските хребети не са единствените привлектелни неща там       Село Смилян Ако ме попитате кое място в България смятам за най-близко до Рая, веднага ще ви кажа, че това е районът на Родопите около град Смолян, още по-точно село Смилян и съседните на него села. Не че в другите планини няма интересни и вълнуващи места, не че обичам на „Странджа баир гората”, но честото ходене в Родопите ме кара да ги чувствам близки и родни, скъпи и вълнуващи. Преди да видя село Смилян, знаех само, че там е царството на най-едрия боб. И о, чудо, докато в равнината бобът беше вече узрял, хората го скубеха и простираха по шосето, за да го очукат и приберат, в Смилян прочутият едър боб все още цъфтеше с прекрасни розови и алени цветове, зелен и висок до небесата.       Смилянския боб За да стигнете до Смилян, трябва да излезете от Смолян и да поемете по пътя през село Чокманово. То се намира на около 15 км от областния град. В Смилян хич и не можахм

Орфическите мистерии в последната събота и неделя на юли събират хора от много страни Триградското ждрело Триградското ждрело и пещерата „Дяволското гърло“ са често посещаван маршрут в Родопите. За „Дяволското гърло“ и преди, и сега са се разказвали легенди. Тя не блести с изящни скални образувания, но привлича и омагьосва хората с възможността да се докоснат до стихията на водата и тайнството на подземния свят. Входът на пещерата наподобява дяволска глава. В гърлото й се слиза по стръмно нанадолнище, чува се ревът на гърмящ водопад, тъмнината и дълбочината на пещерата са ужасяващи въпреки туристическите удобства като стълбища, парапети и осветление. Тази привлекателна ужасяващост хилядолетия подхранва човешкото въображение и поражда множество легенди. И, разбира се, пътят към ада е много привлекателен за живите. Те с удоволствие слизат внимателно в преизподнята и с пъшкане и мъка се изкачват по стълбите към света на живите, удовлетворени, че поне за малко са пребивавали в Ада

Природният феномен може да се посети от разклона за село Забърдо по пътя Асеновград - Смолян Големият мост Чудните мостове са природен феномен в Родопите. Можете да стигнете до тях по пътя от Асеновград към Смолян. Указателните табели ще ви отведат към разбит път, по който може да стигнете до скалния феномен. Завоите и дупките правят изкачването сериозно предизвикателство, но гледката напълно оправдава очакванията. Природните образувания се намират на 8 км от село Забърдо. Преди да поемете към пътеката изградена около мостовете, можете спокойно да спрете на удобен паркинг. По него вече са разположили сергиите си местни възрастни жени, които продават в бурканчета и пликчета дъха на Родопите – билки и сладко от горски плодове. Цените са солидни, сладкото е сварено по съвременните технологии с желираща захар, която запазва цели плодовете и техния цвят. Под паркинга се намира хижа Чудните мостове , която ако работи, може да ви предложи местни специалитети, мурсалски чай, палачи

Те се завръщали в света на хората по Благовец, след Великден изчезвали незнайно къде В селата край Елена съществуването на митични същества, които местните наричат самодиви, до днес се приема за истина. Легендите разказват, че самодивите избирали дадена поляна и танцували на нея. Най-често това се случвало по пълнолуние. Приличали на привидения. Неясни образи на момичета, които извивали тела в дълги роби в светещо бяло. Затова прочетох в статия на 24chasa.bg. Росенът - самодивско цвете Животните усещали  присъствието им. Късно вечер, при прибиране на добитъка, кучетата пазачи се държали странно. На няколко пъти пощурявали и започвали да вият до късна доба, лаели без причина в нищото, въпреки че наоколо нямало признаци за наличието на човек. Други пък скимтели пак без причина и се криели. Според местните хора, самодивите си избрали една поляна, тя ставала тяхна и по пълнолуние винаги танцували на нея. Ако жив човек ги видел, ослепявал. В района имало много ненадей

Казанлъшкият Музей на розата е разкошният дом на персийската дамасена - миризливия маслодаен гюл „Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в тоя трендафилен град. /…/ Захваща се майската пролет, дърветата се накитват с нежни и крехки листенца, полето се покрива с цветя, славеи сладко пеят, пиленца чуруликат на дясно и на ляво, всичко става весело, мило и прекрасно, даже и воздухът се напълва с някаква си успокояваща безметежност; а между всичко това, като Венера между своите нимфи, се червенеят трендафиловите градини и употребяват всичките си усилия да погъделичкат носовете ни, да изнесат на вид своите свърхестествени прелести и да ни покажат своето превъзходство в природата...” Винаги съм била изкушена да започна свой пътепис с този текст. Предполагам сте го познали - той е на Любен Каравелов от началото на повестта му „Маминото детенце”. Не мисля, че ще напиша по-добър, а и така не ми се е случвало да посетя Казанлък по време на розобера. През три-четири години