Историите на Цветелина от вчера и днес

В бр. 206 от 31 август 1985 г. на в. „Дунавска правда” открих най-изненадващия за мен текст, отново на археолога Димитър Иванов – главен уредник в Окръжния исторически музей. Текстът е в рубриката „Богатствата на музея”, със заглавие „Уникална находка” и подзаглавие „Стенопис на тракийска гробница край Борово”. В Русенския музей се съхраняват много стенописни фрагменти от Ивановските скални църкви, консервирани и монтирани на отделни пана. Измежду тях се намира още един съвсем различен по стил, по-ранен с около 17 столетия. Той е украсявал гробницата на починал тракиец. През 1977 г. в една от надгробните могили край Борово бе открита гробна яма на 5 м под могилния насип. Тя е била вкопана в льоса и разделена на две отделения – гробна камера и преддверие и много напомня на зиданите тракийски гробници. Стените на гробната камера са намазани с фин глинен разтвор и след това оцветени изцяло с бяла боя. Западната по-къса страна е била разчленена на две части.

Макар да обещах да не пиша повече за разбитите пътища към важни туристически обекти, няма как да започна своя разказ за посещението си в Гложенския манастир, без да спомена и дума за опасното пътешествие към миналото величие и настоящото туристическо ежедневие.       Всички знаем две неща: в далечното минало манастирите се строили на труднодостъпни места, за да се съхранят в превратните моменти на историята; зрелият социализъм се отказа от атеизма си и провидя в средновековните обители места за най-лесното развитие на туризма, затова доброволно съгради до тях шосета, по които да минават дори 50-местни автобуси. Новата ни демокрация и до днес използва раздрънканите социалистическите достижения, като мижейки твърди, че тях въобще ги няма. А съвсем настоящата ни мегаломанска управленска конюнктура превърна магистралите в единица мярка за успех, приоритет, кауза, но забрави, че важни местенце в страната съществуват извън начертаното им трасе. За селските пътища, както и за такив

                Срещнах новите си истории в ранно планинско утро в една ливада. По-скоро те ме срещнаха като възрастен човек, задянал куп сено. В Рибарица съм съвсем за мъничко, за кратка почивка.   Докато другите отдъхват в големите хотели и къщи за гости, аз се събудих с идеята, че всъщност не съм просто турист, аз съм разказвач на истории от вчера. Сетих се, че всичките си истории от вчера съм срещала на най-невероятни места. Те просто са пресичали пътя ми и са ми заповядвали да ги разкажа. И аз съм се подчинявала, защото те са моят естествен наркотик, който ме опиянява, кара ме да летя, прави ме силна и безумно смела, решителна, щастлива и съзидателна. И след това излишно за настоящия сюжет въведение, но необходимо вероятно за бъдещите „Истории от вчера“, се връщам към невероятната емоция на едно лятно утро в Рибарица. Разхождайки се по единствената улица на курортното село, видях паметна табела, която казваше, че тук известно време е живял ген. Владимир Вазов. Хубаво, казвам с