Пролетни празници и игри в навечерието и след Великден

Християнският празник, с който православната църква почита възкресението на Лазар, си поделя предпоследната събота преди Великден, с народен празник Лазарица, Лазар, Лазарова събота. Според Димитър Маринов (Избрани произведения, С, т. 1, 1981 г., стр 530) „Народното вярване утвърждава, че тоя ден се празнува в чест на нивите, пасбищата и гората. /…/ Лазар е заповедник на горите, шумаците и той чисти, треби горите да правят хората ниви. Лазар има в ръцете си балтия, с която сече гората, шумака и прави орници. Ето защо тоя ден се казва Лазар.”

На същия ден девойките ходят лазарки. Лазаруването е голям обряд, защото девойка, която не лазарува, не може да се момее. Ако през зимата се е омъжила по-голямата сестра в семейството, тази, която миналата година е била подявка, става мома. Може да люби любовник, де се кити с китка и венец на главата; да си сплита косите в „коса” и да носи косатник, да се облича във везана риза, да си слага кърпи от двете страни на бедрата, да носи обици, пръстени и гривни. Но за да придобие правото да носи всички тези знаци на моминството, трябва най-напред да лазарува. Моми, които обаче не са успели да се омъжат през зимата, не ходят втори път да лазаруват. Подготовката за този обичан български празник започва още „среди пости”. По-възрастна жена, която отдавна е била посветена в лазаруването, помага на момичетата да разучат песните. Те се организират в лазарски групи и чети, като разпределят помежду си кои от тях ще пеят и кои – ще танцуват. Лазарските чети се разпределят предварително по махали, защото два пъти в една и съща къща не трябва да се лазарува. На Лазаровден празничният обред започва от ранна утрин. Всяка девойка обикаля селото с групата, в която предварително е включена, според възрастта и родовата си принадлежност. В Източна Тракия девойките се пременяват в невестински дрехи, за да ги „разтърсят за хаир”. В Кюстендилско момите са носели в ръка кърпата, с която невестата се „кланя” на сватбата, а в Шоплука главите им били украсени с китка от копринена трева и красиво пауново перо. Премените, носенето на украшения от метали, китка, венец и пр. символизират брачния характер, но и любовта и плодородието, които винаги са преплетени в едно цяло.

Песните, изпети на този ден, не се пеели през други дни в годината, защото били ритуални, което ще рече тайнствено-магически, вещаещи берекет и пълноценен семеен живот. В Кюстендилско лазарките пеели не само в домовете, но и в гората, из раззеленили се ниви и дори по пътя и все за здраве, плодородие и щастие.
В домовете традицията повелявала да се пее на всеки член от семейството в зависимост от неговата възраст, пол и положение в обществото. В домовете лазарките влизали с песен, която съдържа типичното за празника обръщение: „Ой, Лазаре, Лазаре…”.Словото, изречено на този ден, имало магическа сила не само да помогне на девойките да се превърнат в жени, но и на пролетта да смени зимата. Влизането на лазарките в дома носи радост и надежда, затова стопанката ги посипва с жито, докато танцуват и търкулвала сито, за да гадае за бъдещия берекет. В Североизточна България обикалят три възрастови групи лазарки – малки момиченца, момичета между 10 и 13 г. и големи моми, като в тази последователност те обикалят из селото. Според Димитър Маринов (пак там, стр. 531) на лазарките не се дарява нищо освен бели яйца. Той описва така лазарските игри: две лазарки носят криваци, някога едната е носила балтия, другата кривак. (Кривакът и балтията са предмети, които принадлежат на мъжете, жена никога не носи такива предмети. Двете моми играят мъжки роли.) Момата, която носела балтията, се нарича Лазарова булка. „Като влезнат в двора на някоя къща, двете моми с криваците застанат и издигнат криваците; другите лазарки ги заобикалят в кръг. В тоя кръг четирите лазарки, забулени с превес над очите, играят около тези с издигнатите криваци.” Докато лазарките играят, останалите от четата пеят лазарски песни. На другия ден след Лазаровден православната църква чества Цветоносната неделя, вход Господен в Ерусалим. Народният празник се нарича Връбница или Цветница и в този ден момите преминават през друг важен обряд, наречен кумичене.

Лазарски носии от Силистренско, нищо, че бабите са ги нахлули и не ги дават на младите :)

Всяка мома си приготвя обреден хляб, от който на реката изрязват залъци. Всички моми поставят залъците си на бухалка, потопяват я във водата и гледат кой залък ще отиде най-напред. Същото става и с венчетата от върба. Чийто залък, венче или лайдийка плува най-напред, това момиче става кумица. Този обичай се прави, за да не се боят девойките от змей. След като си изберат кумица, те вече са весели и засмени. Връщат се в селото заловени за раменете, водени от кумицата, като пеят песен. Кумиченето се прави за здраве и берекет. Някъде момите връзват люлка и се люлеят за здраве, след като си изберат кумица. Разотидат ли се, до Великден говеят, не говорят на кумицата си от почит. На Великден отиват в дома й с обредни хлябове и едва тогава й проговарят.
През Великите пости не се играе хоро, единствен позволен танц е обредният буенек. За изпълнението му момите започват приготовления още в средата на поста. За буенец се избира мома, която не е срамежлива и е малко мъжкарана, защото тя ще изпълнява ритуална роля на зет/младоженец.

Филек в Малко Търново

В отделни села на Русенско, Разградско, Силистренско и в Бургаско, където има традиция на Лазаровден да се играе буенек, в групите/четите има две основни обредни лица – буенек и булка. Буенекът е мома, която е облечена в мъжка риза, с калпак на главата и разпуснати коси и има богата украса по калпака от цветя, а на гърдите кръстосани пафти и върху тях нанизи от монети. На кръста й са окачени разноцветни кърпи, в дясната си ръка държи дървена сабя, секира или върбия (върбова пръчка) с окачена на нея кърпа, а в лявата – кърпа. За булка се избира 8 – 10 годишно момиче с живи родители, което е облечено в булчински дрехи и забулено с червена кърпа. Наблюдават се известни различия и в начина на играта на буенека в различните селища. Обичайно лазарките, разделени в две редици, застават една срещу друга и пеят, а между тях играят две обредни лица, като се разминават, а буенекът върти сабята (секирата, върбията) над главата на булката.
Лазарските групи са известни с названията буенец, Лазара, Лазарица, кол, прът. Момите избират една помежду си за водачка, която се нарича буенец, буянец, буенек, боеница, войвода, водница, кръстница (Североизточна България), кума (по-често в Тракия), изводачка, чаушка (Пиринско). Тя трябва да бъде лична мома, да знае песните и да умее да води добре лазарското хоро. Среща се и изискването да бъде мома, която ще се омъжи през годината.
По-редки са случаите, когато избирането на водачката има обреден характер. В Хасковско това става на Св. 40 мъченици.
Сред най-изпълняваните игри са: „Завъртане”, „Провиране”, „Нека, нека върви”, „Игра на въже” и др. Съпроводени са от песните: „Жераве, вие бураве”, „Синджир бяло Раде”, „Калю порталю” и др.
По време на игрите се пеели запевки, които представлявали един вид обществена санкция над момите и ергените, защото показвали характера, външния вид на младите, те ги очаквали със „свито сърце”. Запевките се приемали като обществена оценка. Например:
Манда е джанъм, Манда е,
Манда е кюпче медено (закръглена)
Иван е джанъм, Иван е,
Иван е чукман пребагрен (мургав)
Ганка е джанъм, Ганка е,
Ганка е ружа в градина (хубава)
Живко е джанъм, Живко е,
Живко е петле – есенче (наперен)
Рада е джанъм, Рада е,
Рада е гърне под въстреб (срамежлива)
Кольо е джанъм, Кольо е,
Кольо е устрел префърлен (от друго село) и т. н.
Пролетни игри има и след Великден. Според Димитър Маринов (Пак там, стр. 587) на Светлата сряда в някои краища на страната се прави обичаи, който е с много старо митическо значение. Мара-и-лашанка се прави сред т. нар. рупско население. То слязло от Родопите, според едно предание, вероятно през ХVІІ в.
От три млади булки, женени през зимата вземат по един чехъл, червен или жълт. В селото, в което Димитър Маринов наблюдава обреда, момите и младите булки носят чехли като папуци в един от тези два цвята.

Мара - и - лишанка

Пъхат трите чехъла един в друг, като червеният е най-отгоре. От тях правят кукла с бяло було, която окичват като булка. На изкуствената булчинска глава обличат бяла мъжка риза, куклата се нарича Мара-и-лашанка. Носи се от мома, която се момее, която е била лазарка, кумичила се е и има живи родители. Куклата се приготвя в този дом, в който няма починало дете.
Шествието от девойките спира на точно определено място, където момите си подават куклата по определен ред. Момите питат куклата за важни неща, обичайно свързани с женитбата, момата, която държи куклата, отговаря. Като свършат с припевките обикалят из село, излизат по полето, обикалят нивите, шествието свършва при реката. Тук куклата се разваля, чехлите се потапят в реката, момите си умиват лицата и се връщат в селото.
Обичаят се изпълнява за дъжд, за берекет, за защита от град и е добра магия срещу лоши болести.
В с. Рила, Дупнишко на Светла сряда се прави ладино хоро. Хорото е сключено, на него се налавят моми и момци, а и по-малки момичета и момчета. Две жени държат кърпа, под която всички наловени на хорото се провират. И този обичай се прави за берекет, за здраве.
Така в миналото дори тежките Велики пости, минавали леко. С пролетта идвали надеждата, радостта, любовта и стремежа към щастие.

Тези, които са лазарували, се събират на Връбница и отиват задружно на реката. Кумиченето става с кукла (обреден хляб) или с венци от върба. Може да се ползва и ладийка от папур, но това е в много рядък случай.

В Странджанско в дните на Великденския пост се играят местни игри – филеци. Те били обичани от младежите, защото са единствените развлечения в дългия пост. В поста не се правят хора, защото се жалее Господ. Игрите са „на песен”, т. е. не са съпроводени с изпълнения на музикални инструменти, но затова пък са буйни и безгрижни. Играели се на обширните извънселски поляни и по-рядко на мегдана. От Тодоровден до Лазаровден всяка неделя на момите и момците се събират, за да играят филеци, да се сближат, да си изберат брачния партньор.

Снимки от архива на в. "Форум",текстът написах за великденския брой на вестника през 2017 г. по материали от старите наши етнографи

Ой, Лазаре, Лазаре
Ой, Лазаре, Лазаре

Лаленце се люлее
До две се люлки се люлеят
Лаленце се люлее

От "На село е най-добре"