Историите на Цветелина от вчера и днес

Интересът на Людмила към тайните на Странджа завършва трагично, за нея и за нейните близки. След смъртта й за дълго името й потъва в мрак, само книгите, които разказват за нея с добри думи, нарушават стремежа да се унищожи присъствието й в българската история.             През 2012 г. се навършват 70 години от рождението на Людмила Живкова. Софийският университет прави научна конференция за културното й наследство. С тази инициатива нестандартната червена принцеса, интелигентната и нещастна дъщеря на бившия Първи, попадна под ударите на десните. Честно казано, на мен Людмила винаги ми е била симпатична, харесвам идеалистите. Знам, че е била оплетена в мрежи на сметкаджии, които са търсили изгода, там, където тя е търсела отваряне на България към света. Знам и друго, че близките й сътрудници са гонени след смъртта й по указание на КГБ и СССР. Колкото повече четях за соца и Людмила, толкова повече малките зрънца русофилство, наследени от Дядо Вазов, се изпаряваха от ума и сърцето ми.

Спомняте ли си, че докато стигнем до Маслен нос, трябваше да слушам много за Тодор Живков и резиденция „Перла“. Тогава не се заслушах много в разказите на хората, но годините отминаха. Животът ми се стече така, че от 2016-а не стъпих повече в Странджанско. Краката и любопитството ми ме отведоха към любимия Добруджански край, за който още от студентските години знаех, че е земен рай. Незавършила „Странджанските разкази“, подхванах други, с повече политика и по-малко традиции. После реших, че впечатленията си от Приморска Добруджа ще споделя в първия си опит за роман. Летата се изнизваха и ето в началото на 2018-а на ротационен принцип България стана европредседателстваща. Лятото на 2017-а премина през чепканията за ремонта на НДК, събарянето на паметника „1300 години България“ и някак си темата за Тодор Живков стана актуална.              Сетих се, че НДК някога се казваше „Людмила Живкова“. След това несвързаната нишка на мисълта ми ме отведе в Странджа, сетих се, че Людмила о