Света Марина Огнена - стопанката на аязми с лековита вода

Света Марина Огнена, стопанката на аязми с лековита вода

            На 17 юли православната църква чества празника на света Марина. Светицата е много популярна в цяла България, но най-тайнствените и очарователни нейни места, които вероятно всеки пътешественик би искал да посети, се намират в Странджа.

            В Свещената планина според Валерия Фол („Странджа, Света Марина и Свети Илия“, http://www.focus-news.net) светицата има различен образ, той няма нищо общо с този на житийната й съименица. Странджанската света Марина е висия, покровителка на змиите, пролетно време пуска малките по земята, а страшните държи заключени в пещера. Освен че е змийска владичица, тя е покровителка на свещения огън, затова е Света Марина Огнена. Тя е и вергина, помага на момичетата в предбрачна възраст, покровителства родилките. Простира добротворството си над бездетните жени и им помага да заченат. За целта те трябвало да преспят на свещеното й място. Със сигурност във всичко разказано може да разпознаем характеристиките на древно езическо божество, което освен всичко друго наказва този, който не го почита. Най-добре образът на странджанската светица може да бъде разбран във фолклорната й връзка със Свети Илия. Нему принадлежи огъня, на нея водата, пещерата, влажното женско начало.

            В Странджа и до днес могат да се посетят две нейни пещери светилища в селата Сливарово и в Стоилово. Разбира се, те са аязми, места с лековита вода. Сливаровското било най-голямото в Югоизточна Тракия. Една легенда разказва, че било открито от пастир на стадо крави. Сред стадото имало сляп бик. Той поровил с глава в свещения извор и прогледнал. Така хората разбрали, че това е лековитото аязмо и веднага го свързали с древната Богиня Майка, чиито черти откриваме в образа на християнската света Марина.   

Пещера св. Марина

Светилище на света Марина в Сливарово

     

            В Странджа все още денят на светицата се почита по стар стил (30 юли), в миналото понеже бил почитан от младежите и девойките, на които предстои задомяване,  бил наричан „лефтерски панагир“. В навечерието на празника й пък поклонниците правили трапези. Болните преспивали до пещерата й с надежда за изцеление или за сън, в който светицата да им даде знак какво да направят, за да оздравеят. Всъщност в тези легенди е съхранена древната вяра, че преспиването в пещера е символична смърт и ново раждане. Влизаш в пещерата болен, болестта остава там, излизаш на другата сутрин от нея нов човек. Е, същият, но здрав!

            В Сливаровската пещера светилище водата капе от стените, хората вярват, че точно такава вода има тайнствен лечебен ефект, защото е със сакрален и/или хтоничен произход. За да постигнат изцеление поклонниците отивали при светицата окъпани, облечени в най-новите си дрехи. Пиели и се смивали, както казват в Странджа, правели жертвоприношения, оставяли вотиви, умалени изображения на болния орган.

            След построяването на граничните съоръжения, пещерата на света Марина останала зад тях и почитащите я започнали да посещават други аязми. В миналото местата на светицата представлявали комплекси от манастирче (в Странджа така наричат малки параклисчета), лечебен извор (аязмо), дърво (или няколко дървета) за окачване на дрехи или на части от тях от болните. Закачането на дрехи на такива свещени места със сигурност също има древен произход, защото се подхранва от вярата, че оставена да виси в нищото, болестта е преборена. Свещените комплекси в Странджа се намирали най-често в дол, който се достига след задължително слизане надолу.  Около пещерата светилище в Сливарово расте волски език, растение, откривано единствено около параклиси и светилища в Странджа.

            И в Североизточна България света Марина се почита като покровителка на жените. Докато живеех в Борово, научих от местните хора, че в миналото било традиция да се посещава аязмото й на нейния ден – 17 юли. То е съвсем близо до Борово, в село Каран Върбовка, община Две могили. До аязмото съществува манастир, на храмовия му празник дворчето на църквата се препълва с хора. Те идват с безброй пластмасови туби, пълнят си вода с вярата, че точно на този ден тя е лековита. Добра е за пиене, лекува очни болести, бъбречни болести, помага и на бездетните жени.

Икона на света Марина от Каранвърбовския манастир

            През 2011 г. за пръв път и аз посетих аязмото и църквата на светицата. Поводът беше фолклорният фестивал „Жива вода“, организиран от Община Две могили и кметството в село Каран Върбовка. Любопитно беше да видя, че аязмото се намира в църквата. До онзи момент не бях посещавала подобна православна църква, която е прегърнала старата езическа вяра в животворящата сила на водата. През 2011 г. все още не бях посетила Странджа, не бях усетила силата на свещената й вода, не бях подлагала ръце под струите, изтичащи от врисовете, чийто духове покровители бяха там или бяха избягали, когато изворът е бил каптиран.

            В Каран Върбовка, в близост до църквата и аязмото се намира християнски манастир, чийто патрон е света Марина. Манастирът е девически. Мястото има невероятен енергиен заряд, усетих го с всичките си сетива, към свещената вода пристъпих с преклонение и измих очите си с вяра, че ще ми помогне повече от изкуствените сълзи, които ползвах защото ежедневието ми минава пред компютъра. Хареса ми, че нито един мобилен оператор не бе разпрострял покритието си над свещеното място. Един ден без телефон и интернет си е страхотно преживяване.        

Незабравими спомени от фестивалните дни

Едва ли има фолклорен фестивал, който да е с по-интелигентна локация. Фолклорен празник до аязмо, до църква и манастир те връща в миналото като машина на времето. Тогава било така в деня на светеца патрон, освен че се служила литургия, правили се литийни шествия, народът колел курбани и пазарувал най-различни полезни неща от търговците около храма. Сакралното и профанното вървели така ръка за ръка, в миналото го приемали като нещо напълно естествено. Днес, ние, дето делим развлечението от културата, се цупим като видим търговците около храма.  

            "Жива вода" от година на година се разраства и усъвършенства, стана място за среща на колективи, които сериозно са се заели със задачата да пазят традиционното наследство. За търговците това си е просто място, на което се събират много хора, те разполагат около горския път пъстрите си шатри, продават кебапчета, бира и всякакви сувенири.

            В дните на фестивала църквата е отворена за посещение. Манастирът не се посещава, защото църквата е извън пределите му. През годините имах възможността да се поровя доста из краеведчески текстове и да чуя спомените на възрастни хора. Изобщо не бях изненадана, че и за тази християнска обител съществува предание, че е основано по време на Второто българско царство, а падането на България под турско робство е отбелязло края му. Дори, когато това се случило, могъщата светица не напуснала свещеното си място, а паметта за съществуването на манастира се съхранило като устен разказ у местното население. Друга легенда разказва, че възстановяването на църквата е станало в далечната 1890 г.

Нови приятелства

            Около 2010 – 2011 г. направихме сайтовете на общините. Постарахме се да издирим и опишем всичко най-важно в местната история. Спомням си, че след като написах повечето краеведчески и исторически раздели в сайта на община Борово, започнах да се ровя из сайтовете на съседните общини. Най-добрият разказ за манастира, аязмото и местните легенди и до сега може да откриете на сайта на община Две могили. От него ще научите, че светата обител е възстановена преди църквата (1828 – 1859). Само на този сайт е съхранена информацията, че църквата не е възстановена в 1890 г., а през първата половина на ХІХ век. Общинарите се позовават на книжката на архимандрит Вениамен „Кратка история на манастира „Св. Марина”, в която той пише, че като постъпил в него, над входната западна врата на църквата била написана годината 1890-та. „Предание, разказвало, че в горещ, безоблачен, юлски ден, по време на жътва, собственикът на нивата – турчин, оставил сляпото си дванадесетгодишно момченце да спи в единия край на нивата, а той отишъл да работи. Детето се пробудило и тръгнало да търси баща си. Тичайки то стъпило във вода. Пило от водата и след като умило лицето си прогледнало. Радостно, изненадано и уплашено, то тичало към баща си, а той като се уверил, че чедото му наистина вижда, много се зарадвал. Без да се бави го грабнал и изтичал до близкото селище да сподели радостта си и да попита жителите му какъв християнски празник честват и кой е светецът, който прави чудеса с тази вода? Отговорил стар свещеник, че е слушал от старите свещеници и старци, че на въпросното място се е славило името на св. великомъченица Марина, и че там е нейната “АГИАЗМА” (извор със светена лековита вода). Денят е 17 юли, в който ден православните християни тачат нейната светла памет. За благодарност към св. Марина, друговерецът подарил нивата с АГИАЗМАТА, от клетва (поръчение), като идват там болни, да има място за настаняване.“ (http://www.dvemogili.bg)

Възстановки на древни езически традиции, съхранени в традиционното ни наследство, Еньова буля

            Подобни легенди за силата на света Марина и за лековитата сила на нейната аязмена вода, вероятно могат да бъдат открити навсякъде по българската земя. Ако търсите вечността, идете до някой извор на света Марина, независимо в кой край на България се намирате. Около него ще чуете много легенди, достигнали до нас от далечните тракийски времена, ще видите, че той се посещава не само от търсачи на приключения и писачи на истории от вчера като мен, а от болни хора, с различна етническа и верска принадлежност. Те все още търсят изцеление чрез вярата като в далечните времена.

            В този дългичък текст ви разказах за стопанката на много свещени аязми в България – света Марина, разказах ви я чрез легендите, които четох в книги, сайтове или които научих от възрастни хора. Историята, разказана в легенди, е вечноживата!