От Гинка до леля Дора или историята на едно европредседателство

Докато си писах романа, докато си спорих с Евгений Дайнов и Георги Господинов, без те да знаят за това, J дойде лятото на 2018 г. Седя си аз пред компа, пиша си романа, обаче държа с едно око потока на новините във фейсбук. Изведнъж изскача новината: КЗК забранява на „Инерком“ на Гинка Върбакова да купува ЧЕЗ. Ако го стори, става монопол, нарушава хоризонтални и вертикални ефекти на пазарите на електроенергия. (www.blitz.bg) Брех да видиш ти и такива ли има! По същото време Конституционният съд се произнесе, че Истанбулската конвенция нарушава конституция.

            Това може би щеше да мине и замине, ако телевизиите не откриха темата с евтаназирането на овце и кози в Странджа. На екраните ни се появи леля Дора от странджанското село Шарково, която поведе битка с ДЪРЖАВАТА, за да спаси козичките си от евтаназиране. Те трябва да бъдат избити, защото попадат в 10-километровата санитарна зона, която огражда онази, в която върлува азиатската чума.

            Аз веднага зарязах писането на романа и се захванах да следя какво наистина се случва в Странджа. Оказа се, че тя не е обетованата земя на древните традиции, вери и легенди, тя си е действително място в държавата, в което избиват болни и здрави животни, за да спасят стадата в другите общини и региони. Първите стада бяха избити още през юни, нета започна бавно да се пълни със снимки на мъртвите животни, когато всички българи разбраха, че ветеринари и помагачи роми шестват по древната българска земя, влизат в кошарите на хората и без предупреждение, без документи им избиват стадата. В началото на юли мъртвите овце и кози предизвикаха гражданско неподчинение, млади хора от други места оградиха къщата на леля Дора, оформиха доброволен санитарен кордон, който не пропускаше… санитарните власти.

            Историята ме привлече с откровеното неподчинение на жената и защитниците на нейните кози. (Някой веднага пусна в нета информация, че това са платените протестъри.) Пак в нета (Канал 3) открих предаване на живо − пресконференцията на БАБХ (Българската агенция по безопасност на храните), която твърде късно се яви пред българския народ, за да му разкаже официалната версия за т. нар. необходимост от евтаназия на овцете и козите. Това, че пресконференцията се предаваше „на живо“, във фейсбук ми позволи да следя коментарите на обикновените хора. Отварях профилите на тези, написали най-яростните: обикновени хора, излезли със своите имена и лица, не бяха някакви тролове. Удивих се на нежеланието на обикновения човек да слушат каквито и да са аргументи. Не само защото бяха поднасяни самодоволно, не само защото не бяха поднесени навреме, а така, защото българинът мрази своята държава заради дълголетното й самодоволно високомерие. (Спомнете си съдията, когото Андрешко оставя в блатото). Това е то оценката на народа за европредседателството − казах си като заключение, − макар че според процентите на социолозите тя е положителна (около 42 % одобрение). Държавата липсва, тя закъснява, тя е високомерна и нагла, тя е цинична и безпардонна, тя отдавна е обезсмислила всички хубави синоними, с които е означавана в поезията.

            Заех се да наместя леля Дора в основния сюжет на моя роман в тази част – за безполезността на европредседателството (според средностатистическия българин) и хейта, който бързо замете в скандали дори минималните ползи от него. Едно име беляза началото му − Гинка Чезката, манипулираният, притиснат до стената човек, извършил в миналото безброй прегрешения, избран за неумел участник в голямата игра на големите далавери, в една толкова безумна и ненормална продажба на енергодружество за милиарди евро на фирма с набързо написана финансова биография, че ако не беше се случило пред очите на целия народ, щях да си мисля, че е фалшива новина.             Европредседателството завърши трагично, защото хората запомниха сълзите, молбите и проклятията на леля Дора, и като че ли дори самодоволната власт спря изненадана да говори за великото чудо на интеграцията ни в евробюрокрацията. Е, г-н Дайнов, казвам ти, в нашата държава камбаната не бие за освестяване, все на умряло бие.

…

            Обаче, не му върви на Бойко и шайката му (цитирам неговия Павел Матросов – Антон Тодоров), каквото и да направят, предизвикват кавги, митинги, хейт, фалшиви новини и пр. Меркелът на Балканите се отказа да обяснява на народа си колко е велик, затова се замете да оправя световните въпроси, Западните Балкани, газовите хъбове и пр. В шестте месеца еврооптимизъм се пошумя и около евроориентираните му совалки от стадион в Украйна към срещата с товариш Путин, и… светът стана футбол. Гледах ухилената му физиономия в Украйна, спешното му пристигане и още по-спешното му заминаване в/от Москва и се забавлявах с ориенталския привкус на неговата „външна политика“.

            Напънах се да си спомня какви други събития оставиха у мен следа за тези шест европредседателстващи месеца и се сетих – кравата Пенка, нечутите майки на деца с увреждания, гладният протест на Босия, протест на овцевъди, протест на миньори, Варна, превърнала се във Венеция, хотели, строени на плажа от самодоволни наглеци, лобистки закон за медиите, лобистки поправки в полза на това едни хора да не платят едни пари на държавата... Няма място за всичко това в моя роман… Рискувам да остана без читатели, ако разчепкам всички тези ужасяващи теми, които непоносимостта на обществото и яростния ответ на малкото мислещи хора създават усещане, че всички вече знаят отговора на въпроса: Кой?

            Все пак да кажа няколко думи само за едно от тези събития. Броени дни преди трагедията на странджанските козевъди и овцевъди, ние, българите, безкрайно заобичахме една кравата − Пенка. Тя пък поради неразумност прескочила в съседна Сърбия, която не е страна членка на ЕС. Присъда – смърт, неясно защо наречена евтаназия. Сигурна съм, че Пенка не искаше да се разделя с живота си. Стискахме палци, подписвахме се в подписки, следяхме в новините нейната съдба, която стигна до Брюксел и дори до острова на велика брекзитирала Британия. На никого не му пукаше бременна ли е или не е кравата, (ако беше бременна, можеше да бъде помилвана от евробюрокрацията), ние я обикнахме с онази любов, която, сигурна съм, произтича от най-дълбоката ни българска същност, и за нас тя стана по-скъпа от всички други живи същества. Хубавото на тази история беше, че поне децата разбраха от новите, че кравите са черни или кафяви, а не лилави, както ги учи „Милка“. Козичките на леля Дора наследиха освободената от помилваната Пенка любов и я кондензираха в яростна омраза срещу евробюрократичната държава, европредседателстваща доскоро безумния Европейски съюз.

            Козичките на леля Дора се превърнаха в символ на любовта и състраданието ни като хора, но и на способността ни да се обединяваме срещу държавата, която ги уби. Българинът след европредседателството е и ще си остане все същия Андрешко, той винаги ще оставя съдията в блатото, стига да му падне. И това няма да спре да се повтаря докато Бай Ганьо прави изборите за управници в тази държава.

            Другата добрата новина в тази трагична история е, че по-заможните и незасегнати от чума животновъди са готови да дадат от своите овце и кози на ощетените си събратя. Но това не е от европредседателството, а от човечността и народопсихологията, от ония невидими нишки, които ни свързват с далечното минало, с древна ни земя, с любовта към Белчо и Сивушка, с човечността.

            Хайде сега, уважаеми г-н Дайнов, да сложим заедно финала на тази публицистична част, като видим приликите и разликите между две от четирите най-велики събития в най-новата ни история: 1981 и 2018: строеж на НДК – ремонт на НДК; 1981 г. - безумни срокове, приключване в последния момент, НДК е недовършен, когато започват събитията по 1300-годишнината, не се говори за корупция, в традициите на онова време се прави филм с инженерите и работниците, построили великата сграда, в 2018 – скандал след скандал; 1981 г. – строежът започва, въпреки че държавата бавно трупа непосилен външен дълг, 2018 г. – същото; малко по-рано през 70-те години на ХХ в. – Людмила Живкова изпросва пари и заема идеято от Иран, 2018 г. - Лиленцето – от ЕС; 1981 г. – всенародни тържества, въпреки смъртта на Людмила, в 2018 г. – всенародни скандали. И това не е, защото има нет, не е защото няма БКП, пак има, само дето се казва ГЕРБ. Това е, защото няма морал, в пропастите на прехода загубихме елементарните си човешки ценности, общочовешки, национални, семейни, лични.

            Все пак, държа да кажа, че не случайно беседвам в моя роман с г-н Дайнов. Той е моят въображаем герой, защото за мен е истински десен, идеологически подкован, откровен и мъдър. Чела съм много от книгите му, следя го във фейсбук и не пропуснах статията му в „Свободно слово“ „Властта и масовата евтаназия“. Завършвам с един негов цитат, защото не мога да го кажа по-добре: „Цялото поведение на властта по време на „Бойко-3“ е поведението на господар към крепостен – пренебрежително и неуважително. „Не ми се мотайте в краката“ съобщава вицепремиер на граждани, искащи своите права. Или: „Откъде накъде ще ви казвам за какво ще си говоря с Путин“, изригва премиерът в интервю пред българите преди срещата си с руския президент. Почти всеки ден чуваме от някой властимащ пренебрежителни реплики от типа: „Не е ваша работа да знаете това.“ (http://svobodnoslovo.eu)

            Ако приемем, че аз съм ляв човек, а г-н Дайнов – десен, ако леви и десни говорят за феодализация и крепостничество време, това означава ли, че иде революция?