Местната история за пътя към подвига на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Посвещавам този текст на 150-та годишнина от подвига на двамата воеводи

Преди 150 г., на 6 юли 1868 г. четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунава, за да тръгне по стъпките на подвига. Мястото, където слизат на българския бряг, е означено с паметник. Преди три години до него ни заведе бившият кмет на село Нов град, община Ценово. Паметникът се намира в местността Янково гърло в землището на съседното свищовско село Вардим. Много се знае за смъртта на двамата воеводи, за нея разказват историци, местни хора и много легенди. По-малко, според мен, се знае за началото на легендарния път, а той е един от първите опити на Късното Възраждане да се воюва за свободата на България освен с пламенна публицистика и с военна тактика.




            Героичната чета била съставена от четите на двамата воеводи от Сливен, в българската история тя е първата с истински командири - с военно образование, с познания за водене на бой с противника, вкл. и чрез окопаване. (Предавам разказа на дългогодишния кмет Тодор Асенов.) Първоначалният план бил четата на Хаджи Димитър да премине Дунава между Русе и Свищов, а тази на Караджата между Ряхово и Тутракан. След тях трябвало да преминат четите на Филип Тотю и Желю войвода. Четирите чети трябвало да се съберат в местността Агликина поляна в Стара планина (на 38 км от Сливен). Да си спомним, че великият Ботев се надявал да реализира своето „На прощаване“ в далечната 1868 г. като байрактар на четата на Желю войвода. Драматичната съдба на Хаджията и Караджата спасило Ботев, всъщност отложила предреченото прощаване, преминаването през "тиха бяла Дунава", борбата срещу "врага си безверни" и тържественото "дружина тръгва отива, / пътят е страшен, но славен" с цели осем години.
            Агликина поляна, хайдушкото сборище, познаваме от „Старопланински легенди“ на Йовков. Легендите, не само тези на Йовков, които всъщност са разкази, а въобще легендите винаги добавят нова информация към важни исторически факти, правят миналото вълнуващо, особено ако има хора, като кмета на  село Нов град, които в разказа умело да съчетаят  прочетеното в книгите с наученото от местните възрастни хора. Моите питомци, тогава младежи с увреждания, слушаха внимателно и се държаха тържествено, защото разбираха, че участват в нещо много важно - бяхме донесли цветя, за да се поклоним пред подвига на великите българи, не само воеводите, а всички достигнали българския бряг в далечната 1868 г.
Групата от младежи и служители на ЦСРИ "Детелина" пред паметника
             Четите се обединили още в свободна Румъния, наброявали 125 смели момци, на възраст между 20 и 32 години. Новата чета тръгнала от румънското село Петрушан (срещу Батин на българския бряг) на 6-ти срещу 7-ми юли 1868 г. Преминаването станало доста по-надолу при с. Вардим, в местността Янково гърло, недалеч от устието на р. Янтра. Четата наела гемия, като излъгала собственика грък, че ще слезе в Свищов. По време на пътуването двамата воеводи поспорили къде да слязат, изборът не бил особено голям, или в пълния с турска войска Свищов, или в блатата при днешното село Вардим. Всъщност слизането на четата там е резултат на грешка и заблуда от страна на воеводите. Но съдбата им показвала, че към подвига се върви след поредица от изпитания, не им останало нищо друго, освен да вървят през блатата.
            Пътеките, по които стигнахме до паметника, през 1868 г. не са съществували, цялата местност, километри наред, била блатиста. Юнаците вървели през блатата два дни, калта стигала до гърлата им (този факт местните никога не пропускат да отбележат и да привелкат вниманието към него). Нямало какво да се прави, били попаднали в клопката на непозната местност, но не се предали, не се отказали, не се върнали и назад. Всъщност връщането било невъзможно, затова вървели, вървели и след два дни стигнали до дн. село Хаджидимитрово. Там се преоблекли, наели коне, но веднага ги застигнала турска потеря. Двата дена, загубени в блатата, предрекли бързата развръзка. В четири последователни дни юнаците водили боеве с многоброен противник, първите два в села от днешната община Павликени, Караисен и Горна Липница. Тъй като имали военни ръководители, четниците са справили достойно, а уплашеното правителство изпратило срещу тях редовна войска.
            Четата дала свидни жертви, защото срещу 125-те (според Захари Стоянов) момчета, противникът извадили хиляди войници. Полумъртъв бил пленен Караджата, когото увесили на бесилката в Русе за назидание. Жив или мъртъв е бил Караджата на бесилката? За това и до днес се ширят много легенди. Те обикновено разказват объркващо за подвига, за да привличат интереса на всяко следващо поколение, и да не позволят забрава. На 31 юли завършил официално жизненият път на Караджата. 
И понеже преразказвам наученото от местни книги и хора за големите личности от българската история, ми се ще да припомня един разказ,  даден под линия на стр. 40, в книгата “Обретеник” (1991)на Кънчо Бакалов: "Свекърът ми Иван и неговите близки – разказва 78-годишната баба Атанаса Колева (бележката е на автора) - работели на нивата в местността “Узун орман”. Към обед дядо Иван отишъл да нагледа оставения на паша добитък. Зачул тропот на коне и възбудени викове. След малко на полянката в алията спряла каруца, в която лежал облян в кърви млад човек. Охранявали го десетина заптиета. Изплашен, дядо Иван понечил да се скрие в гората, но турците го видели и го извикали при себе си. Със сетни сили той отишъл при тях. Старшията заповядал да намери вода и да им донесе, за да свестели “разбойника”. Свекърът ми бързо изтичал и след малко се върнал с пълна кратунка с вода, с която залели ранения и бързо отпътували за Русе.  Вестта за “страшния разбойник” бързо обхожда селото, а вечерта, когато дядо Иван се връща у дома си, започват да пристигат хора и да питат как е изглеждал арестувания и какво са казали турците за него. Много по-късно научават, че той е бил войводата Стефан Караджа, който заедно с Хаджи Димитър водил чета из Балкана”. Приех този разказ за действителен, макар че е възможно и да е легенда. Какво е останало днес от смелия войвода всеки може да види в къщата музей на "българската майка юнашка" Баба Тонка в Русе.
Черепа на Стефан Караджа от експозицията на къщата  музей "Баба Тонка" в Русе

           
И без Караджата четата продължила пътя си по определения маршрут към хайдушкото сборище на Агликина поляна. На 18 юли на Бузлуджа умрял Хаджи Димитър, всъщност не умрял, загинал и така останал вечно жив, защото Ботев написал за него великата си балада. Съдбата опазила младата и буйна глава на сина на даскал Ботю, за да му позволи да издаде в края на 1875 г. „Хаджи Димитър“ в календара за следващата година. Ботев написал пророческите слова, които и до днес повтаряме толкова често, без да ги лишаваме  от смисъл: „Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира: …“ (Календарът е прелюбопитен, вижте линка под публикацията).
    
Календарът на Ботев за 1876 г., 
Също от експозицията на къщата музей "Баба Тонка"
За смъртта на Хаджията също се носят много легенди, включително това, че той оцелял, останал жив. Те са прекалено много, за да ги преразказвам, а и Уикипедия представя следните любопитни факти: „Според някои изследователи обаче, Хаджи Димитър е само тежко ранен на Бузлуджа и изведен от боя от трима свои четници, като за три денонощия е отнесен на връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, близо до днешното село Свежен (тогава Аджар). Там, въпреки грижите на местни пастири, Хаджи Димитър починал от раните си около 05 август/17 август 1868 г. Погребан е на същото място.[5]. Дванадесет години по-късно, през м. ноември 1880, костите са препогребани тържествено в двора на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в с. Аджар от пловдивския викарен епископ Гервасий Левкийски (по-късно, Митрополит Сливенски).[6]. Малко по-късно майката на Хаджи Димитър прибира тези кости и те са препогребани в църквата "Св. Николай Чудотворец" в кв. Клуцохор в Сливен.“ (bg.wikipedia.org) 
Надявам се един ден да отида в Сливен и да открия тази църква, едва тогава ще завърша разказът, който отдавна трябваше да напиша. Така, с местните истории подвигът на двамата воеводи продължава да шества в местата на славата. Дано винаги да има сладкодумците, които да разказват на любопитни подробности за подвизи и слава на тези, които идват да положат цветя и да сведат чела пред подвига на героите. Чрез легендите героите от историческите книги изглеждат по-истински и по-романтични.
Лобното място на Хаджи Димитър на Бузлуджа
П. П.: С младите хора от Център "Детелина" посетихме и къщата на Филип Тотю в Две могили, но вероятно за това ще разказвам друг път, за друга годишнина.

От "Новите истории от вчера"

Бележка:
От този линк изтеглих снимката: https://tangrabg.wordpress.com/2013/05/03/kalendar-botev/Споделям го заради любопитното съдържание от календара, съставен от Ботев.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Конфликтът между Иван Вазов и кръга "Мисъл"

Жътва е...

Самодива къща и деца не гледа!