За нашите демони, вампири и караконджули

Българският фолклор е обитаван от древни времена от множество мистични същества – добри и лоши, които помагат на хората, и които им вредят. Според някои автори старите езически богове в християнските времена се превръщат в демони. Христо Вакарелски („Етнография“, С, „Наука и изкуство“, 1977 г., стр. 434) ги разделя на три групи, в трета попадат тези мистични образи, които имат само отрицателно отношение към хората. Срещу тяхното зловредно влияние хилядолетия наред са използвани множество апотропеи и заклинания. Тази симпатична групичка същества се оглавява от дявола, следват вампирите и демоните, а най-ниското стъпало е заето от вещици, баснарки и магесници.


Снимка: Битка на дракони - сп. "Българка"
Израснах във времена, когато вампирите, таласъмите, караконджулите никак не ме плашеха, те бяха част от страшния, но интересен свят на моето детство. С тях се срещнах първоначално в разказите на моята баба. А първият дух от отвъдното, за чието съществуване научих, беше караконджулът. В народните поверия той е дух, подобен на вампир, наричат го още поганец, оттам Погани дни (от Коледа до Йордановден). Според баба караконджул е духът на прасето, което сме заколили за Коледа, той ми изглеждаше доста любопитно същество, което вечерно време идва и щипе децата по голите крачета, ако не са завити с одеялото или юргана. Баба много държеше да се завивам добре, като си легна, и ми разказваше тези страшни, но интересни истории, които помни от своето детство. Според баба караконджулът е доста страховито същество с животински чорлава глава и конски крака. Много е страшен и за да не го видя, трябва да се завивам през глава. По-късно прочетох, че караконджулът е дух, в който се превръща неопят човек, че има човешка глава и конски крака, криле, с които може да лети, дълги уши и големи очи.
            Бедните зли същества от отвъдното, превърнати в такива от жестокостта на обществото и хората, колко скучен ще е без тях животът. Днес те населяват до пръсване съвременната хорър литература. След като прочетох една част от нея, разбирам, че авторите са  склонни не само да забавляват читателите си със своя прочит на древните вярвания, но и да търсят някакво модерно литературно изкупление за тези души от отвъдното. Затова, според мен ги превръщат в герои на своите текстове, а и човечеството от зората на своята цивилизованост се е забавлявало с хорър истории. Много от пишещите в жанра/жанровете предпочитат да използват образи и сюжети, почерпани от чуждоезикова литература, от други европейски демонологии. Уважаеми автори, пишещи хорър, нашите демони са си достатъчно зловещи,  моля ползвайте тях в своите текстове! Предлагам ви накратко събрана информация за демоните в българския фолклор, от която могат да се родят нови и интересни творби.
            Според българските традиционни вярвания вампирът е изгубена душа, лишен от покой мъртвец, нито жив със живите, нито мъртъв с мъртвите. Той още копнее по своя изгубен живот, затова не може да премине спокойно в отвъдното. Затова е жаден за кръв. В древността кръвта символизирала живота, затова и червеният цвят бил жизнеутвърждаващият. Кръвта била онази субстанция, която давала енергията да се живее. В представите на древните вампирът изглеждал простичко като голям, страховит кърлеж пълен с кръв. Древният човек бил по своему прагматичен, щом това зловещо същество е кожен мях, пълен с кръв, начинът за унищожението му ще е лесен – пробождане с дървен кол, за да изтече изпитата кръв и зловещото същество да премине спокойно в света на мъртвите, където му е мястото.
            Вампирската участ е незавидна и нежелана. Никой доброволно не се превръщал във вампир, вярвало се, че във вампир се превръща всеки мъртвец, прескочен от котка. Затова и до днес ковчегът на мъртвеца не се оставя без близки хора. Съпругата, децата, майката или другите близки са естественият страж, който охранява скъпия покойник от ужасната участ да се отклони от правилния път към Отвъдното. Според Лилия Старева („Български магии и гадания“, С., 2007) вампирите са „…лутащи се души, които напразно търсят път към отвъдния свят, към който вече принадлежат. Отчаяно и болезнено те се завръщат в света на живите, който вече не е техен свят, не ги иска и не ги приема. Наричат ги още: вапир, лапир, дракус, джин, таласъм, вещер, сянка, устрел, бродник и др.“
            Старева се опитва да изброи всички възможни сюжети по вампирясването на един покойник: „вампири стават умрелите, които не са опети и са били прескочени от котка или от друго животно, а също и ако коте прескочи кръв, останала от умрелия, ако животно прескочи прясно изкопан гроб или ако през умрелия или през прясно изкопания гроб се подаде нещо, даже и цвете. Има вярвания, че това се случва само на онзи, който не върви в Божия път. Вампири става и хора, починали при особени обстоятелства, от неестествена или преждевременна смърт, убитите, а също и всички, които са се обесили. Такава е отвъдната съдба и на лошите хора, магьосниците и други, които са толкова лоши, че даже земята не иска да ги приеме. Същото обаче може да се случи и на обикновените хора, ако нещо при погребението се обърка.“
            Преди време прочетох една много интересна статия (http://photolist.pro) на млад етнолог от Странджа - Горан Стефанов, който се захванал да изучи всички съществуващи вярвания за вампирите, описани в етноложката литература, и да ги сравни с битуващите в практиката. Той твърди, че вярата във вампирите е свързана с погребалната обредност и нарушаване на част от правилата в нея. И според него, идеята за вампиризма в цяла Югоизточна Тракия е свързана с архаичните представи на хората за живота, за смъртта и за душата. Думата вампир означава буквално горящ памук, това е свързано с обреда по опалване на трупа след неговата физическа смърт. Самата дума съдържа информация за начина, по който се е вярвало, че се противодейства на това зло създание. „В Странджа преди да се извърши погребение, се практикува следният ритуал: изприда се нишка от коноп или памук, с която трупът се огражда. После тя се запалва, като се следи огънят да се движи от дясно наляво. Всичко това се прави от възрастни жени, които изричат различни заклинателни формули, които да предпазят покойника от вампирясване. Тези култове кореспондират с древните тракийски погребални практики, установили са изследванията.“ („Етнолог изучава вампиризма в Странджа“, http://photolist.pro) Стефанов разказва, че съществуват следните практики за обезвреждането на вампирите: попарване на гроба с вряла вода, след подобно действие на мястото остава само петно от кръв.
            „Устрелите и гробниците се различават от останалите вампири. Устрелите се описват като зли демони, представляващи глава с крила, без врат. Според информатори от селата Стоилово, Граматиково и Варвара, те имат светещи очи. По думите им, тази глава лети и пие кръв от добитъка и от хората. И много често пострадалите умират от посегателството на устрела. Той пребивава така – спи в гроба си няколко месеца, а после се премества в хралупа на стари дървета, които се намират близо до гробищата. В устрели се превръщат всички умрели некръстени деца. Нощем хората ги чували – те писукали като пилета. Устрели ставали също и самоубийците, убийците и други грешни покойници. Устрелите излизат от своите обиталища нощно време, тропат по вратите, чупят посудата в дома и пакостят. Денем те понякога застават между рогата на едрия рогат добитък. Страхуват се от съботниците – хора, родени в събота. Именно те могат да ги преследват и да се справят с тях. Според иманярските предания, в гробници се превръщали нарочно убити от войводата в хайдушките дружини хора. Те се заравят в непосредствена близост до имане, заровено от хайдутите и тяхната цел е да го пазят. Изглеждат като сенки на много слаби хора, които могат да преминават през заключени врати. Напускат своя гроб само ако бъде нарушена целостта на повереното им съкровище. Този вид демонични създания могат бъдат убити само чрез разкопаване на гроба, където са закопани, и пробождане на тленните им останки с кол, изработен от растението глог. В противен случай те се превръщат в сенки, които преследват иманярите и им изпиват кръвта.“ (пак там)
            Според Лилия Старева вампирът върви един метър над земята, осветява наоколо, а като каца долу се събира на топка. После пак се издига във въздуха и се протяга на дължина. Наподобява нещо като биволска глава, рунтаво, което бяга и врещи, или пък е като глава на свиня и вол, която се търкаля. Според други вампирът е като сянка, която се търкаля. Може да приеме очертанията на животно или човек. Страхува се от огън, светлина, електричество, молитва, християнски кръст и тамян, от петел, куче, човек, както и от сребърен куршум. Разпространено е вярването, че вампирът ходи по този свят до 40 дни след това се изгубва.
        Опитах се да събера в две странички само най-популярните вярвания за нашите си местни демони. Надявам се написаното от мен да даде начало на разкази, романи и всякакви нови художествени текстове. Така старите езически вярвания ще продължават да живеят не само във фолклора, а и в най-съвременната литература. Желая на всички успех и вдъхновение!

Коментари

Популярни публикации от този блог

Конфликтът между Иван Вазов и кръга "Мисъл"

Жътва е...

Самодива къща и деца не гледа!