Сергей Лебедев "Бялата дама"

 Злото има имена, а жертвите му – не.

Това е един от най-запомнящите се цитати от романа на Сергей Лебедав „Бялата дама“. Той разказва за това как е превзета украинската свобода в Донбас от зелени човечета (руски войници) в зелени униформи без отличителни знаци. Авторът е един от стотиците „чуждестранни агенти“, титла за човечност, с която Русия на Путин отличава най-светлите си умове. Преди да стане журналист и писател Лебеден е геолог, родителите му също са геолози, от дете той ги следва в множество експедиции в Русия и Централна Азия. Може би затова и трите му романа отвеждат читателите към майни тайни, умело крити десетилетия от руската държава.

Може би „Бялата дама“ е книгата, чийто сюжет стои най-близо до професията му. Действието се развива в Донбас, годината е 2014-а, но освен за зловещите зелени човечета в романа става дума за миньорската шахта 3/4, прототип на която е въглищна мина в Донецк. В периода 1941 – 1943 г. тя се превръща в пазителка на хиляди еврейски тела, зловещото наследство на нацистите. След войната съветските власти се опитват да есхумират и препогребват телата, но се отказват и просто запечатват шахтата.

Книгата е написана много интересно – пет дни, в които читателят проследява мислите на героите – Жана, дъщерята на Бялата дама, Валето – едно зловещо зелено човече, което извършва убийство още в юношеските си години, генералът – зловещ и самодоволен образ на кагебеец и инженерът евреин, един от убитите от нацистите, построил мината. Между другото Валето е много ключов образ, най-ярко обрисуван от Лебедев. („В тази простота на обяснението, в лекотата да се умножи злото на убийството чрез неговото скриване – именно в това е наслагването, част от съучастието.“) Шахта 3/4  приема много човешки тела и след войната, в нея се наслояват пласт след пласт човешки тела, зловещ резултат на насилие и смърт. Телата на убитите евреи са последвани от телата на съветски граждани,  убити от своята държава в зловещите времена на съветските чисти. Вместо да дава въглища, мината приема жертви.  През лятото на 2014-а, когато в района на Донецк руските сепаратисти свалят със зенитна ракета пътническия самолет Боинг и убиват 298 души, мината скрива телата на загиналите. Поредния пласт мъртви хора...

„Като вземеш да ровиш, да разчовъркваш, да разравяш – и цялото минало ще излезе наяве. И немското, и своето, съветското. Така е подредено в шахтата, смесено, преплетено. И не само в шахтата. В живота. А затова, както е написано при Лермонтов: Притиснат под каменна плоча, не може да скочи на бой.“

„Разбрах, че истинската мощ е в това, че съветската власт няма страх да покрие вината на врага и неговото зло. Това е дадено само на най-силния сред силните, над оня, който стои над обикновения морал. И че той ще ѝ служи вечно, защото сега знае каква е истинската тя: лесно е да убиваш чуждите, по-трудно – своите, но да решиш да скриеш греха на врага – това е мъдрост велика и владичество безкрайно.“

 „Там, горе, в небето, е пълно с хора, ако се сметнат всички самолети дневно. Там, долу, под земята е пълно с хора, заточени в шахтата. Горните са живи. Долните са мъртви. Горните не знаят за долните, но ги свързва шахтата, насочена към небето. Оста. Вертикалната ос, около която може да се завърти светът.“

И макар в романа да властват образите на Шахтата, Злото и Смъртта, заглавието е посветено на Бялата дама, началничката на перачницата, която обслужва мината, Мариана. Читателят се среща с нея в края на живота й, когато смъртта я е настигнала, а образът й се разкрива чрез мислите на дъщеря й Жана. Мариана и професията й са най-ярките символи в романа – чистотата срещу мръсотията, не само физическа, а мръсотия на едно зловещо битие, на една зловеща държава. Жана се грижи за майка си в последните й дни, като се ужасява от мръсотията на болестта, от загниването приживе на един човек, който 30 години е успявал да изпере най-мръсните петна в миньорското градче.  Белотата на прането на Мариана, манията й да изпере всяко петно, въпреки че животът в града е покрит черните сажди на терикона, изглежда безумно, почти фантастично усилие, но то е разгърнато от автора до символ на достойнството и смелостта да отстояваш себе си и принципите си в несвършващи зловещи времена, всяко от които трупа в шахтата тела на безсмислено убити хора. („И усещаше – за първи път – непреодоляното зло на мястото. Разпознаваше в него, както се разпознават гнилочта и прокобата, онова страшно, долно, землено, което Мариана цял живот бе отмивала, без да му позволява да се разпространи, да се натрупа, сгъсти и втвърди, което съставя онази орис, която не задължително, но може да се сбъдне, ако нови злодеи необезпокоявани се явят след предишните и пролеят нова кръв връз старата.“)

 „Бялата дама, перачката на битието. Тя отмиваше не само злото на нацистите – а еманациите на мината като такава, на всичките ѝ ненамерили покой, неразредени слоеве, всички злодейства, оставили залежи от неразделими тела. Отмиваше и самото зло на неразделимостта злото на укриването. Удържаше вързана ориста. Джинът в бутилката.“

От началото на пълномащабната война в Украйна прочетох много книги, вкл. брилянтните по силата на изобличението „Разкази за Родината“ на Глуховски. Като че ли едва с романа на Лебедев проумях огромната омраза, предизвикала войната в Украйна. Омразата на руската държава към тези, които се изплъзнаха от нейния контрол. Не за пръв път Лебедев поема по следите на паметта, за да покаже произвола на руската държава срещу своето собствено население. Отговорът е ясен, ненаказаното зло, ненаказаните безсмислени убийства, които Русия извършва през целия ХХ век, й позволяват да започне и тази ужасяващата пълномащабна война в Украйна.