Парче земя, а колко времена и нрави
Славата ми на пътешественик, не чак като Марко Поло, но в местен мащаб, е горе-долу известна през три квартала, затова много често ме канят или аз се самопоканвам на всяка екскурзия, която се организира. Чуя ли маршрута, ходила, не ходила, затичвам се към компютъра и започвам бясно четене. Когато науча достатъчно – потвърждавам. В сто процента от случаите – потвърждавам. Пътешествията са единственият ми източник на душевно равновесие и затова трябва да си ги организирам. Маршрутът, на който се самопоканих беше еднодневен: Сборяново - Демир Баба теке – Разград. Не е лош, а и никога не съм ходила там. Късна есен е, но времето е прекрасно. Разград. Това име се свързва в детските ми спомени с момента, когато стана областен град, а Русе попадна в неговата „юрисдикция”. Тогава моите съграждани измислиха един виц: „Как отивала Русенската филхармония на турне в Разград? Отговорът беше: с три автобуса – в първия оркестъра, в другите два – публиката.” Днес считам, че този хубав български