Историите на Цветелина от вчера и днес

             Есента остаря бързо и размаха срещу вятъра голите си черни ръце. Той беше ограбил пъстрата ú премяна и сега тя си отиваше мрачна и навъсена. От запад идеше Зимата, красива и зла, с леденобяло рухо, със студени зловещо усмихнати очи и с отлично фризирани синьо-бели къдрици. Жалко, че няма да я видя след около пет месеца, когато прическата й ще клепне, а тя, подпухнала от лошотия, ще си тръгне смачкана и тъжна! – мислеше си Есента.             Влакът за Б. слушаше монолога ú и потреперваше. Нищо, че е машина, и той не обичаше Зимата. А и беше стар, много стар. Старите влакове са като старите хора, предпочитат да си стоят на топло вкъщи и да се утешават със спомени. Колко хубаво е сега в депото! Топло, сухо, мъжете се смеят, разказват си истории. Ех, ако можеше да говори, колко истории щеше да разкаже.             Но като повечето старци в България и Влакът за Б. трябваше да работи. И не само той, и други стари влакове препускаха по железните пътища. Седемде

     Рижият котарак лежеше  в купчина златистожълти есенни листи. Хем се топлеше на последните слънчеви лъчи, хем се чувстваше обичан. Стопанката му трудно го различаваше сред пъстрата шума  и  го викаше търпеливо. Рижко не бързаше да се появи. Есента беше тяхното време – топлото и меко като спомен.  Котаракът знаеше, че  Дора го вика, за да го затвори вкъщи, докато е на разходка с приятелката си. Познаваше всяка нейна стъпка. Тя беше като тази от вчера, от онзи ден, от миналия месец.            Преди години Рижко  - настойчиво мяукащо гладно коте, се яви на стълбите пред къщата на Дора, за да я направи своя стопанка. Тя тъкмо се беше върнала   в родния си град след тежък развод. Единственият й син от години живееше в Съединените щати и имаше многоцветно семейство. Майка му не познаваше внучетата си, защото не се реши на дългото пътуване през океана. Остана при родителите си, за да не са сами в последните си дни.          - Не знае ли, че мъжете искат свобода! – промърмори Ри

Житие на света Петка от свети Патриарх Евтимий Голубенце вода пие на сред село, на езеро; сви се сокол да го грабне, не даде го света Петка: - Ишо, ишо, сив соколе, не ми граби голубенце! Голубенце и света Петка 1   Песента се е пеела на Водици Петковден е, 14 октомври е денят, в който Светата православна църквата почита света Параскева или още наричана  Петка. В народния календар денят е познат като Зимен Петковден,   защото бележи прехода към зимата. Припомням, че в традиционното предхристиянско време годината се дели на два сезона – зимен и летен. Зимният започвал от Димитровден, в някои краища на България още от Петковден. Света Петка е една от българските светици, житието й написва сам свети Патриарх Евтимий Търновски. Ако сте възпитаници на Великотърновския университет, тя, както и всичко свързано с Търновската книжовна школа, ще е сред най-важното във вашата картина за свят. Житието на светицата е сред най-красивите образци на средновековната ни литература. Ако

Пейките въздъхнаха и се събудиха. Заесени се, захладня, ако не са бездомниците, които спят на тях и ги топлят, ще зъзнат от студената роса. Иде зима, дори самотниците ще се сврат на топло в кризисните центрове. Пейките ще останат сами в парка. Снегът ще ги затиска с месеци, после ще се стопи  и с кални сълзи и ще тръгне бавно към Дунава. Затова пейките все още се будят с настроение. После с удоволствие  измиват летвичките си с хладната роса, отърсват се подобно на мърляви кучета и се захващат да чакат пенсионерките. Те идват около 11 часа. По навик са станали рано. Ходили са на пазар. После са пили по едно кафе със сладка раздумка при Владо, защото той знае всички клюки в квартала. Прибират се бавно към къщи, но някак си не им се връща в празните огромни апартаменти, които пазят спомени за безброй топли и светли дни. И апартаментите тъгуват за времето, когато са били пълни с хора, с деца, с радост, с усмивки. Когато пенсионерките се инсталират пред първите сериали в 13:30 часа, п

          Привечер - времето, когато излизам, за да снимам залеза.           - Колко снимки на залеза ти трябват? - пита ме една приятелка.           - Много, а и аз знам, че нямам достатъчно.           Когато нещо ме тревожи или ми се иска до помисля спокойно, ходя на брега на Дунава.           Реката никога не ме разочарова. Знам, че всяка вечер ще ме срещне с поредното си лице: величествено, бавно, мъдро; ветровито намръщено, безгрижно синьо, лятно слънчевозелено,  отровносиво в късна есен, оловносиво зиме, сковано от сняг, изгревнорозово или стоманеножълто, залезно.           - Нямам достатъчно снимки на всички тези лица на моята река.           Докато вървя пеш към кея, се опитвам да предположа с кое лице реката ще ме посрещне. Даже гадая: ако е спокойна, бавна, величествена, каквото съм си наумила, ще се сбъдне. :)           Тази вечер излизам, защото има вятър. Спокойна съм, нищо не ме тревожи, нямам никакви въпроси към реката. Искам само да я видя, да си помълчим