Историите на Цветелина от вчера и днес

Росенът цъфна Росенът разцъфтява. Не напразно народът е избрал за извършване на ритуала „Ходене на росен“ дните по Гергьовден и по Спасовден. Докато миналата го дина росенът цъфна по Гергьовден, то тази година разцъфтява по Спасовден, който е на 28 май. В книгата си „Странджа“, написана през 1928 г. Георги поп Аянов описва ритуала „Ходене на росен“ в Странджа: Ходенето на росен е също един обичай в Странджа, който се среща и на други места в българските земи, но по-рядко. Даже и в Странджа не се среща навсякъде. Неговото съществуване е изобщо във връзка с разпространението на цветето росен. Според народното поверие, росенът е любимото цвете на русалките, които се кичат с него през русалската неделя (Св. Спас), за да даде роса, дъжд и плодородие. Момите го берат в потайна доба през нощта срещу Спасовден, увиват китки, с които се кичат или дават на своите любими овчари и орачи, да не бъдат нападани от змейове и самодиви. Ситният росен бил по-лековит и с магическа сила и затова в песните

„ПОД ИГОТО“ - ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ РОМАН Панко АНЧЕВ 1. Романът е повествование за целия живот. Той наистина побира в себе си всичко. Това всичкое в различни проявления на този живот: обществото, личността, природата, душевните вълнения, социалните процеси, превратностите на съдбата, сложността и пълнотата на историята. Многобройни са сюжетните линии в него, а главната тема, в която се обобщава сюжетът, е свод на темите и проблемите на пресъздаваното общество и на обществото и времето, в които романът е създаден и които той изразява. Затова този жанр е толкова труден и изисква мащабно и универсално мислене, способност повествованието така да се организира и подрежда, че да покаже убедително и художествено въздействащо човешките съдби, вълнения, драми, преживявания. Тази организация е сложна и трудна, защото голямото трябва да запази живо малкото и без да го накърнява; а малкото да се прояви като равноправно, но стоящо на определено място в структурата на романовото „голямо“. З

Слънчо живее на край земи, оттам сутрин тръгва да обходи   небето и да види какво правят хората. Обича той своя маршрут, сутрин ще се окъпе в морето, дето му казват Черно, пък то е синьо, после ще поеме бавно над земята, за да свети и да топли, да я съживи, да наплоди берекета на стопаните. Надвечер, уморен от препускането, ще започне бавно да слиза над Велека да се умие от праха и човешката мъка и да иде да вечеря.             Слънчовата майчица му е сготвила блага вечеря − една крава ялова и една пещ пресен пшеничен хляб със златиста коричка. Цял ден ходи Слънчо по небето, без да е кусал грам хлебец, гладен тръгва и още по-гладен се връща. Даже не пие кафе, защото е стар бог, много стар, вече 40 000 години свети и топли хората. Преди толкова хиляди години кафето не e било измислено, затова.             − Райко, мамин Райко, дойде ли си, сине? – ще каже майка му. После ще го пита и разпитва какво е видял днес по Земята, че да ú разкаже.             − Мале, уморен съм, не м

Етнологът д-р Илия Вълев: За предпазване от чума българите ограждали дома си с гръмотрън, обличали ризи, тъкани от девет вдовици Д-р Илия Вълев е част от екипа на Регионалния исторически музей във Велико Търново и неговия Отдел „Етнография“. Казва, че още в началото е добре да се уточни, че за българската народна медицина може да се говори много. Има изписани хиляди страници по тази тема и няма как реално да се обобщи всичко, защото има не малко разновидности в лечебните практики. Нека отбележим обаче, че в българската традиционна култура, т. е. тази отпреди индустриализацията или иначе казано до към началото на XX век, заболяването на човек е събитие с изключително много неизвестни и съответно опасности. За традиционното, доиндустриално българско общество болестите идват от свръхестествения, демоничен свят. Значителна част от тях са персонафицирани невидими свръхестествени същества или зли духове, които не само че могат да изкарат къде временно, къде перманентно заболелия човек

Коледа наближава, в миналото ей това време било страшно, мръква се рано-рано, а на село улично осветление няма, до пет часа трябва да си се прибрал. Извън дома замръквали само мъжете, защото били по-смели. Е, момите ходели по седенки, защото само там зимно време можело да се видят с ергените. Нямало интернет, нямало телефони и камери, нямало как да си говорят денонощно. Страх, не страх – отиват. Там като се заприказват, като се разпеят, че като чуят ергените, като го усетят туй пеене като покана и като се довлекат, къде ти тръгване. Осъмват. Надигнат се да се прибират, то петляно време дошло.   Ако пък по-рано си тръгнат ергените, момите се натъркалят на пода една до друга и позаспят, къде ще ходят по нощите. Домакините имат задача да вардят тяхната почтеност и целомъдрие. Демек, мома е дошла, мома да си иде на заранта вкъщи.               Баба и дядо така се срещнали на седянка. Обаче по тяхно време седенките ставали в читалището или в салона на гимназията и им викали вечеринк

Венета беше натежала и заоблена като зрял пъпеш лятно време на бостан и едва вървеше. Знаеше, че часът наближава, но не се плашеше, макар че щеше да ú бъде   сефте, първа рожба. Майка ú все йúдумаше, че като ражда, жената е с един крак в гроба, но тя не се плашеше. Само се чувстваше напрегната дали ще разбере навреме, кога детето ще тръгне към света на хората, чудеше се дали няма да пропусне мига.             В стаята ú всяка нощ гореше буен огън, макар че още не беше толкова студено навън. Огънят пази! - казваше свекърва ú. - Щом той свети и топли, нищо лошо няма да се случи. Венета се сви на постелята и задряма неспокойно, после остра болка я преряза и тя тихичко извика, но се усети и захапа крайчеца на бялата пребрадка. Стана трудно, успя да се завлече до вратата и да каже:             − Мале, време е, прати да викат бабата! …             Усетили светлината на огъня, орисниците вече наблюдаваха къщата. Щом не го спират, значи чакат детето. Дойде ли то на света, те