Джордж Оруел "1984"

 Историята в романа „1984“ се развива в тоталитарната супердържава Океания, управлявана от всемогъщата Партия и нейния лидер Големия брат. Обществото е подложено на тотално аудио-визуално наблюдение чрез телекрани в домовете и на улицата, а тайните служби (Министерството на любовта и др.) следят за всяка мисъл или действие.

Уинстън Смит, главният герой в романа, работи в Министерството на истината, където неговата задача е да пренаписва исторически документи и вестници, така че Партията винаги да изглежда непогрешима. (И ако смятате, че това е художествена измислица, всъщност си е заето от сталинските времена.)

„Говореше се, че в Министерството на истината има три хиляди стаи над земята и съответните лабиринти отдолу. Още три сгради, подобни по външен вид и размери, бяха посети из Лондон. И дотолкова се извисяваха над околните здания, че от покрива на жилищен дом „Победа“ можеха да се видят и четирите едновременно. Те приютяваха четирите министерства, между които бе поделен целият апарат на властта. Министерството на истината се занимаваше с информацията, забавленията, образованието и изкуствата. Министерството на мира се занимаваше с войната. Министерството на любовта поддържаше законността и реда. А Министерството на изобилието отговаряше за икономиката. Наименованията им на новговор бяха Миниправ, Минипакс, Минилюб и Миниблаг.

Най-страшно бе Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци. Уинстън никога не бе стъпвал в Министерството на любовта, нито дори на половин километър от него. Там бе невъзможно да се влезе освен по служба, но и тогава пак само след като се проникне през лабиринт от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, които водеха до външните бариери, бродеха стражи с лица на горили, в черни униформи и въоръжени с гумени палки.

Уинстън рязко се обърна. Беше надянал маската на спокоен оптимизъм, която бе препоръчителна за пред телекрана.“

Всеки ден в Министерството на истината се провежда двеминутка на омразата. Всички служители са задължени да участват в нея.

„Най-ужасното в Двеминутката на омразата бе не това, че си задължен да играеш роля, а напротив, че е невъзможно да й се съпротивляваш. След първите трийсет секунди не бяха необходими никакви преструвки. Като електрически ток през цялата група преминаваше отвратителен екстаз на страх и мъст, желание да убиваш, измъчваш, да разбиваш лица с ковашки чук, което пряко волята му превръщаше всекиго в гримасничещ, крещящ безумец. Но обхваналата ги омраза беше абстрактно, неконкретно чувство, което можеше да бъде прехвърлено от един обект на друг като пламъка на горелка. Така в един миг омразата на Уинстън изобщо не беше насочена към Голдщайн (образът на Голдщайн е вдъхновен от Лев Троцки), а напротив, към Големия брат (разбира се е Сталин), партията и Полицията на мисълта и в подобни моменти сърцето му, симпатиите му бяха със самотния, осмиван еретик от екрана, единствен пазител на истината и на здравия разум в свят от лъжи. Въпреки това в следващия миг Уинстън се сливаше с хората наоколо и всичко, което се говореше за Голдщайн, му звучеше вярно.“ 

Разбира се, в един момент, Уинстън, който все пак е интелигентен човек, щом му е възложена работата да подменя истината, започва да се съмнява  в системата и (о, ужас!) започва да води дневник и се отдава на забранена любовна връзка с млада жена на име Джулия. В Океания това са престъпления, които се наказват със смърт. Уинстън и Джулия се опитват да се присъединят към тайна съпротива срещу режима, но попадат в капан и са заловени от Партията. Уинстън е подложен на жестоки физически и психически мъчения в опит не просто да бъде убит, а да бъде пречупен вътрешно — така че накрая наистина да „залюби Големия брат“.

Зад мрачните концепции в „1984“ стоят съвсем реални събития от първата половина на XX век. Джордж Оруел не измисля тоталитаризма – той просто взема съществуващи исторически факти и ги разтегля до краен предел. Историческа истина стои в основата на организацията на света. В 1984 г. светът е разделен между три супердържави: Океания, Евразия и Източна Азия. Разбира се, Оруел измисля това геополитическо разпределение, но всъщност то е вдъхновено от Техеранската конференция през 1943 г., където Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин се срещат, за да разделят зоните на влияние в следвоенния свят. (Романът е написан през 1948 г., затова и се казва „1984“, предсказание, че времето на това устройство на света няма да свърши скоро.)

В романа на Оруел социалната структура на обществото е много проста, 15% от населението са партиен елит, а останалите 85% са проли (пролетариат). Само партийният елит е подложен на ежедневното промиване на мозъци, пролите живеет по-свободно, но в мизерия. Затова Уинстън си мисли, че пролите са голяма сила. Но…

„Ако има някаква надежда — написа Уинстън, — тя е в пролите.

Ако имаше надежда, тя сигурно беше в пролите, защото само сред тях, само сред техните гъмжащи, презрени маси, представляващи осемдесет и пет на сто от населението на Океания, можеше да се роди силата, която да унищожи партията. Партията не можеше да бъде свалена отвътре. Нейните врагове, ако имаше такива, нямаше как да се обединят, нито дори да се намерят. /…/

Спомни си как веднъж, докато вървеше из една многолюдна улица, страховит рев на стотици гласове — женски гласове — гръмна от една пресечка малко по-напред. Бе силен, чудовищен вик на ярост и отчаяние, едно дълбоко, мощно „Ооооооо!“, което отекна като тътен на камбана. Сърцето му подскочи. Започна се! — каза си тогава. Бунт! Най-сетне пролите разкъсват оковите! Когато стигна на мястото, видя тълпа от двеста-триста жени с трагични изражения, които се блъскаха около сергиите на открития пазар, сякаш обречени пътници на потъващ кораб. Точно в този момент обаче общото отчаяние преля в множество дребни свади. Оказа се, че на една от сергиите продавали тенекиени тигани. Бяха грозни и чупливи, но готварски съдове трудно се намираха. После стоката неочаквано свършила. Блъскани и бити, жените, които бяха успели да си ги купят, сега се опитваха да се измъкнат с тиганите си, докато десетки други вдигаха врява и обвиняваха продавача, че ги давал с връзки и че е скрил останалите тигани. Изведнъж отново се разкрещяха. Две подпухнали жени, едната с паднала върху лицето коса, се бяха вкопчили в един тиган и се опитваха да го издърпат всяка към себе си. И двете теглеха, после дръжката се счупи. Уинстън ги наблюдаваше с отвращение. А само за миг каква почти потресаваща сила бе прозвучала в онзи вик на някакви си сто-двеста гърла! Защо те никога не крещяха така за нещо действително важно? Написа:

Те няма да въстанат, докато не се осъзнаят, а не могат да се осъзнаят, преди да въстанат.

            Героят на Оруел не е свободен дори в мислите си, а писането може да бъде терапия, но е почти невъзможно занимание, защото Големият брат дебне отвсякъде. Все пак Уинстън се захваща с писането на дневника, защото е стигнал до такова състояние, от което връщане назад няма. Любимият ми цитат:

„На бъдещето или на миналото, на времето, когато мисълта ще е свободна, когато хората ще се различават един от друг и няма да живеят в самота — на времето, когато истината ще съществува и направеното няма да може да бъде преправено:

От епохата на монотонното еднообразие, от епохата на отчуждението, от епохата на Големия брат, от епохата на двумисълта — привет!

Вече съм покойник, помисли си той. Струваше му се, че беше направил решителната крачка едва сега, когато вече съумяваше да изрази мислите си. Последствията от всяко действие са включени в самото действие. Написа:

Престъпмисълта не предполага смърт; престъпмисълта Е смърт.

След като вече бе осъзнал, че е покойник, за него изведнъж стана важно да живее колкото може по-дълго. Двата пръста на дясната му ръка бяха изцапани с мастило. Точно такава дреболия можеше да го издаде. Някой въвиращ навред носа си фанатик в министерството (вероятно жена: като дребната сламеноруса или като тъмнокосото момиче от Отдела за художествена литература) може да се запита защо е писал през обедната почивка, защо е писал със старомодна писалка, какво е писал — а после да подхвърли за това, където трябва. Отиде в банята и внимателно изтри мастилото с грубия тъмнокафяв сапун, който стържеше кожата като шкурка и в случая беше много подходящ.“

 

            Разбира се, темата за мира и войната, е една от най-важните теми в романа на Оруел (За злоупотребата с темата за мира днес няма смисъл да говоря, мисля, че е ясно на всички. Все пак ние живеем във време, в което имаме достъп до истината.). Океания живее в непрекъсната война с Евразия. Уинстън си спомня, че войната продължава от детството му, но:

„Приблизително оттогава войната продължаваше буквално без прекъсване, въпреки че, ако бъдем точни, тя не винаги бе същата война. Няколко месеца в ранното му детство в самия Лондон се водеха хаотични улични боеве, някои от които ясно помнеше. Би било абсолютно невъзможно да проследи историята през целия този период, да каже в кой момент кой срещу кого е воювал, тъй като не съществуваха документи и никога не се говореше за разположение на силите, различно от сегашното. Сега например, през 1984-а (ако годината беше 1984-а), Океания в съюз с Изтазия воюваше срещу Евразия. Нито в частен разговор, нито публично се признаваше, че някога трите сили са били групирани по друг начин. Всъщност, както Уинстън много добре знаеше, само преди четири години Океания воюваше с Изтазия и беше в съюз с Евразия. Но той знаеше това тайно, само защото контролът над съзнанието му не бе пълен. Официално никога не бе имало смяна на съюзника. Океания беше във война с Евразия: следователно Океания винаги е била във война с Евразия. Врагът за момента винаги олицетворяваше абсолютното зло и оттук следваше, че всяко споразумение с него в миналото или в бъдещето е невъзможно.

Най-ужасното беше, помисли си той за десетхиляден път, докато с мъка изпъваше рамене назад (с ръце на хълбоците въртяха телата си от кръста надолу; предполагаше се, че упражнението е полезно за мускулите на гърба) — ужасното беше, че всичко това би могло да бъде истина. Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало — не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?

Партията казваше, че Океания никога не е била в съюз с Евразия. Той, Уинстън Смит, знаеше, че Океания беше в съюз с Евразия само преди четири години. Но къде съществуваше това знание? Само в собственото му съзнание, което тъй или иначе скоро щеше да бъде унищожено. А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото — тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина. „Който контролира миналото — гласеше лозунгът на партията, — контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“ И все пак миналото, въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто.“

 

    Надявам се, че моят кратък анализ с множество прекрасни и смислени цитати от този невероятен роман ви показа защо и днес в българското общество времето сякаш е спряло. И в българското, и изобщо в източноевропейските общества сме твърде близо до Големия брат и Партията, до концепцията за войната, миналото и истината, които са ни  внушавани със средствата на пропагандата десетилетия наред. Все по-често си мисля, че съвременните източноевропейски общества (конкретно българското) се сдобиха с голям процент истински проли, неспирно облъчвани от постулати, от партийни истини, от зависимости и влияния. „Те няма да въстанат, докато не се осъзнаят, а не могат да се осъзнаят, преди да въстанат.“

            Войната се превърна в начин на живот, всеки ден като съвременниците на Уинстън ние виждаме как се бесят военнопленници (т.е. как загиват хора), тяхната смърт е развлечение или в най-добрия случай досада.

            За Бунта само се чуват слухове, но никой не знае дали те са истина или са поредната пропаганда на партията.

            А аз днес се чувствам като Уинстън, някак имам нужда да пиша дневник, макар да съзнавам, че няма полза от него.

            Ще завърша с цитат: Човек трябваше да живее — живееше по навик, превърнал се в инстинкт — със съзнанието, че всеки негов звук се улавя и че освен когато е тъмно, всяко негово движение се следи.“

            Все пак това е само читателско есе за един велик роман!