Детството ми вече е в музея




            Спомените от миналото ме навестяват не когато искам, а когато те искат. Навестяват ме без ред, в някакъв свой си порядък, усещам, че всъщност не аз пиша моя роман, а те драскат своите разкази в ума и сърцето ми и ме канят да ги запиша. Това усетих в един хубав пролетен ден, докато се мотаех из Варненския гранд мол. Бях там заедно с моите ученици, които с желание се разхождаха в своя свят – новия модерен свят, а аз реших да посветя цялото си налично време за разглеждане на Ретро музея. Всяко поколение си е с времето: аз с Ретро музея, младите - с мола.  Ретро музей. Всякакви мисли започнаха бавно да се настаняват в харда на спомените, след това се сбиха помежду си и всяка започна да крещи: Избери мен! Разкарайте се, няма да сядам в някое кафене и да ви записвам, няма да подкарвам „Аскетката в мола“! Няма да се получи, нещо не ме бива много по аскетизма, а и сюжетът вече е употребен. Но една мисъл беше особено упорита: детството ти вече е в музея. Ужасих се  от това: детството ми вече е в музей и то - в ретро. Значи еврооптимизмът ми наистина се разваля от петдесетаците. После си казах, че всеки музей е ретро, и уверено дадох десет лева, за да си припомня миналото.
            Тъмно е и студено като сред позабравените ми спомени. Всички експонати са чудесно запазени, като че непипани с човешка ръка. Подозрително лъскави са жигулките, ладите, москвичите, волгите. Веднага си казах, че вероятно организаторите са ги закупили от хора, които са ги прибирали в гаражи. Спомних си колите на паркинга пред нашия блок. Не едно, не две и не три колелета, лагерни колички или прохождащи кънкьори се бяха забивали в тях. Всички те бяха чукнати, одраскани, с вдлъбнати ламарини и изобилно количество ръжда по калниците, цветовете им бяха избелели от слънцето, снеговете и ветровете, но които се излагаха няколко десетилетия.
            Въпреки студа и тъмнината започнах да обикалям с любопитство, като си забраних да се отдавам на носталгичните мисли. Гледам – това е музей. В музей се гледа. Никакви емоции! После си казах, че всъщност тази експозиция цели да запази не моите детски спомени, а онова време, дето все пречи на някого и дето трябва да разправяме на младите, че е било лошо. Вече знаех, че младите бяха наясно, че това време не е било чак толкова лошо. Откъде? Ами от другите от моето поколение – техните родители, баби и дядовци.
            Тъй като аз съм си главният герой на моят роман, тук разказвам за онова времето през моя поглед. Времето не беше само лошо или само добро. В детството ми то беше безметежно и спокойно, весело, пъстро, усмихнато, с ожулени колени, с разбити носове, с хиляди ненаучени уроци, заменени с четене на интересни приключенски книжки, с хиляди часове, прекарани в абсолютно безцелно мотане из квартала, бъбрене, игри, каране на колело по главните улици (абсолютно забранено), с вечерното провикване на нашите майки от терасите да се прибираме, че е късно, с незабравими новогодишни програми, с предълги лета на село, с... още хиляди вълнуващи, вълнуващи неща. Но вероятно такова е всяко детство.
            Не, не е така. Днешните деца живеят в кошмар от препускащи реалности – извънкласни дейности, спорт, плуване, тенис, уроци по музика, уроци по рисуване, математика, химия, биология, изпити, състезания, външно оценяване, вътрешно оценяване, матури, тестове за функционална грамотност или неграмотност, безкрайни родителски амбиции. Деца, които непрекъснато се надпреварват с това да знаят повече от гугъл, и други, дето името не могат да си напишат и дори не познават всички букви от азбуката. Ето това, според мен, е най-страшното на днешното време – разделението между отишлия твърде далеч елит и огромната маса неграмотници, които определят реда в държавата. Доколкото си спомням от уроците по история такова разделение е съществувало във феодалното общество. В соца не беше така – крещят мислите ми. -Хората говореха сложно, МИСЛЕХА (с главни букви и болт), наистина имаха средно образование, не само се казваше така.
            С усмивка се взирам в поредната витрина, ето го нашият гугъл – „Большая советская енциклопедия“, ето го одеколон „Тройной“, единственият, който се мъдреше във всяка баня или поне в 90% от баните в държавата. Ето го същият москвич като нашия, който татко поправяше всяко лято, за да не ни изненада, когато поемем към почивката в Созопол. Тогава всичките ми съученици ходеха на почивка – на море, на планина, с родителите си или на лагери. Две седмици на планина можеха да осигурят родителите на своите деца срещу сумата от 22 лв., посилна за всички, независимо къде работят. Работят! – чудесна дума. Тогава всички работеха, нямаше социално слаби, помощи, програми за заетост, в която се плащаха грешни пари на нагли мързеливци, които считат, че държавата е длъжна да им подсигури живота, защото на изборите гласуват за правилния човек. Възмездното гласуване срещу пари, дрехи, храна, помощи от БЧК и какво ли не. Срещу обещания към тези, които НЕ ЖЕЛАЯТ да работят, че ще бъдат включени в програмите за заетост – достатъчно пари, минимум работа. Възмездното гласуване за правилния човек. Това роди „демокрацията“.
            Спомням си „Аз живях социализма“ на Георги Господинов, разкази за „лошото“ в онова време. В този роман аз ще се опитам да разкажа за лошото в „това“ време, че да видим. Така е, уважаеми Георги Господинов, колкото и лошо да беше да се чака десет години за нов москвич или лада, колкото и лошо да беше жителството, колкото и безсмислени да бяха лихвочислата, от които си купих четири стола, всички хора работеха. В соца интелигентните хора не си губеха живота да пишат социални програми за мързеливци, общност от платени гласоподаватели. Ама това, вие, умните и красивите, не го знаете, защото в центъра на София няма такива, само платени протестъри. О, забравих, те не са платени! Дали?
            Семейството, в което пораснах, беше като всяко средностатистическо семейство. И ние ходехме малко на море, после на планина, за да заякнем и да не се разболяваме през зимата.  Тогава нямаше един куп плажни масла, чиято поредност на нанасянето върху кожата трябва стриктно да се спазва. Ако все пак си лудувал дълго във водата и си поизгорял, вечер те намазваха с кисело мляко и на сутринта си като нов.
            През лятото всички деца ходеха и по селата, от които бяха излезли техните родители. Велико и незабравимо време, в което в българските села имаше АПК-та, кина, сладкарници, фурни за ароматен хляб, много деца, и те изпратени да заякнат при баба и дядо, а мама и тате да си отдъхнат малко от грижите. На село чушките, доматите и краставиците, тиквичките, картофите, ябълките, сливите, прасковите, малините и ягодите растяха в градините, по бостаните. В къщите имаше асми с ранната „Перла“, с меденосладкия „Булгар“ или със синия „Фотел“, както му казваха бабите, за който, чак след години разбрах, че се казва „Отел“ и пр.
            Ако питате мен, всяка селска къща си беше идеалната картина на рая. Хубавото на село беше, че не се чакаше с часове на опашка в „Плод-зеленчука“ за чушки. Спомням си безкрайните опашки за чушки в града и това разваля картината ми за рай. Опашките бяха едно от лошите неща на „онова“ време, вярно е. Но животът на село, през ваканцията си беше неповторимо чудо, освен това лятно време бабините менюта бяха изключително здравословни и екологични.
            Скромната витринка с праховете за пране ме накара мислено да отворя шкафа за препарати в банята и да се почувствам изключително интелигентен човек – всички тези пластмасови флакони, за които съм дала купища пари, знам за какво се използват: омекотители, ароматизатори, препарати за петна, за почистване на фурна, за под – няколко вида, според пода, закупувани след агитация, че бързо и някак самостоятелно  чистят всичко и придават невероятен блясък на повърхностите, с напръскване, без напръскване, с изплакване, без изплакване, чудеса! Прав беше татко, като настояваше да уча химия.
            Най-тъжните ми спомени се явиха, когато видях старите шишета за газирана вода, за лимонада и бира. Проследих ги с носталгия: от времето на село, когато дядо беше жив и ме водеше в хоремага, лимонадата беше в такива шишета, после дядо почина, стоях си по цяло лято в града, лимонадата беше кът, ходехме да зареждаме газирана вода под налягане в големи стъклени шишета с мрежички. За бира се чакаше страшно много и беше убийствено приключение да изпревариш съкварталците и да се докопаш до повече шишета от освежителното питие. Ето още нещо „лошо“ от миналото. Но всъщност еврооптимизмът ми не е на ниво не заради спомените от чакането на опашки, а защото мога да проследя историята на живота си в бирени и лимонадени шишета и буркани за кисело мляко.
            Нова витрина – нови спомени: пишещите машини от техникума, грамофончето с тонколоните, каквото имаше във всеки дом в нашия блок, куклите, количките, игрите. Вярвайте ми, никой не може да види детството си в музей и да не се умили. За детството и затова, че днес то е в музея. А започне ли човек да се умилява от вещи в музея... самият той вече е за музея. И в заключение, защото всяко писание, трябва да има заключение, не казвам − поука, че да не помислите, че съм от 19. век, та в заключение ще ми се да кажа − не съжалявам, че съм живяла в соца. И да съжалявам − полза няма! 

            Ама тогава било задължително да си член на БКП, за да ти дадат апартамент. Ами сега как си намираш работа: на себе си, на жена си, на децата, на техните деца? Огледайте се около себе си и ще видите, че нищо всъщност не се е променило. Само почистващите препарати са в невероятни количества, явно сега повече се мърсим.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф