Здравей, европредседателство!


            
За прехода провинциално

Публицистичен роман

         Моят разказ за прехода, различен от разказите на сините гурута.
      Разказ за прехода, далече от Орлов мост, от „Царя“ и Парламента, от Министерски съвет и жълтите павета, далеч от интелигенцията и мислещите хора, далече от инакомислието въобще.
         Тъжен разказ. Забавен разказ. Интригуващ разказ. 
         Разказ за политиката, докато още не е станала история. 
         Провинциална история. 
         За прехода провинциално.


2018. Здравей, европредседателство!

            С братски привет от мен всестранно развитата личност, върховният продукт на фабриката за зрели човешки индивиди на зрелия социалистически реализъм!        
            Днес по земята българска бодро крача аз, всестранно развитата личност, гениален продукт на асамблеята „Знаме на мира“, формирана мъдро от девиза „Единство, творчество, красота“ и от основополагащия рефрен на пионерчето, което бях: „Да се учим, да работим, да строим живота нов“!
            Замислих се, че нещо с „живота нов“ не се получи на нашето поколение. Половината от нас, всестранно развитите личности, вече отдавна са в свободна Европа, в още по-свободна Америка и в най-свободна Канада и бодро строят капитализма. После си казвам: Стоп! Никакво мрънкане днес! Никаква носталгия по изминалите десетилетия, по ограбения труд, по несбъднатите мечти! Нито дума за това, че уви, развалям вторите петдесет! Никакво вайкане, че първите се изнизаха скъпернически през стиснатите пръсти на времето!
            Вземам си една бира, тъмна, както ме научиха братята американци, с ирландски произход, сядам пред телевизора и бодро и усмихнато посрещам европредседателството!
            Днес ще бъда вдъхновена, че видиш ли ти, аз - всестранно развитата личност, доживях да видя туй чудо – церемонията по официалното откриване на българското европредседателство!
            Не знам защо, откакто чух за европредседателството, спомените ми все ме тикат назад към времето на младостта. Хм, това не ще да е от европредседателството, ще е от петдесетаците! – отговарям си аз, но тихичко, че да не ми се разваля еврооптимизма. Макар че, честно да си призная, всъщност знам защо им се нервя на такива самодоволни евробюрократи като Лиленцето Павлова, защото забравят, че посрещат туй велико чудо, с което ни проглушиха ушите, в сграда, строена през охуления от тях соц. Обаче, няма сега да си развалям настроението и еврооптимизма. Вземам си биричката, сядам, вдъхновено гледам екрана и чакам началото! Ха наздраве!

1981. Началото

            Важна година за България, важна и за мен, 15-годишната ученичка, на която ú предстои да избере бъдещия път в живота.
            Как да го избере? Хич не си спомням имала ли съм мнение по въпроса за избора на професия. Вероятно не, вероятно и да съм имала някакви желания, не са били ясни, затова съм приела избора на нашите − Икономически техникум „Станке Димитров“ в „д“ паралелка, заради неиздържания изпит по математика. Това вероятно е било и първото запомнено от мен разочарование. Със сигурност беше разочарование за майка ми, тя ме виждаше като счетоводителка, чиновничка, нещо такова: на стол, зад бюро, по тогавашната мода.
            Някак си този изпит по математика не си го спомням като разочарование, а като радост, че тя − МАТЕМАТИКАТА, заедно със задаващата се икономика, счетоводство и други безинтересни за моята артистична природа предмети, остават далеч от мен. Далеч от мен завинаги! Или поне на един пръст разстояние. Брей, колко било лесно да си завоюваш свободата – една двойка по математика и сбогом подсказани пътища! Добре дошла, свобода!
            Как да кажа днес на моите ученици, че цената на моята лична свобода беше една двойка по математика! За мен с този „провал“ започна най-верният ми път в живота – пътят към словото. По него все така праволинейно си лъкатуша и до днес. Всъщност, да бъда честна, този неиздържан изпит по математика е най-големият ми късмет. Но така мисля днес, тогава двойката си беше провал, смут, посипване на главата с пепел, но и тихичко тананикане на рефрена: Сбогом, математико, не ще се видим никога веч!
            Още помня горещото лято на 1981 г., горещо още от юни. Ужасна жега, а точно по обяд трябваше да ходя на уроци по математика. Трябваше да стигна с автобус до центъра и да прекося напечения площад, за да отида в дома на учителя ми по математика. Стигайки там, веднага започваше продължителното мъчение. Аз гледах умно в правите линии, опитвах се да разбера поне уравненията, но ужасът, че нищо не разбирам, и увереността, че ще се проваля със сигурност на изпита, довършваха остатъка от разума ми, оцелял след сблъсъка му с дошлата рано юнска жега.
            Напънах се да си спомня нещо за обществените вълнения от онова лято, да извадя късче спомен от смъртта на Людмила Живкова или някоя историйка около грандиозните тържества по 1300-годишнината. Нищо не си спомних! Май само бях чула за строителството на НДК, връзката ми с всенародните чествания на Българската държава беше ходенето на кино. Гледахме филма „Хан Аспарух“, семейно, в кино „Здравец“, защото, докато вървеше в централните кина на Русе, за него все нямаше билети.
            Със сигурност имам спомен от Людмила Живкова: симпатична, елегантна жена, с тюрбан. Спомням си колко много исках да участвам в Асамблея „Знаме на мира“. Ама не ме избраха, не помня дали въобще избраха някого от моя клас. Асамблеята имаше банално име „Знаме на мира“. Моята младост беше наситена с много „червени знамена, развени“, с много петолъчки, бели гълъби, земни кълбета и непрекъснатото повтаряне на думата „мир“. Скучничко си беше тогава, по телевизора даваха като че ли все едни и същи кадри – президиуми, насядали хора, портрети, манифестации. Скука, убийствена скука! Само земните кълба си бяха съвсем на мястото, защото ме спасяваха в часовете по рисуване. Не можех да рисувам нищо, но едно зелено ЗЕМНО кълбо на син фон, си беше моята банална, но успешна програма максимум за отличната оценка, разбира се, съпроводена със задължителния надпис: „МИР!“ – с главни букви и удивителна.
            В училище явно много са ни говорили за „Знаме на мира“, защото съм проявила интерес. Спомням си един друг летен ден през още по-далечната 1979 г., когато от балкона на нашия десети етаж видях автобусите с деца. Те пътуваха бавно и тържествено един след друг, децата махаха през прозорците. Минаха през Русе на път за София, отиваха към Асамблеята. Махаха, разбира се, към нас, дето си оставахме в градовете, през лятото, в скуката! Поздравяваха ни радостно! Тогава беше така, всички бяхме братя, приятели, другари.
            Огледах написаното, няма и две страници текст! А толкова ми се искаше да напиша роман, с който да поздравя българското европредседателство! И как от тези печални спомени ще създам нещо по-голямо от разказ. Бях чувала, че големите писатели правят проучвания, когато ще описват някаква епоха. Ще се наложи и аз да правя проучвания на епохата, в която съм живяла, по-скоро, в която доста съм поскучала, и затова сега съм наказана да нямам никакви спомени. Никакво мрънкане! – отново се самодисциплинирам аз. – Никакво! Оптимизъм, ведри мисли, студена тъмна бира и евроинтерес!

            Да приемем, че това е само началото на моя нов голям словесен продукт! Спомних си, че пътят ми към словото е доста лъкатушен! Оптимистично заживях с надеждата, че европредседателството ще ме вдъхновява и уверено отпих от бирата. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф