За Гинкиното време




Както казах и на Лилито, европредседателството не само се замете в скандали, а едно Гинче предизвика супер скандал.
            Гинка. Сетих се, че така се казваше една от героините на Вазов в „Под игото“. Кака Гинка е голяма сладурана. Макар да е дъщеря на чорбаджи Юрдан Диамандиев, тя е патриотка и хлевоуста. Баща ú я сварва да меси пексимет за въстаниците, докато мъжът ú дундурка бебето. Ругае я, нарича я „магарска дъще“, ама тя не му придиря, смее се и си прави каквото си знае. Тази Гинка ми е много близка, познавам я, тя е била част от моя живот, защото работата ми беше такава, че през годините все се налагаше да разтварям страниците на „Под игото“ и да се срещам с нея. Знам и каква е съдбата на тези Гинки, мъжките момичета от 19. век, които намираха време и деца да раждат, и пексимет да пекат, и с лютите думи на бащите си да се преборват.
            Днес друга Гинка става „героиня на нашето време“. Затова заемам само името, за да разкажа за съдбата на българката от моето време. Мисля си, че опознах добре и тази Гинка, от моето време. Жената на всички възрасти, жената от втората половина на 20. век и началото на 21. Тези Гинки са като мен, деца на няколко епохи, деца на несвършващия преход, едновременно с това те са и неговите най-големи жертви. Те са кръвния данък на прехода, защото със себе си заплатиха илюзията, че могат да живеят добре.
            За разлика от Вазовата Гинка, те не са чорбаджийски дъщери, техните родители и техните деца, а понякога и техните съпрузи очакват от тях да се преборят с живота, да създадат семеен бизнес, да отгледат и изучат децата, да се грижат за всичко и всички. Не пекат пексимет, не шият байраци, не крият войводи и апостоли, не носят с кобилицата вода на опълченците на Орлово гнездо. Не орат с трактори, не бачкат в ТКЗС за стотинки, не се срещат с Димитър Димов, за да го молят да измисли такава героиня в „Тютюн“, че да се познаят в нея.
            Гинките от 90-те години на ХХ век са все още млади, но зле облечени, с неоформени вежди, с непочистено лице, с жилетчици от току-що отворилите магазини за втора употреба, с липсващи зъби, понякога дебели от некачествената храна и вече озлобени, защото съзнават, че са неспособни да се преборят с живота, който отдавна е обсебен от държавата.
            Захващайки се с някакъв бизнес, търсейки си работа, за да изпълнят очакванията на своите семейства, те опират до властимащите. Животът им не беше лек, защото тези Гинки са видели само това как някой пред носа им размахва моркова и тоягата, по-често тоягата, по-рядко моркова. Същите тези Гинки или техните дъщери ще видим като жертви на трафик и проституция в „Стъклен дом“. В най-добрия случай ще ги видим, че са се замогнали в близката и далечна чужбина със слугинаж, гледане на старци, а може и като жрици на най-старата женска професия, но без това да се дочува в България. Вероятно ще разберем, че са били част от някоя силова групировка, означена с абревиатура, вилняла през 90-те години на ХХ век, и все още стряскаща ни с трибуквието си. Една дума има за всичко това – безизходица! Безизходицата на нашето време! Отворени граници с много посоки уж, но всичките водещи към най-тъжните избори.

            Гледах Гинка по телевизията, на извънредната пресконференция и я съжалявах от сърце. Всъщност вече изглеждаше прилично като за пред камери – външен вид, прическа, облекло – семпли, леко оперетни, но това да и е кусурът. Честно казано издържа пресконференцията доста смело и се държа по-достойно от премиера.
            Образът на тази жена, която ме гледаше от екрана, в устата на която бяха вкарали непознати и не нейни думи, ме накара да се замисля за това коя е българката днес, наистина ли има нужда да бъде защитавана от Истанбулската конвенция.
            Защо някой я преоблече и я накара да играе роля, непосилна за нея? За да спаси себе си от старите си грехове, натрупани от безизходицата, с още по-големи и по-зловещи, от които нощем няма да спи спокойно. Като я гледах, с нещо все ми напомняше за Алековия герой, вероятно заради преобличането. Кой да знае, че художествените илюзии от литературата на 19. век в 21. ще стават реалности.
            Безизходицата ражда проституция. Проституция и слугинаж, истинската участ на българката днес. В чужбина или в България българката продава себе си.
            После се сетих за лятото, за фестивалите, за бабите, облечени в носии, на които ние толкова се възхищаваме, защото пазели българския дух. Спомних си други сюжети, на които съм била свидетел в не толкова далечното минало: стари жени в носии, посрещат Големеца. Няма значение как се казва той. Местният кмет ги е свикал, накарал ги е да се облекат с носии, да умесят пити, за да се представят добре. Големият Големец идва при Малкия Големец, за да му обясни, че той разпределя парите. И че от него се иска само едно – да не си надига главата, защото косачката на партията коси, всичко що се е надигнало. Ако Малкият Големец иска пари и влияние да слуша, да точи руйно вино, да коли вакли агнета, да спрята софри с „едене и пиене на тумбак“ – туй последното е цитат от един вечен кмет.
            Какво да прави Малкия Големец. Не може да предостави на Големия Големец някоя девойка като в „Маргарит и Маргарита“, девойките отдавна не са в село, че и в България. Затова на помощ идват бабите. Бедните женици са доволни, чувстват се почетени. Ние, българите, и до днес обичаме да посрещаме големците с хляб, сол, с печени агнета и руйно вино. Ама дали Големецът е паша, партиен секретар, Тодор Живков или неговият бодигард, станал набързо Меркела на Балканите, или пък бивше ченге, дето показно арестуват лекари или политици от опозицията, все едно. Големец, Голям Големец, дето разпределя държавата.
            Бедните женици не съзнават, че обличайки носията българска, носят на плещите си цялата наша страдална история. Не знаят, че хлябът е свещен и само във „Време разделно“ турчинът го тъпче. Ама той не е турчин, той е еничар, демек потурчен чист българин. Не знаят, че китката, с която се кичат, за да се харесат на Големеца, е знак за любов. Дори не знаят, че възрастна жена не се кичи с китка. Роди ли невестата, няма вече китка. Китката е знак за очакването на любовта, а невестата има дете и то е вече нейната най-голяма любов.
            Всичко това се опитах да разкажа на нашите баби едно време, но те не ме чуха, не и ме разбраха. Ами дойде ли Големец в селото, обличат носиите и бягат да целуват ръка. И седят тези бедни женици на първия ред и аплодират (не)принудено и Големеца, и Малкия Големец (този, който им отключва и заключва пенсионерския клуб, когато си иска, а не когато те искат). Викат силно и високо: „Браво!“ и пляскат с попуканите си от работа в градината ръце. Забравят, че заради същите Големци, Малкия и Големия, дъщерите им гледат старци в Гърция и Испания, а внуците им работят по-тежка работа дори от мексиканците в братските Съединени щати или в брекзитирала Англия.

            Бедни мои Гинки! Гинки с много и различни лица! И вие не сте чели „Под игото“ в училище, вероятно сте преписвали и на матурата, затова свободата не ви е необходимост, а странно понятие, за което последно сте чували в училище.

            Такива мисли ме вълнуват в настоящето. Вече е зима, зимата на европредседателството, студените ветрове и непочистените тротоари също активизират спомените и те препускат насам – натам без ред. Лед, русенски хлъзгав лед е сковал града, а утре е 3 март 2018 г. Каним се да отбележим 140 години свободна България. Този път няма да стоя във фейсбук, няма да следя споровете „свободата ни е от руснаците“ – „който ни освободи, той ще ни зароби“. Ще си спестя хейта. Вечерта на 2 март за последно отварям фейсбук, за да получа точна информация за проходимостта на пътищата. Кметът ни призовава да не напускаме града в празничния ден. Да, бе! Ние имаме тази резервация от ноември.
            А и за мен, за нас е потребно да видим свободата, защото не вярваме в свободна европредседателстваща България! Заради нашите днешни Големци и хилядите Гинки не вярвам повече в Свободна България!
            Уважаеми Големци на Днешна България, не ни е нужна Истанбулска конвенция!
Нужно е да не ни превръщате в проститутки, нас, днешните българки от всички възрасти.
            Тръгваме към Копривщица въпреки опасното заледяване, сковало България, тръгваме към града на Първата пушка, за да търсим българското. Спомних си ходенето преди четири години в Батак. Гробовете в църквата и на площада. Надписите как са загивали мъжете – набити на кол, печени на огън, сечени, душени, мъчени по най-зловещия начин.
            Знаете ли какво са направили тези хора преди да се подложат на тази героична смърт? Убили са жените и децата си, защото позорът е по-страшен от робството и от мъчението.
            Къде са тези смели мъже днес? Къде са тези достойни жени днес? Кои сме ние, че сме достойни да застанем пред техните паметници, и да им занесем цветя? Ние ли сме свободните? Или те?
            Какви хора роди робството! И какви хора роди свободата! Свободна Европа, обединена Европа, европредседателство! Бошлаф! – улавям се аз, че цитирам един познат герой.
             − Е? - ще кажете, вие, моите уважавани читатели. − Кое е Гинкиното време? Онова ли, което дядо Вазов е описал, или това, днешното.
            − Не знам, уважаеми мои читатели. Затова се пилея по земята българска и търся отговорите. Защото днешното време ме задушава и съвсем заприличах на Спас, героя на Йовков от „Бели рози“. От мъка и от гняв ме задушава – да знаете.
            А, ако не се припознахте в образите на Гинките от всички времена, уважаеми читателки, да знаете, че винаги има едни десет процента Лалки, Ради, Хаджи Ровоами, почти невидими були Марковица и други подобни. Вярно е, не сте Гинки. Всяка от вас си знае коя е. Ама Гинките са болшинство, 90 % от нас.


От "За прехода провинциално"
           


Коментари

Популярни публикации от този блог

Конфликтът между Иван Вазов и кръга "Мисъл"

Жътва е...

Самодива къща и деца не гледа!