Самодива къща и деца не гледа!

Те се завръщали в света на хората по Благовец, след Великден изчезвали незнайно къде

В селата край Елена съществуването на митични същества, които местните наричат самодиви, 

до днес се приема за истина. Легендите разказват, че самодивите избирали дадена поляна и

танцували на нея. Най-често това се случвало по пълнолуние. Приличали на привидения. 

Неясни образи на момичета, които извивали тела в дълги роби в светещо бяло. Затова

прочетох в статия на 24chasa.bg. 

Росенът - самодивско цвете

Животните усещали  присъствието им. Късно вечер, при прибиране на добитъка, 

кучетата пазачи се държали странно. На няколко пъти пощурявали и започвали да вият 

до късна доба, лаели без причина в нищото, въпреки че наоколо нямало признаци за наличието

на човек. Други пък скимтели пак без причина и се криели. 

Според местните хора, самодивите си избрали една поляна, тя ставала тяхна и по пълнолуние

винаги танцували на нея. Ако жив човек ги видел, ослепявал. В района имало много ненадейно 

бързо ослепели възрастни хора. За слепотата им нито един лекар не намирал обяснения. 

През 70-те години на ХХ век един пострадал стигнал чак при Ванга, за да търси лек, а 

тя му обяснила, че състоянието му е необратимо, защото го ослепили самодиви.

В същата статия разказът продължава с още по-странни истории от видинските села
за изчезнали мъже и то не един или двама, а петима. Двама от тях били открити
след време, но никога не могли да си спомнят къде са били и какво им се е
случило. Местните и до днес избягват да излизат навън, когато се мръкне. Горите
пък са забранена територия. Мистерията се заплела и след случай, при който
закъснял овчар при залез слънце зърнал край местността „Бънчовата чешма“
самодивско хоро. На следващия ден местни жители отишли там и видели, че земята
е утъпкана под формата на пръстен. 

Митични същества - образи, постигнати със средствата на съвременната фотография

В свидетелски разкази може да се открият още неясни и зловещи елементи, доказващи съществуването на митичните същества. През 1995 г. животновъд станал свидетел на странна природна стихия, придружена от силен женски смях. Денят бил спокоен и изведнъж се завихрил вятър, който много наподобявал торнадо. Той продължил около 10 секунди и отнесъл всичките овце на човека със себе си. След това той дълго ги търсил, но така и не ги намерил.

В българския фолклор битува вярата, че в самодиви се превръщат душите на млади момичета или неопети булки с некръстени деца. Те са невидими същества, явяват се напролет през Велики пости, на Благовещение, и се изгубват незнайно къде след Великден. Вярва се, че това са толкова грешни души, че нито земята, нито небето ги приемат. Орисани на зло в земния си живот, те се превръщат в едни от най-коварните неприятели на човека.

Затова пък самодивите са измамно, смайващо хубави. Обичайно се явяват като млади жени или три сестри, които никога не остаряват. Народното въображение си ги представя боси и облечени в бяло, през прозрачната риза прозира стройната им снага. Всички знаят и вярват, че силата на самодивите се крие в ризите, под мишниците си имат крилца. С тях танцували прелестно и грациозно. Имат си и по едно було от бяло платно, което наричат „сянка”. Докато тази сянка е у тях, са силни и могъщи. Ако обаче някой им я открадне, стават обикновени жени. Опасани са със зуница (опас, колан), която има цвета на дъгата, най-силен от всички цветове е зеленият. Косите им са дълги до земята и повече дори. За да се срешат, се качват навръх планината и ги спускат до сами равнината.

Косата е символ на самодивската свобода, но и на света на хаоса. В традиционния фолклор жената никога не носи косата си несплетена. В някои краища на етническото землище се забраждат дори девойките и малките момиченца. Но дори там, където традицията не изисква девойката да е забрадена, косата е сплетена. При омъжването на момичето, един от основните ритуални елементи е разплитането на моминската прическа и сплитането й по друг начин – като на омъжена жена. И при православни, и при католици жената разпускала косата си рядко, когато е сама и ще я мие, или пред съпруга си.

Когато яздели коне, косите на самодивите се развявали свободно. Не носели други накити освен венец от самодивско цвете(росен), с него омайвали юнаците. Обичайно скитали на групи, като на сватба. Обичали песните и хората. Предпочитали гори, извори и реки, пещери и планински езера.

Самодивите можело да бъдат и полезни за човешкото здраве, овършения от тях росен е лековит, слага се в ракия, която стои под звездите. Тази ракия е лек за всички болести. Самодивите могат и да възкресяват, те са като звездите и слънцето виждат и знаят всичко.

Любовта на самодивите

- ЛелеЯнко, мили сину,

ке те питам, ке те прашам,

сакам право да ми кажеш.

Сека вечер коня ковеш,

плочи тураш чисто сребро,

клинци тураш водно злато;

вечер идеш, заран дойдеш;

да ми кажеш – каде одиш!

- Мори мамо, стара мамо,

лели прашаш, ке ти кажам:

одам, мамо, у пустиня;

тамо любам посестрима,

посестримасамовила.

Онаме е закълнала

Да не кажем каде одам!

(Шапкарев, І, 6)http://liternet.bg/)

Ако млад момък нощно време я случи на чешма, на кладенец или извор, самодивата го устрелява, хваща го „люта треска”, от която никой не може да го спаси, освен русалите/калушари.

Все пак самодиви са били покоряване от юнаци или овчари, които ги омагьосвали със свирните на кавал. В такива моменти те се разнежвали и дарявали овчарите с любовта си. Можело и да се влюбят в тях, ако са юнаци с незнайна сила. Самодива, годеница на овчар, се явява само нему, носи му китка, грижи се за колибата му. Любовта на самодивата е измамна, в народната песен тя не е нищо друго, освен тежка болест, затова казват: „посипала го юда”, „урадисал се от юда”.

Самодивите възсядат сур-елени, които им служат са коне, само че тия елени са хвърковати, с криле. С тях пътуват по на далеко или ги яхват, когато ще се борят с  юнаци:

И си язди сур-елена,

сур елена шестокрилец;

стремени й зелен гущер,

юзда й люта змия,

я камшик й усойница.

(Маринов, Д. „Народна вяра и религиозни народни вярвания”)

Овчарите, които пасат стадата си в незнайните гори, могат да издебнат самодивите, когато се къпят. Тогава те си събличат ризите, свалят от главата си самодивските венци и стават като всяка друга мома, и могат да се грабят. Овчарите, като налетят на такава група от самодиви, сполучвали да уловят по някоя. Като се къпят, те играят, пляскат във водата и дотолкова се захласват, щото малко виждат какво става около тях. В такива моменти овчарите, им открадват ризите или венците. Те идват да си ги искат, молят се на юнаците и накрая склоняват да им станат невести.

След сватбата овчарят трябва да и скрие ризата и булото. Тогава тя може и дете да му роди, но няма да го гледа. Все някога ще го излъже, ще си вземе ризата и ще се върне при дружките си. Като се окъпе в тайнственото планинско езеро, пак ще е мома. Детето ще расте без майка, неогледано, непожалено, неприласкано.

Нали знаеше, Стоене,

самовила къща не върти,

самовила деца не храни,

дири ме, Стояне, там горе,

на връх на Рила планина,

на самовилските игрища,

край самовилско езеро...

(От баба Дона, с.Шипка, баба Добра, с.Твърдица, Срв. вариантите в СбНУ, XII, 6, Габрово; приказките в СбНУ, V, 137; XII, 157, Прилеп; XIII, 182, Охрид)

Самодивско цвете

Самовила оро вила,

хоро вила на планина!

Свекърва я виком викат:

- Самовило, снахо мила!

Пушчиоро, дойди дома,

от ти плачет мъжко дете!

- А, свекърво, майко мила!

Ке ти пушча овца с млеко
да нацицат мъжко дете;

ке ти пушчатифна роса –

да изкъпит мъжко дете;

ке ти пушча тифки ветер –

да залелят мъжко дете.

Охридско-Стружко (Шапкарев, І, 1)http://liternet.bg/)

Такива са самодивите в българския фолклор, волни и свободни същества, зли и красиви, съзидателни и отмъстителни, или поне такива ги виждаме днес, когато и вярваме, и не вярваме в тяхното съществуване.

Цветелина ГЕОРГИЕВА

Сн.: Атанас Великов, В ролята на самодивата Полина Лъвчиева - Първанова