Дъждът


Беше забравила колко приятно е усещането да газиш в локвите топла дъждовна вода. Дъждът я изненада още докато беше на работа, почука на прозореца с тежки капки, за да й каже здрасти, после запрати в стъклата цели шепи небесна вода, която намери пролуки в старата дограма и се застича по пода. Елена се подсмихна на дъждовното упорство, взе стирката и се захвана да попива ненадейната гостенка, но усети галещата й топлина и хукна навън. Метна на гърба си якето, което събираше прах на закачалката от пролетта, и без да щади белите си панталони, нагази в щедро разплисканата вода.


            Усети неповторимото блаженство на детството, безкрайната радост oт хилядите локви, които беше прекосила. Дни на безгрижие и надежда, че забавлението живее съвсем близо, хей тук зад ъгъла. А то наистина живееше там, във входа на новичките блокове и в дворчетата на старите къщи, които чакаха да ги съборят, че обитателите им да вземат по два-три апартамента. Но кварталът отдавна беше пуст като цялата страна, съучениците и приятелите от детството, другари в детските забави, бяха заминали нанякъде. Знаеше, че няма да открие никого, с когото да сподели радостното цопане в дъждовната вода. Не беше същото, но възторгът не отмина. Наметнала детството на плещите си, Елена усети, че не напразно бе захвърлила забавлението като абитуриентска рокля.

            Гръмотевица раздра обезлюдената тишина, светкавица блесна и разпръсна празничните си фойрверки над смълчания град. Дъждът размяташе пред лицето на жената сиви немирни воали, грижливо я загръщаше в моката им прегръдка. Радваше се, че Елена не се плаши, че не се крие във входовете и под козирките на спирките, а продължава да върви напред,  радостна и волна. Тази вечер тя не срещна другар в играта, но не похарчи радостта в кварталния магазин, детството шляпаше до нея в локвите и се усмихваше. 
Отвори си портата със стария ръждив ключ и усети, че трепери. Дъждът бе прекалил с любовните ласки и Елена чувстваше неприятните последици от стихийното си отдаване. Изхлузи страстта, заедно с мокрите сандали, и нахлу в банята толкова вихрено, както сутринта след абитуриентския бал. Грабна старата изтъняла хавлия и заразтрива бясно мократа си коса. Остави подгизналата купчина дрехи на пода и зашляпа боса по стария излинял балатум към ореховия гардероб. Баба й не беше носила бархетната рокля, тя така си стоеше новичка на закачалката. Елена мислеше да я подари на съседката за спомен, после размисли и я запази, сега щеше да се сгуши в нея на дивана, да си налее чаша вино и да подремне приятно затоплена пред стария телевизор.
            Разводът беше лишил Елена от минало и настояще. Оттогава тя живееше така - ден за ден, без мечти, без надежди, без планове... Виното я отпусна, бархетната рокля попиваше последните следи от радостната среща с дъжда. Елена задряма и не усети кога филмът, който следеше, свърши. В съня й бавно скръцна вратата на стария гардероб. Тя се стресна, разтърка очи, прозина се и се ослуша. Да си лягам! – нареди си тя, все още замаяна от силното вино. Отвори стария гардероб, за да си извади одеяло и възглавница, и с изненада установи, че дъното му сияеше с мек блясък. Докосна осветения квадрат и изведнъж нещо я засмука навътре.

            Стоеше пред къщи, дъждът сипеше тонове топла лятна вода, а тя се готвеше да изтича, за да погази в локвите. Лято е! Притъмняло е от дъжда! – каза си Елена и се втурна към портата. Странно, тя беше прясно боядисана с тревистозелена боя, ключът за нея се оказа на врата й, завързан с ластик. Когато посегна да заключи портата отвън, с изненада видя ръка си. Детска ръка, с изгризани до дъно нокти, без следа от елегантния маникюр, който си беше направила преди няколко дни. Погледна краката си, обути в стари сини кецове с бяла подметка, а над стегнатите им връзки се подаваше дантелка на късо чорапче. Спря пред една локва и се огледа в нея като в огромно огледало, оттам й помаха малко момиче, с избеляла от пране лятна басмена рокля. Къде съм? Коя съм? – стреснато се питаше отражението си.
            - Хайде, Елена, идвай да се повозим! – зад гърба й подрънкваше велосипеден звънец. В локвата удари контра бяло „Балканче“, от него скочи момиченце, облечено в подобна на нейната лятна рокля, и обуто в сини гуменки. – Хайде! Дойде моят ред да карам колелото. Мятай се на багажника, ще покараме в локвите, много е приятно! Ще ти дам да направиш няколко кръгчета пред гарата.
            - Ани? – ненадейно произнесе Елена.
            - Хайде, какво се пулиш, мятай се, че времето ми тече! Брат ми ей сега ще ме намери.
             Елена сръчно се метна на багажника, Ани скочи на педалите и подкара през най-дълбокото на локвите. Елена разпери радостно крачета, а водата я галеше и оставяше кални петна по белите подметки и дантелката на чорапчетата.
            - Баба пак ще ме кара да ги търкам с домашния сапун – изненадано се чу да казва Елена.
            - О и трябва да мина през супера да купя две бурканчета лютеница и две кисели млека – посочи торбичката, която се удряше недоволно в кормилото на колелото, а бурканчетата сърдито подрънкваха.
            Ани зави по улица „Девети септември“. Ладите и москвичите забавиха хода си, когато видяха колелото, на което с весели писъци се возеше щастливото детство. С простряна настрани ръка Ани показа на червено-черния „Икарус“, че смята да го изпревари, шофьорът се усмихна и шеговито се закани с пръст. Пред супера девойчетата бързо скочиха, подпряха колелото на стената и нахълтаха тичешком. Първо върнаха бурканчетата на гишето за стъклен амбалаж, после влязоха с кошничка, както бяха ги учили майките им, взеха от рафтовете бурканчета с лютеница и кисело мляко и бързо се наредиха на касата. Ани извади стотинки от джобчето на роклята си и плати.
            В същото забързано темпо децата се върнаха към игрите. Между входа на централната гара и местния клон на пощата имаше широк паркинг. За радост на момичетата на него беше спрял само пощенският камион, в който служителите товареха писма и колети. Девойчетата огледаха с удоволствие голямата локва, в която се беше събрала достатъчно  вода, и започнаха да я прекосяват с опит, придобит още миналото лято. Когато калната вода ги заливаше сърдито, те се кискаха с глас и се насърчаваха една друга да карат по-бързо. Момичетата се редуваха да управляват велосипеда на всеки две обиколки. Ани се стремеше да покаже на Елена, че е научила някои нови хватки от обиколките с момчетата, приятелите на брат й.
            След малко към забавлението им се присъединиха още деца, после дойде и братът на Ани, за да й подскаже, че вече е негов ред да кара колелото, а тя трябва да отнесе пеш  покупките вкъщи. С назидателен тон той й поръча да се отбие в пощата и да изпрати луксозна телеграма за рождения ден на сестрата на баба им. Баткото безмилостно скочи на педалите на бялото „Балканче“ и захвърча към тайните момчешки забавления, които пленяваха въображението на по-малките момиченца.
            Елена отново чу велосипедният звънец зад гърба си, скочи встрани, за да освободи пътя пред неумелия колоездач… И се събуди. Светът отново съществуваше в обичайния си порядък – тя лежеше на стария диван в хола на бабината си къща, телевизорът излъчваше някакво риалити, а на входната врата някой настойчиво обявяваше присъствието си с продължително звънене. Елена се загърна в щастливия сън и отиде да отвори. На прага, измокрено до кости, стоеше бъдещето й.
            

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф