Експериментите на съветската генетика - когато партията определя научните посоки

 Историята на съветската генетика на ХХ век в едно изречение: силна и модерна научна школа, която за две десетилетия от 30-те до 50-те години на ХХ век е почти унищожена от политическата намеса на държавата и от възхода на Трофим Лисенко.  

СССР първоначално не е враг на генетиката. В първите десетилетия след революцията съветската биология има изключително силни учени. Особено важен е Николай Вавилов — един от най-значимите генетици и ботаници на XX век. Той изучава произхода и разнообразието на земеделските растения и организира огромни експедиции по света. Създава колекции от семена и развива идеята за центровете на произход на културните растения. Работата му има огромно значение за генетиката, селекцията и селското стопанство.

Съветската школа по генетика по това време е свързана с учени като Николай Колцов, Сергей Четвериков, Соломон Левит и други. Те работят в рамките на международната генетика, включително с менделовите закономерности, хромозомната теория за наследствеността и популационната генетика.

Проблемът на съветската генетика се казва Трофим Лисенко. Той първоначално не е водещ теоретичен генетик, а работи върху практически проблеми в земеделието. Особено известни стават неговите изследвания върху яровизацията — обработване на семена при определени температурни условия, така че растенията да цъфтят по различен начин. Самата идея за влиянието на температурата върху развитието на растенията не е безсмислена; проблемът започва, когато от конкретни агрономически наблюдения Лисенко прави много по-широки твърдения за наследствеността. Той отхвърля основни положения на менделовата генетика. Не приема традиционното разбиране, че наследствеността се основава на дискретни наследствени фактори, свързани с хромозомите. Вместо това развива възгледите на Иван Мичурин, че организмът може да бъде дълбоко преобразуван от условията на средата и че придобитите особености могат да се предават на потомството. Това звучи привлекателно от политическа гледна точка.

Лисенко става влиятелен по политически причини. Марксистко-ленинската идеология поставя огромен акцент върху способността на средата да преобразува човека и природата. Лисенко предлага биологична картина, която на някои партийни дейци изглежда прекрасно съвместима с тази философия. Класическата генетика твърди точно обратното, че организмите са ограничени от наследствеността си.

Лисенко започва да представя генетиката като „буржоазна“ наука, а своите възгледи като по-правилна диалектически материалистическа биология. Съвременни исторически изследвания описват именно това политизиране като централния механизъм за унищожаването на генетиката в СССР. 

Вавилов първоначално не е просто противник на Лисенко. Има данни, че в ранния период той оценява някои от практическите му изследвания положително. Спорът постепенно се превръща в конфликт за самите основи на биологията.  През 30-те години политическият натиск върху генетиците нараства. Международният конгрес по генетика, който е трябвало да се проведе в Москва през 1937 г., е отменен. По това време вече има сериозни атаки срещу Вавилов и други генетици. 

През 1940 г. Вавилов е арестуван. Той е обвинен в антидържавна дейност и е осъден. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор, но през 1943 г. Вавилов умира в затвора в Саратов от глад и болест. Това е един от най-мрачните епизоди в историята на науката през XX век. Nature по-късно описва съдбата му като резултат от преследването му от сталинската система и възхода на Лисенко. 

Арестът и смъртта са действия на съветския репресивен апарат. Историците спорят за степента на личната отговорност на Лисенко, макар че е добре документирано активното му противопоставяне на Вавилов и на класическите генетици. 

През 1948 г. Лисенко напълно побеждава противниците си и превзема съветската генетика.  На сесията на Всесъюзната академия на селскостопанските науки (ВАСХНИЛ) Лисенко представя доклад, който получава политическата подкрепа на Сталин. След тази сесия класическата генетика практически е изтласкана от съветската официална биология.

Учени са отстранявани от длъжности, лаборатории са закривани, а генетиците губят позиции в академичните структури. Не става дума просто за това, че съветските учени са „повярвали на Лисенко“. Държавата определя коя теория е допустима. Именно това превръща научния спор в катастрофа.

Менделова генетика: наследствеността се основава на относително стабилни наследствени фактори; тяхното разпределение може да се изучава експериментално и статистически.

Лисенковизъм: организмът е много по-силно оформян от условията на средата, придобитите изменения могат да се наследяват, а традиционната генетика представя природата по неправилен начин.

Лисенко отхвърля не само конкретни генетични хипотези, но и редица методи, чрез които класическата генетика проверява своите твърдения. Исторически източници от 40-те години отбелязват отхвърлянето на Мендел, хромозомната теория и статистическия експериментален подход. 

 

Лисенко

Бил ли е Лисенко абсолютно неправ във всичко?

Не. Днес знаем, че някои придобити характеристики могат да оставят наследими епигенетични следи. Има реални явления на трансгенерационно епигенетично наследяване. Съвременната епигенетика не възстановява идеята, че Менделовата генетика е грешна. Тя добавя допълнителни механизми към картината на наследствеността. Както отбелязва историкът Peter Harper, наличието на съвременни доказателства за определени епигенетични ефекти не оправдава автоматично конкретните твърдения на Лисенко от 30-те и 40-те години. 

Най-голямата жертва на Лисенко е експерименталният метод. При лисенковизма политическата власт започва да решава предварително кой извод е идеологически приемлив. Julian Huxley още през 1949 г. описва проблема като заместване на проверката чрез факти с идеологическа „партийна линия“ в генетиката. 

След смъртта на Сталин през 1953 г. ситуацията постепенно започва да се променя. Но Лисенко не изчезва веднага. Той запазва влияние при Хрушчов, който също има силен интерес към селското стопанство и известно време подкрепя Лисенко. Постепенно обаче става невъзможно да се игнорира огромният международен успех на генетиката.

През 1953 г. е описана структурата на ДНК. През 50-те и 60-те г. молекулярната биология започва да се развива експлозивно. Съветските учени все по-трудно могат да бъдат изолирани от международната наука. Накрая през 1964 г. група водещи съветски учени, включително физикът Андрей Сахаров, се противопоставят на Лисенко. След отстраняването на Хрушчов същата година политическата му защита отслабва. Това отваря пътя към възстановяването на генетиката като нормална научна дисциплина в СССР.

Иронията: СССР имал много добри генетици. СССР не е бил неспособен да прави генетика. Напротив — в ранния съветски период има изключително силна школа. И след възстановяването на дисциплината се появяват важни съветски генетици и молекулярни биолози.

Но е изгубено цяло поколение научно развитие. Докато в САЩ, Великобритания и други страни генетиката преминава от Мендел към хромозомна генетика, популационна генетика, молекулярна генетика и ДНК, съветската официална биология е принудена да се движи по друга траектория. Това е причината историята на Лисенко да е толкова важна: тя показва, че научният прогрес не е автоматичен.

Има почти символична ирония в съдбата на Вавилов. Той изгражда една от най-големите колекции от растителни семена в света — материали, събрани от експедициите му. По време на обсадата на Ленинград през Втората световна война някои от учените в института му остават да пазят колекцията. Гладуват. Някои от тях умират. Но семената са запазени. Тоест учени умират от глад, докато пазят храна, която би могла да ги спаси, защото колекцията е научен ресурс от огромна стойност. Това е един от най-силните символи на съветската генетика: една страна, която преследва най-големия си генетик, но същевременно неговите ученици и колеги пазят научното му наследство дори с цената на живота си.

Иля Иванов и изкуственото осеменяване

Иванов е известен специалист по изкуствено осеменяване и развъждане на животни. Още преди революцията той успешно използва изкуствено осеменяване при коне и други животни. През 1920-те той започва да се интересува от въпроса дали човек и човекоподобна маймуна могат да дадат потомство. Тук е важно да разделим две неща: Иванов действително прави опити; няма доказан случай на успешно създаден човек-маймунски хибрид.

Иванов разглежда две възможности: да използва човешка сперма за осеменяване на женски шимпанзета; обратното — да използва сперма от човекоподобна маймуна за осеменяване на човешки жени. Първата идея е тази, за която има най-много данни за реално предприети опити. В началото той се опитва да работи с шимпанзета в Африка. През 1926 г. получава подкрепа за експедиция до Френска Западна Африка, където се опитва да организира експерименти с маймуни. Но експериментите не дават доказателства за бременност или хибридно потомство.

По-късно Иванов се връща в Съветския съюз и получава подкрепа за създаването на специален приматологичен център в Сухуми. Там той продължава работата си с човекоподобни маймуни. Според историческите документи Иванов предлага и експеримент с човешки жени, които да бъдат осеменени със сперма от шимпанзе или друга човекоподобна маймуна.

Но тук има една много важна уговорка: популярните разкази за проекта често представят нещата така, сякаш съветските власти масово са принуждавали жени да участват. За такава широко разпространена практика няма надеждни доказателства. Иванов обаче действително е търсил възможност да проведе подобен експеримент.

А имало ли е маймуна, която е забременяла от човек? Няма надеждно доказан случай. Именно тук се появява огромно количество митология около историята. Понякога се разказва, че Иванов е успял да осемени няколко шимпанзета и че експериментите са завършили с мистериозни смъртни случаи или родени хибриди. Това не е доказано. Няма научно потвърден човекоподобен хибрид от тези експерименти.

Защо изобщо е смятал, че може да стане?

Това е интересната научна страна. Хората и шимпанзетата са еволюционно близки. Днес знаем, че геномите им са много сходни, но „сходен геном“ съвсем не означава автоматично, че два вида могат да създадат жизнеспособно потомство. Репродуктивната съвместимост зависи от много неща — хромозоми, мейоза, взаимодействия между гените, развитието на ембриона и множество механизми на репродуктивна изолация. Иванов не е разполагал с молекулярната генетика, която днес би ни позволила да разберем тези механизми много по-добре.

Има ли връзка с Лисенко? Да, но косвена. Експериментите на Иванов предхождат голямата победа на Лисенко. Те принадлежат на една по-ранна фаза на съветската биология. Иванов не е типичен лисенковист. Всъщност неговата кариера показва нещо важно за ранния СССР: държавата понякога е била готова да финансира изключително смели и дори странни биологични експерименти, ако те изглеждат научно перспективни или могат да имат практическа стойност. Иванов обаче в крайна сметка изпада в немилост. През 1930 г. е арестуван по политически обвинения и изпратен в изгнание. Умира през 1932 г.

А най-интересният въпрос: защо СССР е искал това?

Тук има различни интерпретации. Една популярна версия гласи, че съветските власти са искали да създадат „суперработник“ — същество с човешки интелект и маймунска физическа сила. Тази история е много впечатляваща, но няма достатъчно надеждни доказателства, че това е била официалната цел на проекта. По-добре подкрепената интерпретация е, че Иванов е искал да изследва въпроса за еволюционната близост между човека и човекоподобните маймуни и възможностите на изкуственото осеменяване. Има и идеологически аспект: подобен експеримент би могъл да се използва като демонстрация на материалистичното разбиране за произхода на човека.

Вторият етап на експеримента

След опитите в Африка Иванов иска да обърне посоката на експеримента: иска да оплоди жена със сперма от шимпанзе. Идеята му е била да провери дали изобщо може да се получи оплождане между двата вида. Той разчитал на изкуствено осеменяване, в което вече имал огромен практически опит при животни. Историческите изследвания потвърждават, че такъв проект е бил предложен и е получил значително финансиране от съветските власти. 

И тук започва най-странната част. Търсени са човешки доброволки. Иванов действително се е опитвал да намери жени, които да участват. Има запазено писмо от жена от Ленинград, която, след като прочела за предишните му експерименти, сама му предлага да участва като доброволка. Това е реален документ, а не съвременна легенда.  Но нямаме надеждни доказателства, че Иванов действително е осеменил човешка жена със сперма от маймуна. Това е ключовата разлика между историята и популярните разкази.

А какво станало с маймуните? Иванов подпомага създаването на приматологичен център в Сухуми, където са докарани маймуни от Африка. Първоначалните му експерименти с три женски шимпанзета, осеменени с човешка сперма, не дават бременност. Документ от 1928 г. описва именно тези три животни и посочва, че при аутопсия не е установено оплождане.  По-късно в Сухуми той се надява да направи обратния експеримент — с мъжка маймуна. И тук идва прочутият орангутан Тарзан. Той е единственият подходящ мъжки примат, с който Иванов разполагал в определен момент. Но Тарзан умира през 1929 г., преди планът да бъде осъществен. 

Иванов всъщност не е бил луд учен-аматьор. Той е бил един от най-известните специалисти по изкуствено осеменяване на своето време и е постигал впечатляващи резултати при животни. Именно успехите му при междуспецифичната хибридизация вероятно са го убедили, че си струва да провери и границата между човека и човекоподобните маймуни. И затова експериментът е толкова интересен от историческа гледна точка: не е бил измислен от фантаст или шарлатанин, а от уважаван учен, който пренася метод, работещ при животни, към един от най-големите биологични въпроси на епохата. И най-важното: той не успява.

 

Сухуми не остава място само за странния проект на Иля Иванов. Постепенно се превръща в един от най-важните центрове за изследване на примати в СССР — и накрая има връзка дори със съветската космическа медицина. Сухумската станция е организирана през 1927 г. и първоначално в нейната история действително присъства проектът на Иванов за хибридизация между човек и човекоподобни маймуни. Но този проект не се осъществява. След това центърът постепенно се превръща в нещо много по-сериозно.Целта вече е да се отглеждат голям брой примати, които могат да бъдат използвани от различни научни институти.

Документи от епохата показват, че станцията е имала специализирани лаборатории за приматна биология, психология, физиология, висша нервна дейност, имунология и изследване на рака.  Сухуми постепенно се превръща от място на един ексцентричен експеримент в огромна „биологична лаборатория“ с живи примати.

Маймуните като „заместители“ на хора. Това е ключовата идея. Колкото повече медицината разбира, че човекът и другите примати имат много сходна физиология, толкова по-ценни стават маймуните за експерименти, които не могат или не бива да се правят първо върху хора.

Американски разузнавателен доклад от 1958 г. описва института като място с около 1000 маймуни и други животни и посочва изследвания върху поведение, доминиране, заболявания, висша нервна дейност, условни рефлекси, неврози и хипертония. 

Особено важни стават експериментите с поведението. Съветските физиолози са силно повлияни от школата на Иван Павлов. Павлов е изучавал условните рефлекси при кучета. В Сухуми същите принципи могат да бъдат изследвани при примати.

Учените наблюдават дали животното може да научи новото правило, колко бързо го прави и как реагира на конфликтни или стресиращи ситуации. Има описания на експерименти, при които маймуните са обучавани да натискат лостове, бутони или да изпълняват поредица от действия в определена последователност.  Това позволява на учените да задават много по-интересни въпроси: Какво е научаването? Как се формира навик? Как реагира мозъкът при промяна на правилата? Колко сложна може да бъде обучената последователност от действия? Тези изследвания вече са част от реалната сравнителна психология и неврофизиология. После идва медицината. Сухуми се превръща и в огромен ресурс за медицината.

Една от важните области е изследването на инфекциозните заболявания. Приматите са използвани като модели за човешки болести, включително при разработването и тестването на медицински подходи. Центърът участва и в историята на съветските изследвания върху полиомиелита; по-късни свидетелства от института го свързват с работата по важни заболявания на XX век. Има и тъмна страна: голямото струпване на животни означава риск от епидемии. Например научни публикации документират огнища на маймунска хеморагична треска сред макаци в Сухуми през 60-те и 70-те години на ХХ век.

И тогава се появява Космосът. След началото на космическата ера съветските учени се изправят пред въпроса: Какво прави безтегловността с жив организъм? Първо са използвани различни животни. Но ако искаш да разбереш как космическият полет би повлиял на човека, приматът е много по-интересен модел. Така подготовката на маймуни за космически експерименти става част от съветската космическа медицина. През 1963 г. е създаден Институтът по медико-биологични проблеми (ИМБП) в Москва, който се превръща в център за космическа медицина и включва и център за подготовка на примати за полети. 

А Сухуми остава важна част от подготовката и изследванията. Маймуните започват да се „тренират като космонавти“. Животните трябва да бъдат обучени да стоят в специално кресло и да изпълняват задачи по време на полета. Например: натискат лост с крака; следят движеща се светлина с очи; получават храна като награда; пият от специални диспенсъри; свикват с ограничаването на движенията; привикват към условията на капсулата.

Документацията на NASA за първата съветска орбитална мисия с примати описва именно такова обучение.  Това е доста различно от представата за маймуна, просто „затворена в ракета“. Те трябва да могат да извършват определени задачи, защото иначе учените няма да могат да разберат как функционират поведението и нервната система при безтегловност.

Първите съветски маймуни в космоса. Идва 14 декември 1983 г. Съветският Космос-1514 излита с два макака резус — Абрек и Бион. Това е първият съветски орбитален полет с нечовекоподобни примати. Полетът продължава около пет дни.   Изследванията са доста сериозни. Учените следят: кръвно налягане; кръвообращение; телесна температура; циркадни ритми; костен метаболизъм; двигателна активност; реакциите на нервната система.

И това е огромен скок в научната история на Сухуми. Имало е цяла поредица от такива мисии. След Космос-1514 идват още мисии с примати. В програмата Bion са изпращани маймуни за изследване на ефектите от космическия полет. NASA документира например мисията Bion 6 и отбелязва, че на борда са били два макака резус и са проведени над 60 експеримента с животни и други биологични обекти.  Особено интересното е, че това вече не е чисто съветска работа. Съветски и американски учени започват да работят заедно.

При Bion американски специалисти участват в експериментите и анализа на данните. Съветски специалисти имплантират сензори, подготвят животните и оборудването, а след полета се обменят биологични проби и резултати. Получава се почти невероятен исторически парадокс: СССР и САЩ, които се конкурират за господство в космоса, едновременно работят заедно върху физиологията на маймуни в орбита.

Има обаче и много тъжна последна глава: разпадането на СССР и войната в Абхазия през 1992 г. разкъсват института. Много от учените напускат, а голяма част от маймуните са евакуирани към Русия. И това е една от онези истории, при които реалността е почти по-странна от легендата: от търсенето на „човек-маймуна“ до маймуни, които летят в космоса, само за няколко десетилетия.

В други държави също е имало идеи и опити да се премахне границата между човека и животните, особено през първата половина на XX век, когато евгениката, експерименталната ембриология и изкуственото осеменяване се развиват бързо. Историческите изследвания обаче не показват друга държава да е осъществила успешно човек–маймуна хибрид. 

Интересното е, че идеята на Иванов не е била изцяло съветско изобретение. Той я представя още през 1910 г., а по-късно получава и подкрепа от институции извън СССР. Проектът му предизвиква международен интерес. 

Генетични експерименти с животни — това вече е световно явление. Например през 2004 г. е публикувана работа за създаване на трансгенни животни чрез генетично модифицирани сперматозоиди — съвсем различен тип експеримент от Иванов, но показващ колко далеч е стигнала генетиката. Съвременните учени създават химерни ембриони, в които има човешки и животински клетки. Но това не означава, че се опитват да създадат „човек–маймуна“. Целта обикновено е медицинска — например да се разбере развитието на органите или някой ден да може да се отглеждат човешки тъкани/органи в животински организъм.Това се нарича междувидова химера, а не класически хибрид. Има и друга важна разлика между СССР и Запада. Не бих казал, че съветската наука е била „по-луда“ от американската или европейската. По-скоро СССР е имал специфична комбинация от държавна власт, утопична идеология и наука, която позволява на някои необичайни проекти да получат огромна политическа подкрепа.

При Иванов например самото финансиране от съветската държава е добре документирано, но историците предупреждават, че причините за тази подкрепа не са напълно ясни. Предлагани са различни обяснения — от чисто научен интерес до евгенични и идеологически мотиви. И всъщност това е чудесен пример защо трябва да внимаваме с популярната история за „сталинските маймуночовеци“. Експериментът е реален; хибридът не е; а твърдението, че целта е била създаването на армия от супермаймуночовеци, не е установен исторически факт. Само определение „съветски генетици“ обхваща много различни периоди — особено важно е да се разграничат генетиката през 20–30-те, периодът на лисенковизма, когато класическата генетика е потискана, и възстановяването ѝ от 60-те нататък.

Ето по какви основни теми са експериментирали:

o    Мутации и радиация — облъчвали са организми, най-вече Drosophila melanogaster (плодова мушица) с рентгенови лъчи и по-късно други видове радиация, за да изследват как възникват мутациите и как се променят хромозомите. Александър Серебровски например започва експерименти с рентгеново предизвикани мутации при дрозофила още през 1928 г. 

o    Структура и функция на гените — чрез анализ на мутации при дрозофила съветски генетици изследват дали генът е неделима единица или има вътрешна структура. Работата на Серебровски върху комплекса achaete-scute допринася за идеята за подразделяне на гена на по-малки функционални единици.  Хромозоми и наследяване — изучавали са разположението на гените върху хромозомите, рекомбинацията, делециите, инверсиите, транслокациите и половите хромозоми. По-късните съветски радиогенетични изследвания например анализират конкретно как рентгенови и неутронни облъчвания предизвикват такива изменения.  Генетика на селскостопанските растения — това е огромна област. Изследвали са разнообразието на културните растения и дивите им родственици, географското разпределение на гените и адаптацията към различни условия. 

o    Селекция на растения — търсели са начини чрез генетиката да създават по-добри сортове — по-продуктивни, устойчиви на студ, суша, болести и т.н. 

o    Генетика на селскостопанските животни — изследвали са наследяването на признаци, вариациите между породите и географското разпределение на генетичните особености. 

o    Геногеография и популационна генетика — изследвали са как честотата на различни наследствени признаци и гени се изменя между географски популации и как това е свързано с адаптацията и еволюцията. 

o    Еволюция и естествен подбор — особено през 20-те съветските генетици активно работят върху връзката между генетичната изменчивост, естествения отбор и еволюцията. 

o    Човешка наследственост — изследвали са наследствени заболявания, физически характеристики и различия между човешките популации. През 20-те и началото на 30-те това се преплита и с тогавашната евгеника.

o    Изследвания върху близнаци — това е особено интересна линия. В съветски институти са изследвани стотици двойки близнаци, включително физическо развитие, памет, внимание, интелект и психологически характеристики, с цел да се раздели влиянието на наследствеността от това на средата. 

o    Изкуствено възпроизводство и евгеника — през 20-те част от съветските генетици обсъждат много амбициозни идеи за управление на човешката наследственост. Стига се дори до предложения за мащабни програми за изкуствено осеменяване. Това обаче е вече доста различна и политически натоварена страна на историята на съветската генетика. 

o    Влияние на околната среда върху наследствеността — тук се появява големият спор с Лисенко. Той отхвърля класическата генетика и защитава идеята, че придобити характеристики могат да се наследяват и че наследствеността може да бъде „променяна“ чрез условията на средата. Това става официална доктрина и кулминира през 1948 г. 

o    Следядрена/радиационна генетика — след възстановяването на генетиката започват интензивни изследвания на мутагенния ефект на радиацията, включително върху зародишни клетки и човешката наследственост. Това постепенно се свързва с въпроси за радиационната безопасност и влиянието на мутагените върху населението. 

o    Медицинска генетика — от края на 60-те се развиват цитогенетика, изследване на мутации, наследствени заболявания и генетично консултиране. Популационните изследвания започват да се използват и в общественото здравеопазване.

Каква е връзката между генетичните изследвания върху зърнените култури и Гладомора в Украйна??

Да, има връзка, но тя трябва да се формулира внимателно: генетичните изследвания върху зърнените култури не са причина за Гладомора. Връзката е по-скоро в това, че съветската държава едновременно развива мощна научна система за управление на селското стопанство и провежда насилствена колективизация и зърнени реквизиции.

Защо съветската власт изобщо инвестира толкова в генетиката на зърното?

След революцията селското стопанство на СССР е изправено пред огромни проблеми: ниска производителност, суши, различен климат, болести по растенията и периодични гладове.

Николай Вавилов изгражда огромна програма за събиране и изследване на растителен генетичен материал. Експедициите му обикалят СССР и други части на света, събирайки сортове пшеница, ечемик, ръж и други култури. Идеята е да се намерят генетични разновидности, от които чрез селекция могат да се създадат по-продуктивни и устойчиви сортове. 

Тоест тук има нещо много важно: съветската генетика първоначално е до голяма степен „аграрна наука“. Вавилов не се интересува от гените само като абстрактна теория — целта е да се решат практически проблеми с храната.

И тогава идва колективизацията. Това е другият процес и именно тук започва трагичната връзка.

От 1929 г. Сталин започва насилствената колективизация. Земята и селскостопанските ресурси са концентрирани в колхози и совхози, а държавата определя колко зърно трябва да бъде предадено.

Проблемът е, че производството вече е сериозно разстроено, но държавата продължава да поставя високи планове за зърнени доставки. В Украйна през 1932–33 г. реквизирането продължава до степен, при която са изземвани и семенни запаси, необходими за следващата сеитба. Украинските архивни документи показват конкретно изземване на семенни фондове в рамките на хлебозаготовките. 

Това е особено абсурдно от гледна точка на аграрната наука: генетиците се опитват да запазват разнообразието на растенията и да подобряват бъдещата реколта, докато административната политика може да изземе самото семе, необходимо за следващата реколта.

А къде е Вавилов?

Тук историята става още по-интересна.

Вавилов е един от най-големите съветски учени по растителна генетика и селекция. Той работи именно върху култури като пшеницата и има институции и изследователски станции в Украйна. Например през 1926 г. е създадена край Харков украинска станция на института, с който той работи; там се развива селекцията на пшеница.  Но Вавилов не е човекът, който причинява глада чрез генетични експерименти. Напротив — неговата научна програма е насочена към увеличаване на продоволствената сигурност.

Има дори трагичен обрат: след катастрофалните реколти и глада през 1932–33 г. властите започват да търсят бързи решения и все повече се ориентират към Трофим Лисенко, който обещава бързи резултати чрез методи като яровизацията. Научните генетици предупреждават, че някои от обещанията му са нереалистични, но политическото ръководство предпочита обещанието за бърз аграрен пробив. 

Лисенко е ключът към връзката между Гладомора.

Лисенко отхвърля значителна част от менделската генетика и твърди, че наследствеността може да бъде променяна чрез въздействие върху организма и околната среда. Той предлага бързи решения за селското стопанство.

Политическото ръководство харесва това, защото класическите генетици казват приблизително: „За създаването на надежден нов сорт са нужни години селекция и експерименти.“

Лисенко обещава: „Можем да постигнем резултата много по-бързо.“

След глада натискът за „бързи резултати“ става още по-силен. В крайна сметка лисенковизмът постепенно измества генетиката и през 1948 г. класическата генетика е фактически заклеймена като идеологически неправилна. 

Но има още една много интересна връзка. Тя е свързана със самото зърно като ресурс. При Гладомора не е било просто въпросът „имало ли е достатъчно пшеница?“. Важни са: колко е произведено; колко е иззето от държавата; колко е останало за храна; колко е останало за животните; колко е останало за семе за следващата година. Именно последното е критично.

Документи от края на 1932 и началото на 1933 г. показват, че в украинските колхози семенните фондове са били драматично недостатъчни. На места семето е било изземвано в рамките на изпълнението на плановете за хлебозаготовки. 

Затова можем да видим един зловещ парадокс:

Научната система се опитва да създаде дългосрочна продоволствена сигурност чрез генетично разнообразие и селекция, а държавната политика унищожава краткосрочно самата производствена база — включително семенните запаси.

Това всъщност прави историята на Вавилов особено трагична: човек, който се опитва да изгради научна система за опазване на растителното разнообразие и продоволствена сигурност, в крайна сметка е репресиран от същата държава, която първоначално е финансирала огромната му научна програма.

Иван Владимирович Мичурин

Какви експерименти провежда Мичурин и на кого е фен Вълко Червенков? Тук има една важна разлика между самия Мичурин и това, което по-късно в СССР и България започва да се нарича „мичуринско учение“.

Иван Мичурин е преди всичко селекционер на плодови растения, а не генетик в съвременния смисъл. Работи главно с ябълки, круши, сливи, череши, грозде, ягодоплодни и др. Според руската енциклопедия е създал над 350 сорта. 

Основните му експерименти са били:

o    Отдалечена хибридизация — кръстосвал е растения от много различен произход, включително далечно родствени форми. Например получава хибриди между вишна и череша, а също между вишна и черемуха. 

o    Комбиниране на полезни качества — например местна зимоустойчива форма × южен сорт с по-добри плодове. Така целта е била да се получи растение, което едновременно издържа на студ и дава качествени плодове.

o    „Възпитание“ на хибридите — отглеждал младите хибриди при определени условия, като почва, температура, хранене и други фактори, с идеята, че средата може да насочи развитието им. 

o    Метод на ментора — това е най-интересното. Присаждал е част от едно растение върху друго и наблюдавал дали подложката или присадката ще повлияят развитието на хибрида. Самият Мичурин пише отделно за „вегетативната хибридизация и менторите“. 

o    Стъпаловидна аклиматизация — вместо просто да пренесе южен сорт на север и да очаква той да издържи, постепенно е подбирал растения от по-северни условия и ги използвал в селекцията. Тези практики като хибридизация, подбор и присаждане са реална и важна част от историята на селекцията. Проблемът идва, когато от някои негови наблюдения се правят много по-широки твърдения за наследствеността.

След смъртта на Мичурин през 1935 г. неговото име е използвано за изграждането на т.нар. мичуринска агробиология, особено от Трофим Лисенко. Тя започва да се противопоставя на менделската и хромозомната генетика. В крайния си вид лисенковизмът отрича идеята за стабилна генетична основа на наследствеността така, както я разбира съвременната генетика, и приписва огромна роля на условията на развитие и „възпитанието“ на организмите.

И тук е същественото: не бива автоматично да приписваме на Мичурин всички твърдения на Лисенко. Самият Мичурин е работил десетилетия преди лисенковизмът да се превърне в официална съветска доктрина.

Вълко Червенков е привърженик на мичуринско-лисенковската школа.

През 1949 г. Червенков публично настоява българската биологична наука да бъде преустроена върху основите на мичуринското учение, а менделизмът и морганизмът да бъдат изоставени като „реакционни“.  Още по-показателно е, че в партийни указания от този период се настоява българската биология да застане на „мичуринско-лисенковски позиции“ и институтите да бъдат преустроени съобразно тях. 

 

акад. Дончо Костов

И това вече има пряка връзка с предишния ни разговор за Вавилов и Гладомора: съветската аграрна политика постепенно превръща един реален проблем — „как да получим по-добри сортове и по-високи добиви?“ — в идеологически въпрос за това как работи наследствеността. В България Червенков пренася същия модел.

Любопитното е, че по това време България има световно известен генетик — Дончо Костов, който се оказва от другата страна на конфликта. Именно неговият случай показва колко сериозно е било това: човек с международна научна кариера трябва да се обяснява защо не е скъсал с менделизма-морганизма

Ако искаш, мога да ти разкажа конкретно за Дончо Костов — какво е открил, защо е бил преследван от режима и как Червенков го принуждава публично да се „самокритикува“. Това е може би най-добрият български пример за това как лисенковизмът реално е унищожавал научни кариери.

Разбира се. И първо бих поправил една важна подробност от предишния ми отговор: не е съвсем точно да се каже, че Дончо Костов е бил „репресиран“ в смисъла на арест или затвор. Случаят му е по-особен — той е подложен на тежка публична и институционална атака през 1948–1949 г., но умира през август 1949 г., преди да последват по-тежки репресии. Има и парламентарни твърдения, че не е бил репресиран формално. 

Кой всъщност е Дончо Костов?

Костов е изключително сериозен учен — и то не просто „български учен“, а човек с международна научна кариера.

Получава образование в Германия, а през 1926–1929 г. работи в Харвард под ръководството на генетика Едуард Ийст. След това, по покана на Николай Вавилов, заминава за СССР през 1932 г. и работи в Института по генетика. Там продължава изследванията си върху междувидовата хибридизация на тютюн и пшеница. Костов е част от същата школа, която разглеждахме при Вавилов. Той работи върху: хромозоми и цитогенетика; междувидова хибридизация; полиплоидия; наследственост; мутации; имунитет при растенията; генетика и еволюция на Nicotiana (тютюна); наследствени тумори при растенията. 

Костов се връща в България през 1939 г. — именно когато натискът върху генетиците в СССР вече става сериозен. Той не приема учението на Лисенко. След войната обаче политическата ситуация в България се променя. През август 1948 г. в Москва се провежда знаменитата сесия на ВАСХНИЛ, на която Лисенко фактически получава политическата победа над генетиците. И много бързо същото се случва в България.

През ноември 1948 г. започват публични атаки срещу българските генетици, а особено срещу Костов. На Петия конгрес на БКП Вълко Червенков заявява, че българската биология не стои на необходимите „мичуринско-лисенковски позиции“.  Това не е просто научен спор. Костов е атакуван именно заради научната си основа — менделизма, морганизма и хромозомната теория.

С други думи, обвинението срещу него е приблизително: Ти обясняваш наследствеността чрез гени и хромозоми, а това е „буржоазна“ генетика. И това е абсурдно от съвременна гледна точка, защото именно хромозомната теория се оказва фундаментална за съвременната генетика.

Какво се случва през април 1949 г.?

Провежда се конференция, озаглавена „Положението на биологическата наука у нас в светлината на учението на Мичурин“. Костов е болен и не може да присъства. От него е поискано да изпрати писмо до конференцията.

В писмото Костов признава, че научното му образование и работа са били изградени върху менделизма-морганизма. Но същевременно се опитва да формулира позицията си така, че да покаже готовност за диалог с новата идеологическа рамка. 

Това е много интересен момент, защото показва, че той не се хвърля фронтално срещу режима. По-скоро се опитва да оцелее научно и политически. Според изследванията върху случая текстът, който е представен на конференцията, не съответства напълно на това, което Костов е искал да бъде публикувано, а има твърдения, че писмото му е било подменено/манипулирано. Тук трябва да сме предпазливи — това е спорен исторически детайл и не бих го представял като безспорно установен факт. 

Но безспорното е друго: конференцията се превръща в публичен разгром на класическата генетика в България. Костов е един от основните учени, срещу които е насочена атаката.  На 9 август 1949 г. Дончо Костов умира в София на 52 години. Архивът на Руската академия на науките отбелязва, че той е понесъл тежко публичната кампания срещу себе си.  През 1948 г., само година преди смъртта си, той участва в VIII Международен конгрес по генетика в Стокхолм. Архивът на БАН съхранява доклада му от конгреса. А в България в същия момент политическото ръководство казва на учен с такъв международен авторитет, че трябва да изостави менделизма-морганизма и да приеме мичуринско-лисенковската линия.

 Статията е създадена с помощта на Аl.