Приятелство

    Рижият котарак лежеше  в купчина златистожълти есенни листи. Хем се топлеше на последните слънчеви лъчи, хем се чувстваше обичан. Стопанката му трудно го различаваше сред пъстрата шума и го викаше търпеливо. Рижко не бързаше да се появи. Есента беше тяхното време – топлото и меко като спомен. Котаракът знаеше, че Дора го вика, за да го затвори вкъщи, докато е на разходка с приятелката си. Познаваше всяка нейна стъпка. Тя беше като тази от вчера, от онзи ден, от миналия месец. 

        Преди години Рижко - настойчиво мяукащо гладно коте, се яви на стълбите пред къщата на Дора, за да я направи своя стопанка. Тя тъкмо се беше върнала  в родния си град след тежък развод. Единственият й син от години живееше в Съединените щати и имаше многоцветно семейство. Майка му не познаваше внучетата си, защото не се реши на дългото пътуване през океана. Остана при родителите си, за да не са сами в последните си дни.

        - Не знае ли, че мъжете искат свобода! – промърмори Рижко и потрепери, листата бяха влажни.

            Мила, приятелката на Дора, с която се знаеха от времето, когато им връзваха косички и им обличаха мантички и шорти, за да ги заведат в детската градина, остана сама почти по същото време. Съпругът й почина, а дъщерята, зетят и внучета поеха към София. Двете приятели, подновили старата дружба след 30 години раздяла, се вкопчиха една в друга, като в първия ден в детската градина, когато трябваше да изядат супата от леща. 

       - Такива са връзките на възрастните хора... драматични, патетични и малко скучни, – разфилософства се Рижко – а нима аз съм още млад.

            Фейсбук стана любимо място на Мила и Дора, те си създадоха специален ритуал:  сутрин, всяка бързаше да отвори прозореца на виртуалното си аз, за да светне зеленото кръгче на приятелството и надеждата. Докато беше жив Петър, съпругът на Мила, се мусеше, но не казваше нищо. Към 11:00 часа приятелките се срещаха в парка, разхождаха се бавно и си говореха. За обяд се прибираха, а надвечер, след сериала тръгваха една към друга за вечерната разходка. 

            - Какво си говорят толкова? – мрънкаше Рижко. – Нямат вече никакви проблеми, нямат и планове. 

           Споменът накара Рижко изревнува, а после да затвори очи примирено. И аз съм стар и самотен, откакто избяга моята черно-бяла хубавица. А бях млад, пъргав, красив, умен. Прескачах огради, спусках се по балкони и асмалъци. За любовта! Горчивината още тровеше котешката му душа. Черно-бялата хубавица изчезна ненадейно. Стопанката й ходи да я търси, пуска обяви в интернет, разлепи настойчиви бележки из квартала. От любов ли страдах, или от самолюбие? - питаше се всеки път Рижко. Все още не признаваше истината пред себе си, но се отказа завинаги от любовта. Е, срещаше се с различни дами през пролетта, напълни махалата с наследници, но любов - не. Забрани си това чувство.

      

        Дора се отказа го да вика, заключи входната врата и тръгна към парка. Този път Рижко я последва като ревнив любовник - криеше се зад кошчета и пейки, надничаше и мъркаше  негодуващо. Двете старици се срещнаха при Вазата, тръгнаха по алеята, вероятно следваха един и същ маршрут. Седнаха на една пейка, говореха тихичко, усмихваха се една на друга…            

        Ненадейно по алеята се зададе млада жена, бягаше със слушалки в ушите и с черни очила. Спъна се в опънатите крака на Дора и старата жена се сконфузи. Краката я боляха и тя ги опъваше напред, за да починат. Стариците се преместиха на пейка в страничната алея.

            - Кой ли ще забележи иначе две старици? – каза тихичко Дора.

         Рижко не посмя да се приближи съвсем и не чу какво си говорят приятелките. Като че Мила плаче... И Дора се разплака и прегърна другарката си. Мила й говореше нещо успокоително, после й подаде ръка да се изправи.  Коленете не я държат - сети се Рижко. 

        Двете жени тръгнаха бавно, хванати за ръка. Пред Вазата се разделиха и Дора се заклатушка като пияна към къщи. Рижко усети, че се случва нещо необичайно, се втурна да я изпревари. Ще я пресрещне, за да я утеши. Дора го видя,  взе го на ръце и се разрида с глас.

            - Рижко, Рижко, скоро ще останем сами, Мила има рак.

      После отключи вратата, влезе с обувките в стаята, тръшна се на дивана и захълца неудържимо. Рижко се сви мълчаливо в скута й, с усещането, че е напълно безполезен. Зеленото му око срещна зелената точка до името на Мила. Все още светеше… 

От "Историите на моите китайски гуменки"