Залезно
Привечер - времето, когато излизам, за да снимам залеза.
- Колко снимки на залеза ти трябват? - пита ме една приятелка.
- Много, а и аз знам, че нямам достатъчно.
Когато нещо ме тревожи или ми се иска до помисля спокойно, ходя на брега на Дунава.
Реката никога не ме разочарова. Знам, че всяка вечер ще ме срещне с поредното си лице: величествено, бавно, мъдро; ветровито намръщено, безгрижно синьо, лятно слънчевозелено, отровносиво в късна есен, оловносиво зиме, сковано от сняг, изгревнорозово или стоманеножълто, залезно.
- Нямам достатъчно снимки на всички тези лица на моята река.
Докато вървя пеш към кея, се опитвам да предположа с кое лице реката ще ме посрещне. Даже гадая: ако е спокойна, бавна, величествена, каквото съм си наумила, ще се сбъдне. :)
Тази вечер излизам, защото има вятър. Спокойна съм, нищо не ме тревожи, нямам никакви въпроси към реката. Искам само да я видя, да си помълчим тримата: аз, тя и Слънчевия бог, дето ходя да го диря в Странджа. Излязла съм да поснимам на спокойствие жълто-оранжево-червени облаци по остросивото нацупено небе.
- Ей такива снимки още нямам!
Бурният вятър подмята тъмните води на спокойната друг път река. Те му се сърдят, че ги буди от дрямка, и му се зъбят с бели гневни вълни.
Студено ми е, още съм болна, но трябва да снимам залези.
- Колко снимки на залеза ми трябват? - питам се сама.
- Ами нали ми трябват такива жълто-оранжево-червени върху отровносиво небе.
Напоследък заради ремонта по кея не мога да снимам откъдето си искам. Останало ми е едно малко пространство над "Понтона". Няма голяма видимост от храсталака. Отдолу откъм кея не смея да снимам, има круизни кораби на пристаните, на тях се возят важни хора, които си мислят, че снимам тях. Понякога ми се карат на неразбран език. Аз им соча небето и слънцето. Те кимат разбиращо. Нейсе, разбираме се! :)
- Абе, дърти, сбръчкосани дедоци и бабишкери, самодоволни и преситени, за какво сте ми вие? Просто имам поредна среща със Слънчевия бог. И ми трябват едни точноопределени снимки.
Клатя глава и се качвам по пасарелката, провирам апарат между драките.
Хармония, спокойствие и повтарящи се кадри...
На пейка зад мен самотен дядо вечеря. Хапва сладко манджа от буркан. Дар от добра баба, която вероятно има деца в чужбина. Как иначе ще си оставя вчерашната манджа в буркани или в кутии до контейнерите. За гладните! И защото са ги учили, че храна не се хвърля. Има толкова гладни по света. Те готвят всеки ден за разнообразие и от скука. И защото така са свикнали от времето, когато мъжете им са били живи. Те, мъжете им, вчерашни манджи не ядяха.
Старци, сити и гладни. Самодоволно пътуващи и доброволно патрониращи скитниците старци. И старци скитници.
- Аз от кои ли ще съм? - изведнъж ме връхлита въпрос. - Нямам деца, а и се хващам да готвя от празник на празник.
- О! Тръгвам си - няма да мисля за това. - Колко снимки на залези ми трябват?
- Никога не са ми достатъчни - поемам шизофренния диалог със себе си. За сега той е само художествен похват. Дано така да си остане!
Тръгвам към къщи, а и вече имам достатъчно снимки на залези.
Тези са най-красивите!
От "Историите на моите китайски гуменки"
- Колко снимки на залеза ти трябват? - пита ме една приятелка.
- Много, а и аз знам, че нямам достатъчно.
Когато нещо ме тревожи или ми се иска до помисля спокойно, ходя на брега на Дунава.
Реката никога не ме разочарова. Знам, че всяка вечер ще ме срещне с поредното си лице: величествено, бавно, мъдро; ветровито намръщено, безгрижно синьо, лятно слънчевозелено, отровносиво в късна есен, оловносиво зиме, сковано от сняг, изгревнорозово или стоманеножълто, залезно.
- Нямам достатъчно снимки на всички тези лица на моята река.
Докато вървя пеш към кея, се опитвам да предположа с кое лице реката ще ме посрещне. Даже гадая: ако е спокойна, бавна, величествена, каквото съм си наумила, ще се сбъдне. :)
Тази вечер излизам, защото има вятър. Спокойна съм, нищо не ме тревожи, нямам никакви въпроси към реката. Искам само да я видя, да си помълчим тримата: аз, тя и Слънчевия бог, дето ходя да го диря в Странджа. Излязла съм да поснимам на спокойствие жълто-оранжево-червени облаци по остросивото нацупено небе.
- Ей такива снимки още нямам!
Бурният вятър подмята тъмните води на спокойната друг път река. Те му се сърдят, че ги буди от дрямка, и му се зъбят с бели гневни вълни.
Студено ми е, още съм болна, но трябва да снимам залези.
- Колко снимки на залеза ми трябват? - питам се сама.
- Ами нали ми трябват такива жълто-оранжево-червени върху отровносиво небе.
Напоследък заради ремонта по кея не мога да снимам откъдето си искам. Останало ми е едно малко пространство над "Понтона". Няма голяма видимост от храсталака. Отдолу откъм кея не смея да снимам, има круизни кораби на пристаните, на тях се возят важни хора, които си мислят, че снимам тях. Понякога ми се карат на неразбран език. Аз им соча небето и слънцето. Те кимат разбиращо. Нейсе, разбираме се! :)
- Абе, дърти, сбръчкосани дедоци и бабишкери, самодоволни и преситени, за какво сте ми вие? Просто имам поредна среща със Слънчевия бог. И ми трябват едни точноопределени снимки.
Клатя глава и се качвам по пасарелката, провирам апарат между драките.
Хармония, спокойствие и повтарящи се кадри...
На пейка зад мен самотен дядо вечеря. Хапва сладко манджа от буркан. Дар от добра баба, която вероятно има деца в чужбина. Как иначе ще си оставя вчерашната манджа в буркани или в кутии до контейнерите. За гладните! И защото са ги учили, че храна не се хвърля. Има толкова гладни по света. Те готвят всеки ден за разнообразие и от скука. И защото така са свикнали от времето, когато мъжете им са били живи. Те, мъжете им, вчерашни манджи не ядяха.
Старци, сити и гладни. Самодоволно пътуващи и доброволно патрониращи скитниците старци. И старци скитници.
- Аз от кои ли ще съм? - изведнъж ме връхлита въпрос. - Нямам деца, а и се хващам да готвя от празник на празник.
- О! Тръгвам си - няма да мисля за това. - Колко снимки на залези ми трябват?
- Никога не са ми достатъчни - поемам шизофренния диалог със себе си. За сега той е само художествен похват. Дано така да си остане!
Тръгвам към къщи, а и вече имам достатъчно снимки на залези.
Тези са най-красивите!
От "Историите на моите китайски гуменки"
Коментари
Публикуване на коментар