Улицата на народното негодувание

Зимата скърцаше под краката на хората, зловеща и яростна. Тя не ги плашеше. Пращеше вятърът да фучи и да хвърля в очите им шепи сняг. Пращаше дъжда да излива кофи вода от небето, а тя я сковаваше на тънък лед. Навираше се между шапките и шаловете, яростно вееше под полите и в крачолите на панталоните. Щипеше, хапеше, пръстите изтръпваха, устните опръхваха, веждите побеляваха.

            Хората вървяха един до друг и не се плашеха от ледената й офанзива. Стъпките им водеха към Парламента. Един след друг, един след друг – десетина, двадесет, стотици, хиляди. Носеха сини знамена, с усмихнати лъвчета, прегръщаха се, усмихва се, вярваха. От трибуната звучеше все една и съща песен „Четиресет и пет години стигат! /Времето е наше! Времето е наше!“

            Какво се случва? – чудеше се зимата.

            Улицата, старата й приятелка, отговаряше  с яростно скандиране: Де-мо-кра-ция! Де-мо-кра-ция! Долу БКП! Долу БКП! Долу член първи! Мафия! Мафия!

            Млада жена се опитваше да чете нещо от лист хартия, улицата дочуваше само думите: марксизъм-ленинизъм… не искаме да учим това… Човешките гласове заглушаваха останалото.

            Зимата се улови в края на живата верига от стиснати студентски ръце. От Парламента излязоха други хора, които се опитаха да говорят с младежите, но те им отговори с викове: Екс-тре-мис-ти! Екс-тре-мис-ти! 

            Зимата поклати глава неодобрително и зафуча около тези, които стояха пред вратите. По-добре танковете да дойдат! – каза мъжът с очилата. Зимата знаеше, че танковата бригада чака команда, за да излязат машините срещу младите и хората с твърдите стъпки. Тя беше вилняла и там.

            Ще ти изпия мозъка! – съскаше зимата около човека с очилата, който произнесе репликата за танковете.

            Улицата кимаше одобрително! Тя беше изтръпнала от случващото се и насърчаваше зимата да вилнее около хората, които стояха пред вратите на Парламента.

            Все пак митингът завърши с песни и усмивки. Хората се разотиваха доволни и си говореха: Свърши се! Падна зловещият член 1!

            Беше 14 декември 1989 г.

Снимка: OFFNews

            …

            Улицата живя спокойно почти десетина година. Зимата идваше и си отиваше. Двете си говореха, спомняха си страшното време, когато мъжът с очилата искаше да извика танковете.

            Хората не живееха по-добре, магазините бяха празни, мръзнеха във вехтите си дрехи, инфлацията беше над 300 %. Половината банки бяха фалирали. Улицата виждаше огромните опашки за храна.

            Зимата отново изтръпна, тя дочу отдалече познат звук - тропота на задружни стъпки. Към Парламента отново вървяха много хора. Този път те бяха ядосани, крещяха, дюдюкаха, ругаеха: Мафия! Червени боклуци! Избори! Избори! Колите надуваха клаксони. Пет шествия бяха тръгнали от пет различни страници към сградата на народното обединение и стесняваха обръча на народния гняв.

            Полицаи с щитове пазеха избраниците. Хората тикаха към тях контейнери за смет и хвърляха камъни с проклятия. Една разбита с бутилка глава отключа изстъпленията.

            От Парламента излезе висок мъж с черна коса. Заговори твърдо. Вибриращото „р“ показа твърдостта му – власт на всяка цена. Призова още хора да дойдат.

            Друг висок мъж с очила говореше през мегафона, призоваваше за спокойствие и да се даде път на избраниците да напуснат сградата.

            Тълпата слушаше високите мъже и отговаряше на всички призиви с: Ма-фи-я! Ма-фи-я! Зимата затанцува своя сковаващ танц около хора, плашеше ги, но те бяха гладни и не й обръщаха внимание.

            Този път улицата плачеше неудържимо от страх и гняв, студът сковаваше сълзите й в хрупкав лед. Тя мечтаеше по нея да вървят усмихнати хора, хванати за ръце, майки да тикат колички, деца да лудуват, дори да дойдат млади хора и да потанцуват. Защо трябваше да изстрадва само народния гняв?

            Сваляха загражденията! Жена падна и никой не успя да и помогне да се изправи. Кордон в кордон – полиция и народ се бутаха в неравен сблъсък. Тълпата придобиваше неистова мощ. Отвориха вратите на Парламента, мъжът с очилата се качи върху раменете на друг човек и отново призовава за спокойствие.

            Изведнъж улицата усети гадния вкус на сълзотворния газ. Зарева неистово, зимата не успяваше да я успокои, милувките й влошаваха нещата, ледът ставаше по-дебел, а обувките на хората бяха стари и протрити.

            Затвориха вратите на Парламента и върху тях натрупаха барикада от мебели. Отвън напразно трошаха стъклата на прозорците.

            Мъжът с хрускащото „р“ не се смути от ставащото, той виждаше своя път към върха.

            Беше 10 януари 1997 г.

            …

            Улицата се усмихваше все по-често. Беше забравила зловещите зими, в които събираше народното недоволство. Понякога след полунощ тя ставаше, изправяше снага и отиваше да се поразходи и да си поговори с Моста.

            Тази вечер тръгна за поредната разходка, но отдалече дочу викове, крясъци, в нощта проблясваха светлините на факли, бомбички и пиратки прорязваха тишината. Млади мъже в кожени якета и вързани върху тях националните знамена хвърляха камъни и бутилки към жандармеристите. Те отговаряха с удари с палки и с изтласкване с щитовете. Жандармерията беше обградила отвсякъде Моста.

            Хей, зимо, сестро, видя ли? Случва се отново! – улицата я будеше с голяма усилие.

Зимата се беше приготвила да си тръгва. Беше се уморила да вилнее и с нетърпение очакваше да излезе в отпуск и да поеме на поредния круиз към Северния полюс.

            Долу! Долу! Оставка! Оставка! Мафия! Мафия! – зимата и улицата знаеха рефрена.

            Изведнъж и двете изтръпнаха. Млад мъж държеше някаква туба, поливаше се с нея и говореше яростно. Малкото жени пищяха, мъжете му говореха успокоително, жандармеристистите го бяха заобиколили и като че ли се опитваха да го спасят от нещо страшно, което ей сега щеше да се случи. Изведнъж мъжът пламна като ярка факла.

            Зимата пронизително изпищя, улицата припадна от миризмата на горяща жива плът.

            На другата сутрин хората идваха и хвърляха с проклятие камъни върху мястото, на което вечерта младият мъж се беше запалил.

            Улицата и зимата мълчаха, прегърнати в потрес от зловещите постъпки на хората.

            Беше 21 февруари 2013 г.

            …

         Още докато дойде зимата, улицата започна да и шепне нещо с тревога. Тя слушаше и кимаше, беше видяла отдалече черните знамена, които носеха жените, около които се навъртаха деца и младежи с инвалидни колички.

            … и тениски с надписи „Системата ни убива!“…“кресливи жени“…“уж, болни деца“ – само това чуваше зимата от разказа на улицата.

            Този път по нея вървяха върволици коли с развети национални и черни знамена. Мрачни хора излизаха от колите, за да спрат движението. Когато наближаваха камерите на телевизиите, се скупчваха и яростно крещяха: Ма-фи-я! Ма-фи-я! Ос-тав-ка!Ос-тав-ка! После отново се качваха на колите и даваха мръсна газ, за да догонят колоната, поела неясно накъде.

            Улицата изтръпваше и плачеше горчиво! Зимата, притихнала и изненадана, не знаеше какво да прави: разфуча се, изпрати дъжда да изсипе ледените си ласки, натири вятъра да вие яростно в разветите знамена. После се отказа, само замислено гледаше стичащите се сълзи на старата си приятелка.

            Сестро, събуди се! – зимата разтърсваше рамото й, макар че беше добре да я остави да поспи. Уморена и изнемощяла, улицата тъкмо беше задрямала. - Трябва да бягаш и да се спасяваш! Ще строят на теб барикади, ще палят камари от гуми!

            Улицата изтръпна. Тя знаеше, че няма къде да избяга, защото беше улица! Никой не се съобразяваше с нейните чувства и с нейните болки! Само се надяваше, че нейната стара приятелка зимата ще налага с ласкави нежни снежинки изгарянията, които хората се готвеха да и причинят.

            Тя беше стара улица, преживяла беше векове, но едва сега разбираше, че безумството на хората не знае граници.

-          Тук сме за всичко! За всичко, което се случи! Тук сме и за всичко, което не се случи през тези 30 години! – една жена говореше в микрофона на новинарски екип. Улицата я позна, това беше младото момиче, което през декември 1989 г. четеше декларацията на студентите, които отказваха да учат марксизъм-ленинизъм в Университета.

-          Няма да позволим друго поколение да живее скотски като нашето! – допълваше друга, до която стояха децата й, студенти.

-          Това не протест! Бунт е! Революция е!

-          Не ни останаха зъби от стискане!

            -     Искаме да живеем като хора!

            Много са! – мислеше си улицата. – Този път са страшно много. Вероятно всички онези, които носеха сините знамена през 1989-а, които преживяха гладната 1997-а в старите си изтъркани обувки и палта, които видяха как Пламен пламва като жива факла през 2013-а. Всички са тук, защото не се трае повече!

            Беше 18 ноември 2018 г.

От "За прехода провинциално"