За Асамблея "Знаме на мира" пристрастно

През 1979 г. ООН обявява Година на детето. Людмила Живкова, която тогава е в зрелостта на своята кратка, но много съзидателна кариера, решава, че ще направи София столица на децата. От година – две тя съумява да събира в София писатели от много страни, от цял свят. Три месеца преди откриването на Асамблеята е завършила поредната, слабо посетена този път, заради убийството на Георги Марков, което хвърля мрачна сянка над тоталитарния режим на България. Въпреки това Живкова вече има самочувствие на успешен организатор на събития от световна величина и следва новата си цел непреклонно, кипяща от енергия.

            Асамблеята „Знаме на мира“ е открита в София на 23 август 1979 г. Живкова се надява, че децата, които идват в София от 79 страни от целия свят, никога няма да забравят българската столица и България. Вярва, че те не са обикновени малчугани, а бъдещи лидери и творци, които в утрешния ден ще управляват човечеството, ще са личности от световна величина. Идеята й тези деца да се възпитават в сътрудничество и мирно съжителство изглежда някак утопична, но през всичките тези години ме е вълнувала с неподозирана сила. Днес възпитаваме младите по друг начин – да се състезават, да са първи, да са най-добри, а Живкова тогава говореше за законите на красотата, за хармония, разбирателство, толерантност, сътрудничество и единение, все неща, които ужасно ми липсват в днешния ден.

            След откриването на Асамблеята тя завежда децата в Народното събрание и обявява Детски парламент – синоним на общност на народите. През 1979 г. аз бях точно на възрастта, на която бяха останалите участници в Асамблеята. В училище ни разказваха много за нея, затова тя е неразривна част от моето детство. Името „Знаме на мира“ тогава ми изглеждаше банално, като всички символи, с които ни затрупваха. Едва по-късно, проучвайки епохата за нуждите на моя роман, установих, че то не е оригинално измислено за Асамблеята, а заето от световно движение за мир, създадено между двете световни войни.

            Още по-късно попаднах на интервю на проф. Александър Фол, който свидетелства, че „Знаме на мира“ не е флаг на движението за мир срещу войната, а символ на света в равновесие.

            „- Сега съобщавате, че включително и асамблеята „Знаме на мира“ е била кодирано название, което тогава не сте могли да обясните по друг начин?

            Людмила Живкова се опитваше да обясни, че „Знаме на мира“ е шифър на света като място за проява на творческите сили на човека. Ето защо тя се планира и нейният екип осъществи строителството и функционирането на така нареченият Монумент на камбаните под Витоша. Разбирана повече в чужбина, отколкото в България, тази идея беше подкрепена по най-добрия възможен начин – десетки страни подариха образци на традиционните си камбани, независимо от вярата, която те зоват, за да зазвучат заедно в общия глас на човечеството.“ (Цитирано по Недю Недев „Людмила Живкова, Александър Фол и другите...“)

             Любомир Левчев разказва спомените си за Асамблеята в „Панахида за мъртвото време“. Според него най-налудничава изглеждала идеята за Камбаните. Но точно този върховен монумент остава и до днес неразрушен и непродаден напълно. Пак от неговите спомени научаваме, че най-голямата изненада сред камбаните предизвиква донесената от Япония, която се биела с голям дървен таран. Съветската пък не издавала звук, а някакво ръмжене. Според специалистите стържещият звук на камбаната е от поставеното повече от необходимото сребро, камбаната е специално излята за монумента.

            Друго любопитно, което никъде другаде не прочетох освен в спомените на Левчев, бе че границата на детската възраст от регламента на Асамблеята не отговаря на съзряването на децата в някои региони на света. На Асамблеята пристигат никарагуанчета, които гордо носят партизанските си карабини, с които са свалили диктатора Сомоса. Организаторите напразно се опитвали да им ги вземат, като ги залъгват, че временно ще ги положат в музея на революционното движение, а после ще им ги върнат тържествено. Децата спели с оръжията като с кукли, трябвало да им сложат приспивателно в десертите, за да успеят да обезвредят карабините. Италианчетата пък организирали състезания – ходене по външните первази на прозорците. А журналистка с черна лимузина отвлякла за интервю дете от Гана или Зимбабве.

            Асамблеята от 1979 г. също се мултиплицира. Една година по-късно, през 1980 в София  се провежда годишнина от Първата асамблея, тя събира 214 млади творци от 89 страни. Честването на годишнината е отбелязано в над 60 страни по света с концерти, изложби и конкурси за детско творчество. През 1982, 1985 и 1988 година в София се провеждат още три Международни детски асамблеи и четири срещи на децата от цял свят. В тях общо взимат участие над 1800 деца от 138 държави.     

  

            Девиз на международното движение „Знаме на мира” е „Единство, Творчество, Красота”. И този девиз тогава ми звучеше твърде партийно, някак в крак с времето, в което ни възпитаваха да бъдем всестранно развити личности. Като всяко задължително нещо в училище, се отнасяхме към него с недоверие и с леко презрение. Но и до днес си спомням, че тогава ние, родените в средата на 60-те години на ХХ век, знаехме, че  движението работи за общочовешки неща. „Може би затова е прието като нова форма на дипломация и сътрудничество в името на мира. Освен от ООН и ЮНЕСКО, „Знаме на мира” е подкрепено и от УНИЦИФ, ИНСЕА и други международни организации. Лидери на ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други като Курт Валдхайм, Хавиер Перес де Куеляр, Амаду Махтар М'Боу, фр. Майор Сарагоса, Джеймс Гранднд, както и Роналд Рейгън, М. С. Горбачов, папа Йоан Павел II и много други изпращат приветствия до софийските Асамблеи и подкрепят идеята децата да творят в мир за мира.“ (cross.bg)

            През 1990 г. започна голямото хулене на минало, което стресна толкова много хора, убеждавани, че изминалият им живот е изживян напразно. Спомням си  много добре това време. И Асамблеята не бе подмината, обвиненията към нея бяха две основни: огромните харчове, разходвани за нея, както и обичайното тогава идеологическо клеймо, че е комунистическа. Обвинителите удобно бяха забравили неприятностите, които Асамблеята носи на Живкова, именно защото не е комунистическа, а общочовешка идея за сътрудничество, мир и хармония в зловещия свят от края на ХХ век. И до днес, в България не е провеждан по-голям детски форум, който да фокусира ЗА ДОБРО вниманието на света върху България.

            „През 1999 година се създава фондация „Людмила Живкова - Знаме на мира”, която е неправителствена организация, регистрирана в обществена полза и е продължител на идеите на „Знаме на мира”. Оттогава фондация „Людмила Живкова -Знаме на мира” е провела детски асамблеи, в които деца от всички краища на България изявяват своя талант чрез песни, танци и рисунки.“ (cross.bg)

            Не знам кому е необходимо в учебниците по история нещо да бъде ЗАКЛЕЙМЕНО. Тоталитарното управление на България, такова, каквото е било между 1944 и 1989 г., никога няма да се върне. А и не е необходимо. Не е необходимо да говорим със славословия за това време, но не е необходимо да клеймим и хулим всичко, само защото се е случило в този кратък за историята период. Асамблеята беше нещо добро за нас, децата, родени през 60-те. Научи ни да бъдем хора и творци.