Новият човек или Човекът на новото време

Вероятно нито едно друго общество не се е заемало с толкова амбициозна задача, като да създаде Нов човек. Не просто да го конструира с познатите ни и малко зловещи съвременни методи, а да го формира чрез превъзпитание. На пръв поглед безумна идея! Но точно с нея  се заема комунистическата власт веднага след 9 септември 1944 г.

         След деветосептемврийския преврат комунистите се окопитват много бързо, консолидират се във властта, елиминират всяка реална или въображаема опозиция с жестоки, нечовешки методи и се захващат да строят еднообразно общество, в което да живеят хора, възпитани в калъпа на новата идеология. Разказана така в три изречения историята на тогавашното българско общество безспорно изглежда зловеща и изключително подходяща за сюжет за разказ, повест или роман.

            От друга страна, идеята да се създаде Нов човек, който по своите нагласи и форми на поведение коренно да се различава от човека на предсоциалистическия период и да служи като модел за гражданина на бъдещото комунистическо общество, е утопична идея, която днес ме вълнува изключително, точно заради своето безумие, но и заради настойчивостта и старанието, с които тя се реализира от комунистическата власт.

            Как ще изглежда Новият човек?

            През 40-те и 50-те години на ХХ век той все още е твърде схематичен, безинтересен, идеализиран образ. Той носи интелектуалната традиция на българския социализъм, но от друга страна е следствие от образ, формиран в Съветския съюз като пример за подражание. Прочетете романа „Тютюн“, второто, преработеното издание и ще видите образите на тези нови хора – модели за подражание, чийто най-висок идеологически връх е Лила. Не бива да се забравя, че романът е писан през 50-те години на ХХ век, после е преработван с цел в образната система да бъдат добавени идеалните герои комунисти. Към Димитър Димов е прикачен Яко Мохолов, който го съветва как идеологически трябва да изглеждат те. Затова новите хора в рома са схематични и далеч, далеч от другите, „упадъчните“, но пълнокръвни  Димови герои, каквито са Борис, Ирина, фон Гайер, татко Пиер, Мария, Костов и пр.

            Към началото на 50-те години на ХХ век следвоенното възстановяване и колективиция на селското стопанство се случват, а това води до бързото нарастване на работническото съсловие на България. Ясно е откъде идва новият следовоенен пролетарий, различен от познатия ни работник от стихотворенията на Смирненски. Новият човек, който трябва да бъде превъзпитан да бъде идеалния член на работническата класа, която по тогавашните разбирания е авангард на комунистическата партия, идва от село. Много селяни търсят работа в промишлеността, след колективизацията в селското стопанство и се превръщат от селяни в работници, по-точно е да ги определим като „селяни-работници“. Те стоят между индустрията и селското стопанство и в първите години много хитро циркулират между града и селото, когато условията на работа не им харесват. Спомнете си Андрешко на Елин Пелин, представете си го след 1944 г. и ето ви – изходният материал, върху който комунистическата партия ще изпълнява ролята на Бог Творец.

            В края на петдесетте години на ХХ век голяма част от тези селяни-работни работят във фабриките само през студените месеци, останалото време отдават на своето лично стопанство. Свикнали на един определен начин на живот – в определени периоди от годината да работят интензивно, в определени – да почиват още по-интензивно. Тази нова работническа гвардия със селски произход и манталитет създава на комунистическото правителство много грижи. Затова с превъзпитателна цел създава Кодекс на труда, обнародна една наредба, която съдържа общите правила на труд. Точно тогава много хитро се въвеждат социалистическите съревнования, които имат за цел повишаване качеството на произвоството и производителността на труда. Създадени в края на 50-те години на ХХ век, те оцеляха до първите работни дни на хората от моето поколение. Въобще през 50-те години на ХХ век правителството неотсъпно продължава да превъзпитава работническата класа, като я призовава да работи честно и съзнателно, да спазва трудова дисциплина и трудов ред, да изпълнява разпорежданията на висшестоящите, да идва навреме на работа, да не напуска работното място преди приключване на работното време, да не отвлича себе си и колегите от техните задължения и пр.

            Все с възпитателна цел през 1953 г. е измислен един нов документ - трудовата книжка, а тези, които имаха зелени паспорти, помнят, че в него се отбелязваше местоработата, практиката датира от  1952 г. Въпреки това налице са много нарушения на трудовата дисциплина: алкохолизмът на работното място е често срещано явление, лятно време не се ходи на работа, не се спазва работното време, не се работи пълноценно. Това са все недостатъците на изходния материал – бившото селячество, за което с толкова любов ни разказват Йовков и Елин Пелин.

         През 40-те и 50-те години на ХХ век комунистическата партия изисква от работническата класа в частност и от всички граждани саможертва за изграждането на социалистическото общество. Още в края на 40-те години на ХХ век се акцентира върху социалистическия патриотизъм, трудовия героизъм, саможертвеност и безпристрастна жертвоготовност за новото дело. Акцентирането върху патриотизма се ползва, за да се обединяват хората, които не са комунисти. Представете си какво би се случило, ако днес някое правителство посмееше да изисква нещо подобно от нас, днешните трудещи се и творческа интелигенция?

            Бригадирското движение е едно от нещата от времето на тоталитаризма, което ме е впечатлявало най-силно. В най-голяма степен младите хора, бригадирите, работили в края на 40-те години на големите строежи на републиката, персонализират личността на Новия човек. В ученическите си и в студенските си години и нашето поколение полагаше доброволен труд по поля, лозя и консервни комбинати. Ние го правехме с една доза забавление и доста по-голяма доза неудовлетворение. По-късно, когато поостарях и помъдрях, имах възможността да слушам разкази на първите участници в бригадирското движение. Хората, които ми разказваха своите истории, отдавна бяха минала 80-те. Когато говореха за бригадирското си време, за работни дни от по 15-16 часа на ден очите им светеха, лицата им придобиваха младежко изражение, усещах възторга, радостта и... съжалението за отминалите младини – трудни и усилни, но смислени. 

            Трудовата повинност на населението не е измислена от комунистите, а от земеделското правителство на Александър Стамболийски след Първата световна война. Бригадирското движение се различава от трудовата повинност, която се прилага и след 1944 г. Първоначално и то има задача за следвоенно възстановяване на страната.  Започва още през пролетта на 1945 г., а в трудовите бригади постъпват само млади хора. Те участват в изграждането на улици и жп линии, както и при отстраняване на щетите от Втората световна война. „През 1946 г. движението приема официална форма: на 26 юли „Работнически младежки съюз“, организацията – предшественичка на по-късно многократно преименувания български Комсомол, публикува „Призив към младежта“, с който младежта се призовава към участие във важни строителни обекти, и този призив е последван по предполагаеми данни от 4000 доброволци. Бившият партизанин и тогавашен член на Централния комитет на Младежкия съюз Пенчо Кубадински е назначен за командир на първите бригади. В начолото на 1947 г. пленумът на Централния комитет на Младежкия съюз решава да се създаде младежка бригада от 50 000 души за извършване на строителни работи, под името „Младежка бригада „Георги Димитров“. През същата година в националните бригади вече са се записали над 85 000 млади българи. Освен националните бригади има бригади на местно ниво, които наброяват над 100 000 участници. През 1948 г. движението изживява един подем с над 250 000 участници. Общо в бригадине между 1946 и 1949 г. вземат участие 500 000 души. Учениците работят по 45 дни, студентите – по 35, а останалите младежи по два месеца. Не се работи целогодишно, оформят се три цикъла на работа, вторият, от които, е през лятото. Младите хора получават минимално заплащане, но редовно продоволствие.“ (Улф Бранбауер „Социалистическият начин на живот“,  Идеология, общество, семейство и политика в България (1944 – 1989), МД „Елиас Канети“, ноември 2010 г.)

            Следвоенните години са бедни, трудни и гладни, освен жестоки и отмъстителни. Младежите от поколението на моите баби и дядовци били надъхвани от партийните призиви за бързо изграждане на на социализма. Били деца от бедни семейства, участвали доброволно в бригадирското движение, защото там получавали храната три пъти на ден и дрехи – униформи. Много от участниците не са имали възможност да се хранят три пъти на ден вкъщи. Първоначално младежите участвали в бригадирското движение не само доброволно, а дори въпреки крехките си 15-16 години, въпреки забраните на родителите и пр. След 1949 г. времената се променили, участниците в бригадите започнали да намаляват, доброволността останала в миналото, затова била подпомагана от правителството с рестрикции: който не ходи на бригада, не може да се запише в университета и пр.

            Младежките бригади се използват за работа предимно на големите „строителни площадки на социализма... за изграждане на улици, железопътни линии, канали, язовири и фабрики, за които няма на разположение достатъчно платени работници. Съответно и за работа на обекти, на които държавата не разполага с достатъчно финансови средства за заплащането на редовни строителни работници. Първият емблематичен строителен проект е 32-километроият проход Хаинбоаз в Стара планина /“Проход на републиката“, между селата Килифарево и Гурково/, където през 1947 г. са работили 24 000 бригадири. Вторият забележителен резултат от бригадирското движение без съмнение е Димитровград - „Градът на младежта“, железопътната линия Перник-Волуяк, язовир „Георги Димитров“, железопътната линия Ловеч-Троян, язовир „Александър Стамболийски“, 160-километровия далекопровод Курило-София-Пловдив и др. (Улф Бранбауер „Социалистическият начин на живот“,  Идеология, общество, семейство и политика в България (1944 – 1989), МД „Елиас Канети“, ноември 2010 г.)

            Бригадите са един от първите опити на комунистическото правителство да извади младежите от опеката на техните родители и да ги постави под опеката на държавата, за да формира тяхната личност – Новият човек, Човека на новото време, за когото пишат и Вапцаров, и Пеньо Пенев. В бригадите се провежда социалистическо съревнование и младите хора напълно искрено и с огромно желание дават всичко от себе си, то да бъде спечело от техния „отряд“ или „рота“. Националната бригада се ръководи от „Главен щаб“ с комендант, и се разделя на „батальони“ по един за всеки „национелен строителен обект“. Батальоните се състоят от два „отряда“, а те от своя страна са разделени на три до четири „роти“ със съответно 250-300 участници; ротите са разделени на „ядра“ от по четиридесет души, които се разчленяват на по-малки подразделения. Вдигане на знамето, настаняването в лагери, носенето на униформи, колективното пеене на песни, сутрешните и вечерните проверки и строгата дисциплина допълват картинката на една все по-военизираща се организация.

            Скоро обаче бригадирското движение се натъква на съпротива на Партията. Точните причини остават неясни, но вероятно възникват съмнения в икономическия ефект от бригадите поради многобройните им недостатъци – условия на живот, организация на работата, работене без план и програма, липса на квалифицирани кадри, липса на инструменти и машини и др.

            След Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 г. започва повторното въвеждане на бригадите но под друга форма. През юни 1958 г. възобновяването на бригадите се ръководи от Комсомола. Тези бригади се състоят от ученици от средните училища, студенти и няколко хиляди млади служители, те  помагат предимно в селското стопанство и на големите строежи. Предприятията не са много във възторг да финансират бридагидите, тъй като това им струва много средства, повече отколкото практически се изработват от бригадирите. Предприятията се грижат и за културния живот на младежите по време на бригадите. (Улф Бранбауер „Социалистическият начин на живот“, Идеология, общество, семейство и политика в България (1944 – 1989), МД „Елиас Канети“, ноември 2010 г.)

          Новият човек, човекът на 40-те и 50-те години на ХХ век е бившият партизанин, всеотдайният комунист, борец срещу капитализма и строител на социализма. Той е самоотвержен и жертвоготовен, той е бригадирът, който работи по 14-15 часа на ден, живее при лоши битови условия, но все пак се храни по три пъти на ден. Тежки и жестоки времена, но идеална ковачница за нови хора. С тези хора аз работех години наред, бях техен социален работник, защото вече бяха старци. Времето ни минаваше в разговори, аз слушах, записвах ги и ги публикувах. Усещах, че са хора от едно поколение, което е живяло в лишения, труд и недоимък. До края на дните си те вярваха, че са строили родината си отговорно, със сърце и с труда на своите честни работни ръце, с любов и преклонение пред една утопия или пред родината, но в ущърб на личното си благоденствие. Не можем да учим техните правнуци, че животът на тези хора трябва да бъде заклеймяван. Защото ще дойде друго време, което ще заклейми днешното. И нашия труд, и стореното от нас... Нима това ще ни харесва? Тогава, когато ние ще сме старци, живеещи с равносметката за смислеността на извървяния път?