Биле разделно



- Вземи да вариш билето
във петък спроти събота,
във къща запустеница,
във гърне необжежено
и със вода неначетна,
и гола, и гологлава,
та па да полейш Петкана.
„Стоян змей“

            Луната се търкаляше мързеливо по мастиленото небе, но изведнъж се спря над село Б., защото видя млад момък да обикаля около портите на девойка. Старата сплетница придърпа едно облаче, излегна се удобно да гледа любовното реалити. Стоян не съзнаваше, че постъпките му са възбудили любопитството на светилото, и се криеше в храсталака, за да не го види Иглика. Ако разбере, че я харесва, ще го унищожи с иронични подмятания и открити подигравки. Ще ги редува умело, докато го смачка и той се повлече в краката ú да я моли за любов. Но това, което умът разбира, не лекува сърцето. Иглика неочаквано се промъкна в душата на момъка, явяваше се в сънищата му, сутрин отказваше да си иде и той ходеше като маносан – нито чува какво му се говори, нито разбира.
            − Урочасан е – тихо думаше баба му на майка му – иди у Рада, зан`си ú една негова риза да му бае, мускъ да му зашие. Ако мож` го залъжи нещо, че го заведи, ама няма да дойде. Затова по-добре една риза му занеси и в неделя като си умие главата, му я дай да я облече.
            − Мале, не е урочасан Стоян, любов пуста ще е.
            − Отде знайш? Разпитай го… Коя е?
            − Не знам, но ще разбера. Не разбера ли – лошо?
            − Сигур ли е?
            − Не, не е, ама лошо предчувствие имам, играе си някой с чедото ми.


            − Мале, Иглика е, Мариновата Иглика… − Стояновата майка се усмихваше широко и доволно.
            − Отде разбра? – мрачно продума свекърва ú. – Не се хили, ами иди в стаята, се нареви. Нареви се хубаво, че после трябва да се действа, няма време за губене.
            - Що, мале, Иглика е хубаво момиче, едно на майка и баща, комшии сме…
            - Ирино, ти нищо не знаеш, синко, защото си от друго село. Като те доведе Боян, майка ú – Павлина, беше дадена на баща ú – Марин. И тя като теб не е от нашето село. Не помниш ли, синко, че Павлина нямаше деца много време. После се сдоби с Иглика, а след нея – нищо.
            − Е, че и други семейства има дет` остават с по едно дете, поврежда се нещо я майката, я бащата, ама едно като има – радват им се сърцата.
            − Не е, синко, тъй… Говореха тогава жените, че тя не била мома, като я дали на Марин, че фърляла като мома, и затова не можела да зачене. Марин нали беше овдовял, не му трябваше мома. После думаха, че Иглика я сдобила с тайни лекове, една туркиня я научила.
            − Е, мале, това са стари работи. Момичето е хубаво, като капка е, като цвете в градина. Засмяно, приплетно и как хубаво пее…
            − Е, синко, слушай старата си майка, не е Иглика за нашия дом, тя е дяволска щерка, синко, ами гледай как да отървем Стоян от тая магия, дето му я е направила…
            − Добре, мале, ама аз най-напред добре ще си поговоря със Стоян.
            − Прави, каквото знаеш, ама на моя ред ще додеш…

            Иглика беше на ясно с чувствата на Стоян, но не показваше с нищо, че се е досетила защо виси всяка вечер на портата ú, защо се крие, защо занича с поглед да я премери. Като повечето хубави жени, тя беше суетна и се ласкаеше от чувството, което бе събудила у момъка. Освен това беше коравосърдечна и издирвачка и много искаше да се ожени за богаташки син. Стоян е добър момък, не е от бедно семейство, но не е и от най-богатите в селото и в околията. Много прилича на баща ú Марин – добър, прибран, но обикновен някак си. Не ща такъв мъж! Какво може да ми предложи – да копая на нивата и на лозето, да раждам дете след дете и да шетам на онази вещица - баба му. Колкото баба Цвята не харесваше Иглика, също толкова Иглика се боеше от умната и наблюдателна старица.
            Павлина познаваше добре дъщеря си и много пъти ú бе казвала да повика Стоян и да му обясни, че не може да отговори на чувствата му. Тя също виждаше момъка вечер да виси на портите ú, но не смееше нищо да предприеме, защото дъщеря ú не щеше да чуе. Ядосваше ú се, дето залъгваше доброто момче.
            Павлина знаеше, че и баба Цвята няма да кандиса да се сродят, тя помнеше онова време, когато я доведоха и ожениха за Марин. Павлина не знаеше какво точно е чула Цвята от хилядите лъжи и измислици, но усещаше нежеланието на старата жена да общува с нея. Макар да бяха съседки, двете жени никога не си говореха. И със снахата, Стояновата майка не се сближиха, като по-сърдечна тя се спираше нещо да си кажат, но набързо и без да си дава труд да се сприятеляват.
            Павлина беше заключила дълбоко в сърцето си тъжната история на своето задомяване с Марин. Той беше овдовял, нямаше деца и минаваше за добра партия. Затова майка ú и баща ú побързаха да му я дадат. Доведоха му я като стока и я оставиха, без нито веднъж да се поинтересуват жива ли е, здрава ли е, сита ли е, гладна ли е. Марин им обади, като се роди Иглика, но заключените им сърца, не се отвориха и за детето.  
            Спомените я връщаха болезнено назад, Павлина се чудеше откъде се взеха те тая вечер, защо толкова яростно я навестяват и  стискат за гърлото. Марин ú беше втори мъж. Преди това имаше друг – ерген, както се полага. Но с него се водиха само един ден. Свекърът и свекървата я натириха обратно у майкини ú веднага след сватбата, защото не се почете с блага ракия. Мъжът ú - Димитър се отдръпна, още като слезе от нея в първата нощ. Потърси да попипа с ръка кръвта по снежнобялата риза, но по нея нямаше нито капчица. Кой? – тихичко съскаше той. – Кой те проби? Защо не каза, че си бутана? Аз какъв съм, че да си хвърлям семето в пробито корито… Посегна и я удари, рита я в утробата, скуба косите ú. Тя не продума, но и не се разплака. В очите ú гореше дива омраза, в стомаха се свиваше като пребито псе човешката ú гордост. На заранта я върнаха, Димитър не се застъпи за нея, не ú прости.
            Баща ú също я би немилостиво, а майка ú скуба косите ú, извива ръцете ú, драска лицето ú, за да издаде любовника, дето я съсипа. За да затворят хорските усти, бързо намериха Марин, който я взе за жена срещу 40 декара земя. Оттогава бащините ú порти се затвориха и не се отвориха никога вече за Павлина. Добър или лош, Марин бе всичко за нея.
            Той я любеше всяка нощ до изтощение и всеки месец я питаше дали не заченала, не ú викаше парясница, не я биеше, но мълчеше и не продумваше дни наред. Утробата ú оставаше празна. Зачена едва на третата година, когато се спомина свекърва ú, майката на Марин. Зачена и роди Иглика, но след това нищо, утробата ú остана празна докато я остави женското.
            Марин се привърза към детето, стана по-мек, по-грижовен и животът се усети по-поносим. Никакви магии и тайни лекове не съпътстваха зачеването на Иглика. Просто стресът и кошмарът на човешката грубост, простотия и вулгарност заключи утробата на злочестата млада жена и я отключи случайно, за да роди хубавото детенце. Павлина знаеше, че злите езици говорят много глупости за нея, но не можеше нищо да направи, освен да изстрада до гроб мълчаливо някогашното си озлочестяване.

            − Мале, трябва да ми помогнеш – рече една вечер Иглика на майка си.
            − Какво да ти помогна – настръхна Павлина, тя се досещаше за какво ще я моли дъщеря ú, но не искаше да удисва на глупостите ú.
            − Мале, магия трябва да направим, че Велико да ме залюби…
            − Не! – твърдо отвърна Павлина. – Аз няма да гневя Бога с грешни работи, а и ти не си за онази къща. Велико е годен за девойка, която му прилича и по сой, и по характер и по всичко…
            − Него искам, мале, него! Не ща някакви михлюзи, дето не могат сами да си обършат носа…
            − Иглико, слушай сега, какво ще ти река: Велико не е за теб, той не те иска, не те люби, най-много да те изслъсти, да се подиграе с теб и после никой да не те поиска. Стоянчо обикаля всяка вечер – той е добър момък, ще те слуша, ще те почита, ще ти изпълнява капризите… Царица ще си със Стоян.
            − А баба му Цвята? Тя не ме харесва никак.
            − Ами ти ще направиш така, че да те хареса. По-скромна стани, по-почтителна, по-разговорлива със старите хора.
            − Не ща Стоян, мале, помогни ми да направим магия на Велико, той да ме залюби. Бъди ми майка, мале…
            − Няма да се возя аз на твоята кола, дъще – чупи си главата, но без мен.
            Иглика не послуша майка си, а и вече бе късно, същата вечер тя даде на туркинята, дето цереше всички с лекове, гривната си, за да се сдобие с билки за раздяла.  Бързешката се скри в моминската си стая, отвори кърпата си и разгледа купеното от туркинята. Познаваше вратигата, комунигата и тинтявата, знаеше от песните, че те са билки разделни. В кърпата имаше някакъв прах и още нещо сгърчено и черно – като откъснато краче. От жаба ли е или от прилеп, Иглика не знаеше, а и нехаеше. Замислена тя запя стара песен, която бе чула на една седянка. Историята в песента беше подобна на нейната, момата си избрала любовник, но той не я поглеждал, затова тя потърсила силата на магиите, за да завърти колелото на съдбата в друга посока – към своето щастие:

Кога петлите попеят,
ти земи зелен босилек,
натопи в вода варена
и обуй жлъти местьове,
надени бяла шамия,
та па вов къщи да влезеш
и мижи, ниде не гледай,
бяла си Рада поръси.
            Ирина чу песента на дъщеря си и разбра намеренията ú. Нямаше да я остави си да сгреши, както тя някога бе сгрешила.

            Иглика едва дочака да стане петък, работата трябваше да свърши в петък срещу събота, от полунощ до първи петли. В петък се престори на болна, легна рано, и зачака спотаена в леглото си, в уречения час пое по предварително обмисления маршрут. Луната − старата воайорка отново се настани да гледа реалитито, което те със Стоян разиграваха, и светеше нахилено и някак зловещо.
            Страхът отваряше всички сетива на девойката, тя виждаше ясно накъде върви и усещаше биенето на уплашеното си сърце. Когато стигна до къщата, усети, че някой иде след нея. Спря се и се озърна плахо, като не видя никого, прескочи съборения зид и се захвана с работата си. Сръчно накладе малък огън, за да не се вижда пламъка, сложи на него новото гърне, което беше откраднала от майка си, съблече се гола, разпусна косите си и се захвана да вари билката. През деня беше съобразила да скрие едно котле вода в една от стаите, беше го покрила с кърпата си да не се праши. Като отиде на извора, нагреба водата изведнъж, донесе я в пълно мълчание, за да хване магията.
            Студът проникваше през кожата и смразяваше душата ú, Иглика стоеше близо до огъня и гледаше замислено врящата смес. Тя трябваше да къкри бавно до първи петли. Ами, ако го отровя – помисли си девойката. – Като го отровя, значи така му  било писано. Дали има смисъл това, което правя, кошмарът, който преживявам? Всичко има смисъл за любовта! А аз обичам ли го? – сепна се изведнъж Иглика, вътрешният монолог вървеше без неин контрол. – Обичам го! Трябва да го обичам, твърде далеч стигнах.
            Замислена за всичко това, не усети удара по главата. Стоян, който беше проследил всичките ú движения през нощта, хукна да я отърве, но тогава луната блесна ядно срещу него и той позна жената. И тя го позна. Той не промълви и звук и тя нищо не каза. Само нахлузи една риза на примрялата девойка и я метна на рамо.

            Иглика се събуди се сутринта, завързана с въже, което стягаше китките и нозете ú, устата ú беше превързана с бяла кърпа. Някой и бе надянал бяла риза, тя едва успя да погледне надолу, не виждаше кървави следи. Дано не са ме насилили! – замоли се момичето.
            Иглика не знаеше колко дълго е лежала така вързана, размърда се, размуча се, опита се да се изправи, но… Тогава в стаята влезе майка ú. Тя се приближи и започна да сваля въжето от ръцете и краката ú, накрая смъкна и кърпата от устата й.
            - Къде съм, мале?
            - Където си…
            - Ти ли ме овърза?
            - Аз, днес Велико се венчава, вече нищо не може да му направиш… Той със съдбата си, ти – с твоята.
            След като разпозна Ирина, майката на Иглика, като нейна похитителка, Стоян се успокои, че любимата му е в добри ръце. Какво търсеше тя посред нощ в тази пуста къща, гола – голеничка, с разпуснати коси. Какво вареше в това гърне. Стоян се наведе, помириса отварата, натопи пръст в нея и после го близна. Отварата му се стори вкусна и той повтори. После изля остатъка, за да угаси огъня и се прибра вкъщи, за да осмисли случилото се.
            Сутринта младежът се събуди бодър и усмихнат, седна на софрата и яде за трима, после нарами косата и тръгна към ливадата, като си подсвиркваше. Мина покрай портите на Иглика, видя я, усмихна ú се и я поздрави любезно, после се отдалечи като продължи да си свирука.
            Иглика го изгледа изненадано – този Стоян, не беше вчерашният, а някак нов, по-различен и по-привлекателен. Дали довечера като дойде да виси на портите ú, да не излезе и да поприказва с него.
            Но вечерта Стоян не дойде… Този път Иглика седя и чака до късно. Луната не се спря този път, хилеше ú се презрително и продължи да злорадства. Знаеше, че девойката бе получила добър урок.
            Другата неделя на хорото Стоян смело се улови до едно русокосо момиче, което се изчерви, като усети как ръката му стисна нейната.



Коментари

Популярни публикации от този блог

Конфликтът между Иван Вазов и кръга "Мисъл"

Жътва е...

Самодива къща и деца не гледа!