Традициите на народните събори

Народните и църковни празници се намират в сложни взаимоотношения. Много често народният и църковният празник си поделят един ден, но посланията им към хората са различни, като понякога се допълват, друг път се разминават и дори си противоречат.

Една малко проучвана в последните години традиция е тази на народните събори. Сбор всяко село има и до днес, датата за сбора се определя от кмета на населеното място, като, разбира се, кметовете спазват старите традиции. Сборът в Борово сега е в последната събота и неделя от месец август. В миналото обаче не е имало Борово, то съществува от 1948 г., преди това са били две села и съответно два сбора: единият се е отбелязвал на Успение Богородично – в Горна Манастирица, другият – на Петковден – в Горазд. Съвременно Борово наследява съборната традиция на Горна Манастирица, като предполагам, че това е било решение на местната управа при обединяването на селищата в едно. Днес традицията за местния сбор се спазва неотменно в последните 30 години – последната събота и неделя от месец август.

Каква е логиката на съвременния избор на дата за местните сборове? Предполагам, че става въпрос за устойчиви вярвания, които никой кмет не се наема да промени и може би с право – така се следва традицията на дедите.

Ако погледнем съвременния църковен календар, ще видим, че църквата отбелязва Успение Богородично на 15 август. Разминаването от две седмици е следствие на традицията да се честват съборите по датите на празниците от т.нар. „стар стил“. (Снимка 50. Празник на рибата – Батин, 2015 г.)

През 1916 г. България преминава от юлианския към григорианския календар, след 31 март 1916 г. следва датата – 14 април 1916 г. Църквата преорганизира честванията си, но народната традиция продължава да прибавя към официалната в църковния календар дата 13 дни. Днес сборът на населеното място се отбелязва в съботата и неделята след датата по стар стил. Тази традиция се следва в шест от седемте населени места на община Борово:

– в Борово и Батин – съборът се е чествал на Успение Богородично; за 2014 г. датата според народната традиция е 28 август; сборът беше отбелязан на 30 и 31 август – съботата и неделята след датата 28 (статията е писана през септември 2014 г.);

– в Екзарх Йосиф и във Волово – съборът се е чествал на Свети Архангел Михаил, според старата традиция това е датата 21 ноември; съборите и на двете села за 2014 г. ще се отбележат на 22 и 23 ноември;

– в Горно Абланово – съборът се чествал на Димитровден – 7 ноември по стар стил; сборът за 2014 г. ще се чества на 8 и 9 ноември;

– в Брестовица – съборът се чествал в деня на Свети Иван Рилски – 31 октомври; сборът тази година ще се отбележи на 1 и 2 ноември 2014 г.

В така представените дати няма нищо лошо от съвременна гледна точка, на пръв поглед и от гледна точка на старата традиция, празниците започват тогава, когато свърши стопанската работа.

Къде е разминаването?

В миналото съборите са се чествали в деня на църковния празник на светеца-покровител на местната църква. Или съборите в село Горна Манастирица и Батин са чествани на Успение Богородично, защото църквите и в двете села носят името на този голям църковен празник. Аналогично е положението във Волово и Екзарх Йосиф – църквите в тези села и до днес носят името на Свети Архангел Михаил, църквата в Горно Абланово се казва „Свети Димитър“, а тази в Брестовица – „Свети Иван Рилски“. Изключение в общината прави само село Обретеник, църквата там от построяването ѝ през 1870 г. до днес носи името „Света Троица“, но сборът се чества на Димитровден. Решението за това е останало в миналото и е забулено в мъгла. Така е решено, но защо? Не е много ясно. Предположението, което мога да направя, е, че причините са стопански. Света Троица и по стар, и по нов стил е през лятото, когато работата по полето е много и на хората не им е било до събори и празненства. От разказите на местните хора знам, че обретенчани си избрали за покровител на селото Свети Димитър, правели му курбан на неговия ден в годината и отправяли горещи молби за помощ и закрила. Все още има живи обретенчани, които помнят големите общоселски димитровденски курбани. Ако се огледа традицията в селата на общината, ще се види, че повечето събори се отбелязват в дните след Петковден (14 октомври – нов стил), когато с основните стопански дейности – и в миналото, и днес – е приключено. (Снимка 51. Със самодейци от Волово в Дни на община Борово – 2015 г.)

Все пак обезпокоително е, че сборовете в две от селата – Волово и Екзарх Йосиф се честват на 22 и 23 ноември, а те са в коледните пости, които по църковния календар започват на 14 ноември. Днес много малко от хората спазват църковния пост и съборът се е превърнал в светски празник – ден, в който хората от различни места в страната (и дори от чужбина) се връщат в родното си село, за да се видят и общуват, да се почерпят и да се уверят, че догодина по същото време ще се срещнат отново.

Както казах по-горе, в миналото съборът е бил разбиран като колективен курбан от и за селото, от и за всяка една къща и семейство към светеца покровител и/или патрона на местната църква. А строгите забрани в поста, който в православната църква продължава около 230 дни в годината, са слагани не само върху храни от животински произход, но и върху песните, танците, веселието, въобще нещата, които съпътстват едно колективно събиране.

За да мога да направя определени изводи от всичко казано дотук, реших да проверя как се е провеждал събор в село, чийто светец покровител е Свети Никола. Неговият празник е винаги в коледния пост – и по стар, и по нов стил. Във всезнаещия Гугъл открих само едно село, което чества събор на Свети Никола – село Змейово, област Стара Загора. В Уикипедия старателно бе отбелязано, че съборът се провеждал с песни и танци, курбанът бил риба скумрия, а рецептата за приготвянето му – „скумрия на скара“. Веднага някой ще каже: Колко стара ще е тази традиция и откога във вътрешността на страната може да се намира риба, че и скумрия? Идете в музея на риболова в Тутракан и там ще ви разкажат, че всъщност търговията с риба не е привилегия от времето на хладилниците. Рибарите са транспортирали улова си от незапомнени времена към вътрешността на страната с един много прост, но ефективен способ. Рибата се подреждала в дървен сандък, като всеки ред риба се покривал с коприва.

Всъщност в случая със сбора на Змейово нарушението или модернизирането на народната митология не е в доставката на риба, а във вида риба. Народната традиция твърди, че жертвеното животно за Свети Никола задължително е риба шаран. Защо? Светецът сторил чудо като запушил с шаран дупката на пробита гемия и спасил хората от сигурна смърт.

Постите в миналото, а и днес, според православния канон били 230 дни в годината – 40 дни коледни пости, 7 седмици пости от Заговезни до Великден, Богородичният пост започвал на 1 август – Макавей и завършвал на 15 август – Успение Богородично; най-непостоянен като дата и продължителност бил Петровият пост – той започвал първата седмица след Свети Дух и продължавал до 29 юни – Петровден, като продължителността му зависела от датата на честване на Великден. Ако към тези задължителни четири поста се прибавят всички среди и петъци, ще се види, че постните дни в годината са много повече от тези, в които има разрешение за храни от животински произход. И тук стигаме до основното разминаване между църковните и народните традиции, които са уреждали обществените отношения в миналото, особено в годините на липсваща държавна традиция. Празничните дни, дори в постите, са вдигали забраните за пеене и танцуване, защото на песните и танците не се е гледало като на веселба, а като на ритуал, наследник на старите посветителски обреди. Примери за това са Лазаровден и Връбница и свързаните с тях обичаи – кумичене, буенек, лазаруване. За песните и танците, свързани с тези обреди, се е вярвало, както и за всички други, че не трябва да се изпълняват в други дни на годината, освен в празничния ден, т.е. те носели своята сакралност и се приемали като обредни действия, а не като веселие. Разбира се, веселбите на съборите нямат тези ритуални послания, но явно забраните за веселене в постите, особено преди Коледа, когато вече няма селскостопанска работа, която да осмисля ежедневието, са заобикаляни още в миналото, под благосклонния поглед на мъдрите светци. Естествено, не можем да знаем откога датира описаната съборна традиция в Змейово.

Така и до днес народните и църковните традиции се разминават, допълват се или си противоречат, но ние ги приемаме като белег на изконната българска самобитност. Изучавайки ги и прилагайки ги, ние ги съхраняваме, но и се забавляваме, като момите, които играели буенек, с вярата, че не вършат нищо лошо, а напротив – осигуряват берекета и добруването в социума.

Колкото до съборите и техните дати, да му мислят кметовете – те трябва да изберат коя традиция да следват – църковната или народната. Не по-малка според мен тук е ролята и на местните свещеници. А за съборите е хубаво, че са се съхранили и според мен трябва да съществуват и днес, и утре, докато ги има тези малки и по-големи селца и градчета. Освен всичко друго съборът е ден за единение – той се отбелязва не само от християни, но и от мюсюлмани. Тук си позволявам да отворя поредната скоба и да кажа, че ако попитате местните мюсюлмани в Борово, откога честват сбора – те ще ви кажат веднага: „Откогато го има!“. Дали това е от 1948 г. или отпреди това, е въпрос на проучване и изясняване и на друг текст. Честването на сбора отдавна не е според принадлежността ни към определено вероизповедание, а според принадлежността ни към тези малки общества в родните населени места.

в. Форум – бр. 47 и 48, 2014.

Статията е от книгата ми "Истории от вчера"
към "Истории от вчера"