Обредността на Белия кукер в Странджа
ОБРЕДНОСТТА НА БЕЛИЯ КУКЕР НА СТРАНДЖА
От публикация на К. М. във фейсбук
Населението, което от хилядолетия живее във вътрешността на Странджа планина е генетически обединено от обща обичайно-обредна система. Това е районът на рупската етнографска група, чиито най-отличителни особености са свързани с няколко обряда, които не се срещат никъде другаде в България – това са култа към Св. Св. Костадин и Елена в огнения му аспект и старото обредно представление Бял кукер. Ясно е, че тези обреди имат предгръцки произход и са били общи за целия егейски свят, което говори за една приемственост, продължила около четири хилядолетия.
В Странджа до най-късен исторически период се запазва значително многобройно тракийско население, което устойчиво съхранява своите традиции. Това население първо се славянизира, но влиза в контакт и с византийския културен кръг. Когато по тези земи идват турците, те завладяват една област, над която не е упражняван едностранен военнополитически контрол. Така най-силните антични вярвания са естествено съхранени в синкретичната народна култура, която дълбоко се консервира след ХІV в. в отпор на културата на завоевателя. До 1913 година южната граница на територията на обичая Бял Кукер е минавала южно от град Виза, след Балканските войни се измества далеч на север за да съвпадне с днешната граница между България и Турция. Западната граница на обичая се очертава по линията Виза – Бунархисар – Лозенград – Кофчас – връх Босна, източната следва бреговата ивица откъм Деркос до Урдовиза. Северната граница е минавала по босненския рид и се е спускала до морето. Територията на обичая съвпада напълно с рупската етнографска област, такава каквато е била тя до 1913г. Съвременните теренни проучвания показват, че извън тази област този обичай се среща само сред преселници от нея. Бежанците от Източна Тракия предпочитат да се заселват в селища, където има вече преселници от техните родни места т.е. при население от същата етнографска група. Благодарение на това рупската етнографска област не променя своя състав и традицията на обредното представление Кукер без маска, а и на много други, не се нарушава. Обичаят се съхранява непроменен да средата на ХХ в. Новата идеология и настъпилите демографски промени в средата на миналия век, обаче, почти успяват да свършат това, което хилядолетията не са успели.
Територията в която битува обичая Кукерът без маска е земя на традиционен консерватизъм по отношение на етнокултурните промени, където древност и съвремие никога не влизат във взаимноунищожаващ се конфликт. Тук настоящето винаги е синтез между новите идеи и историческия опит. Това е така, защото в Странджа, както вече споменах, държавната власт и църквата никога не са упражнявали пълен контрол. Ето как революционера участник в Преображенското възтание, Христо Силянов описва консерватизма на носителите на традицията през 1903 г. „Те живееха със своите езически поверия, облечени в християнско рухо. Деветнадесет века след Христа те оставаха езичници, а християнството им беше само етикет. Последователите не са организирани, нито пък имат амбицията да създават свои едноверци, но те са фанатично привързани към своите вярвания и обреди, които ни напомнят демоническите религиозни оргии на старите траки.” Без да се спира на конкретни елементи, той неволно ни разкрива един много архаичен модел на поведение. Според този модел, сакралният живот на посветените в мистериите остава скрит и недостъпен за непосветените, тъкмо обратното на късните религиозни доктрини, всяка от които се стреми с всички средства да се наложи над останалите за да привлече последователите им.
Едно от първите описания на обичая „Кукер без маска” е от гр. Виза през 1888г. от гръцкия историк Взианос. Той публикува своите наблюдения в статия наречена „Кукерите и Дионисевския култ в Тракия.” Няколко години след него един английски археолог Доукинс посещава кукерския празник във Виза и съдедното му село Св. Георги, където прави своите наблюдения и ги описва в статия „Съвременният карнавал в Тракия и култът на Дионис.” Пръв в българската литература за кукери говори Георги С. Раковски през 1857 г., но той свързва корените на обичая с митологията на древните славяни. Най-ранното описание на обичаят „Кукер без маска” в Югоизточна Тракия през 1882г. в Малкотърновско, прави Стоян Шивачев. Неговите публикации са основата, на която стъпва българските етнографски изследвания. Описанията му са потвърдени 100 години след него, по време на теренните проучвания на програмата Странджа-Сакар.
Още през 1972г. при първите обхождания на експедиция „Аполония-Странджа” на проучвателите прави впечетление отношението на местното население към тракийските паметници и мястото, което то им отрежда в своята обичайно – обредна система. Изучаването на тази система в Странджа разкрива редица архаични черти, които могат да се отнесат към най-старите мирогледни индоевропейски слоеве. Към днешна дата за траколозите няма никакво съмнение, че отцелелия само в Странджа обичай „Кукер без маска” е пряк наследник на трайкийското божество Дионис и обредите в негова чест. Кукера е облечен в седем овчи кожи, а на главата си има гугла, която е с рога, това описание въплащава идеята за Дионис, който е разкъсан от титаните на 7 части и възкръсва едва след като Аполон ги събира наново, освен това Дионис е „двурог”, което категорично кореспондира с изискването каква да е шапката на кукера. На кръста на Кукера има закачени хлопки /но никога звънци/, като хлопките се взимат от най-плодородния селски бик. В най-ранния вариант на своя мит, Дионис е бик - бик е едно от въплъщенията му при борбата с титаните. Лицето на Кукера е начернено, знае се че противниците на Дионис - титаните намазват лицата си в бяло, т.е. те са две противоположности и в този смисъл начернянето бележи божественост, още повече че според орфизма смъртен човек можел да придобие облик на бог Дионис чрез грим. Неговият празник в календарно отношение съвпада с зараждането на природата, края на зимата,началото на новия живот. Действащото лице в обреда е Кукера, именно неговите действия са тези, които трябва да се повтарят ежегодно и които имат значение за колектива като цяло. Кукерът и свитата му носят плодородие и благоденствие. Боят по време на обред също е широко разпространен в древните култури и най-често се тълкува като стимулиране на възпроизведителните сили – когато се удря земята отваря се берекета, Кукера и свитата му през целия ден бият цивилните с пометаш /тирса на кукера/ и с мечове и това действие е насочено основно към жените, които са носителите на възпроизводителните сили при хората. „Кукерисването” също е действие, което най-недвусмислено показва функцията на кукера като божество на възпроизводството и новия живот. Кукера показва или удря с фалоса си жени, моми и дори деца. Безпорно едно от важните действия на Кукера е половия акт с Бабата. Те всъщност изиграват мъж и жена. Бабата е един от най-архаичните персонажи в обреда и е носител на функциите на Великата Богиня майка, а осъщественият полов акт е от космогонично естество, те зачеват и раждат общността наново. Заораването в кръг е изиграване на космогоничен мит за оплождане на земята - Богиня майка, а търкалянето на кукера върху засятото е семантически равно на оплождането на земята. Изключително важно е изискването за заораването три пъти или направата на три бразди. Според древния мит за Деметра /която също е велика богиня майка/, тя се съчетава в свещен брак с критския бог на плодородието Ясион върху три пъти преорано поле, плод на този съюз е Плутос – богът на богатството и изобилието. Всъшност половия акт с Бабата, заораването, търкалянето на Кукера, всички ясно изразени фалически действия са семантически равни. Натрупването им се извършва за да се внуши на всички равнища едно и също значение. Според хронологията на обреда Кукера умира, след като е извършил обредните действия, които осигуряват съществуването на общността, но изключително древна е представата за неговото съживяване. В обреда Доктора се опитва да съживи Кукера, но не може, понеже не е носител на божествени функции – единственият носител на божествеността, освен Кукера, е Бабата – Великата Богиня майка. Именно тя повдигайки фалоса му или лягайки върху него успява да го събуди за нов живот. Колата е постоянен атрибут в действията през целия ден, а возенето на кола, задължително. Това е слънчевата колесница, на която се вози Бога и обикаля около земята /в случая селището/ за да възроди възпроизводителните сили на социума. Освен Кукера, Царят също се качва в колата, защото той е земният еквивалент на божествеността.
Днес Кукера без маска е почти забравен и не се практикува сред местното рупско население. Оставен в ръцете на самодейните творци, да се развива като читалищна постановка, обичаят не може да достигне до хорта и да им припомни хилядолетните традиции на дедите им. Ще ми се да се обърна към тези, които слушат днес със следния риторичен въпрос. Дали вашите предци са вярвали в устойчивостта на живота си благодарение на определени обредни действия, които самите те са имали нужда ежегодно да повтарят. И дали днес нямаме нужда от възраждането на обряди повтаряни хилядолетия от хората, родени в тази земя. Следващия път ще ви запозная подробно с ролята на персонажите и със самото обредно представлиние Кукер без маска.
В Странджа до най-късен исторически период се запазва значително многобройно тракийско население, което устойчиво съхранява своите традиции. Това население първо се славянизира, но влиза в контакт и с византийския културен кръг. Когато по тези земи идват турците, те завладяват една област, над която не е упражняван едностранен военнополитически контрол. Така най-силните антични вярвания са естествено съхранени в синкретичната народна култура, която дълбоко се консервира след ХІV в. в отпор на културата на завоевателя. До 1913 година южната граница на територията на обичая Бял Кукер е минавала южно от град Виза, след Балканските войни се измества далеч на север за да съвпадне с днешната граница между България и Турция. Западната граница на обичая се очертава по линията Виза – Бунархисар – Лозенград – Кофчас – връх Босна, източната следва бреговата ивица откъм Деркос до Урдовиза. Северната граница е минавала по босненския рид и се е спускала до морето. Територията на обичая съвпада напълно с рупската етнографска област, такава каквато е била тя до 1913г. Съвременните теренни проучвания показват, че извън тази област този обичай се среща само сред преселници от нея. Бежанците от Източна Тракия предпочитат да се заселват в селища, където има вече преселници от техните родни места т.е. при население от същата етнографска група. Благодарение на това рупската етнографска област не променя своя състав и традицията на обредното представление Кукер без маска, а и на много други, не се нарушава. Обичаят се съхранява непроменен да средата на ХХ в. Новата идеология и настъпилите демографски промени в средата на миналия век, обаче, почти успяват да свършат това, което хилядолетията не са успели.
Територията в която битува обичая Кукерът без маска е земя на традиционен консерватизъм по отношение на етнокултурните промени, където древност и съвремие никога не влизат във взаимноунищожаващ се конфликт. Тук настоящето винаги е синтез между новите идеи и историческия опит. Това е така, защото в Странджа, както вече споменах, държавната власт и църквата никога не са упражнявали пълен контрол. Ето как революционера участник в Преображенското възтание, Христо Силянов описва консерватизма на носителите на традицията през 1903 г. „Те живееха със своите езически поверия, облечени в християнско рухо. Деветнадесет века след Христа те оставаха езичници, а християнството им беше само етикет. Последователите не са организирани, нито пък имат амбицията да създават свои едноверци, но те са фанатично привързани към своите вярвания и обреди, които ни напомнят демоническите религиозни оргии на старите траки.” Без да се спира на конкретни елементи, той неволно ни разкрива един много архаичен модел на поведение. Според този модел, сакралният живот на посветените в мистериите остава скрит и недостъпен за непосветените, тъкмо обратното на късните религиозни доктрини, всяка от които се стреми с всички средства да се наложи над останалите за да привлече последователите им.
Едно от първите описания на обичая „Кукер без маска” е от гр. Виза през 1888г. от гръцкия историк Взианос. Той публикува своите наблюдения в статия наречена „Кукерите и Дионисевския култ в Тракия.” Няколко години след него един английски археолог Доукинс посещава кукерския празник във Виза и съдедното му село Св. Георги, където прави своите наблюдения и ги описва в статия „Съвременният карнавал в Тракия и култът на Дионис.” Пръв в българската литература за кукери говори Георги С. Раковски през 1857 г., но той свързва корените на обичая с митологията на древните славяни. Най-ранното описание на обичаят „Кукер без маска” в Югоизточна Тракия през 1882г. в Малкотърновско, прави Стоян Шивачев. Неговите публикации са основата, на която стъпва българските етнографски изследвания. Описанията му са потвърдени 100 години след него, по време на теренните проучвания на програмата Странджа-Сакар.
Още през 1972г. при първите обхождания на експедиция „Аполония-Странджа” на проучвателите прави впечетление отношението на местното население към тракийските паметници и мястото, което то им отрежда в своята обичайно – обредна система. Изучаването на тази система в Странджа разкрива редица архаични черти, които могат да се отнесат към най-старите мирогледни индоевропейски слоеве. Към днешна дата за траколозите няма никакво съмнение, че отцелелия само в Странджа обичай „Кукер без маска” е пряк наследник на трайкийското божество Дионис и обредите в негова чест. Кукера е облечен в седем овчи кожи, а на главата си има гугла, която е с рога, това описание въплащава идеята за Дионис, който е разкъсан от титаните на 7 части и възкръсва едва след като Аполон ги събира наново, освен това Дионис е „двурог”, което категорично кореспондира с изискването каква да е шапката на кукера. На кръста на Кукера има закачени хлопки /но никога звънци/, като хлопките се взимат от най-плодородния селски бик. В най-ранния вариант на своя мит, Дионис е бик - бик е едно от въплъщенията му при борбата с титаните. Лицето на Кукера е начернено, знае се че противниците на Дионис - титаните намазват лицата си в бяло, т.е. те са две противоположности и в този смисъл начернянето бележи божественост, още повече че според орфизма смъртен човек можел да придобие облик на бог Дионис чрез грим. Неговият празник в календарно отношение съвпада с зараждането на природата, края на зимата,началото на новия живот. Действащото лице в обреда е Кукера, именно неговите действия са тези, които трябва да се повтарят ежегодно и които имат значение за колектива като цяло. Кукерът и свитата му носят плодородие и благоденствие. Боят по време на обред също е широко разпространен в древните култури и най-често се тълкува като стимулиране на възпроизведителните сили – когато се удря земята отваря се берекета, Кукера и свитата му през целия ден бият цивилните с пометаш /тирса на кукера/ и с мечове и това действие е насочено основно към жените, които са носителите на възпроизводителните сили при хората. „Кукерисването” също е действие, което най-недвусмислено показва функцията на кукера като божество на възпроизводството и новия живот. Кукера показва или удря с фалоса си жени, моми и дори деца. Безпорно едно от важните действия на Кукера е половия акт с Бабата. Те всъщност изиграват мъж и жена. Бабата е един от най-архаичните персонажи в обреда и е носител на функциите на Великата Богиня майка, а осъщественият полов акт е от космогонично естество, те зачеват и раждат общността наново. Заораването в кръг е изиграване на космогоничен мит за оплождане на земята - Богиня майка, а търкалянето на кукера върху засятото е семантически равно на оплождането на земята. Изключително важно е изискването за заораването три пъти или направата на три бразди. Според древния мит за Деметра /която също е велика богиня майка/, тя се съчетава в свещен брак с критския бог на плодородието Ясион върху три пъти преорано поле, плод на този съюз е Плутос – богът на богатството и изобилието. Всъшност половия акт с Бабата, заораването, търкалянето на Кукера, всички ясно изразени фалически действия са семантически равни. Натрупването им се извършва за да се внуши на всички равнища едно и също значение. Според хронологията на обреда Кукера умира, след като е извършил обредните действия, които осигуряват съществуването на общността, но изключително древна е представата за неговото съживяване. В обреда Доктора се опитва да съживи Кукера, но не може, понеже не е носител на божествени функции – единственият носител на божествеността, освен Кукера, е Бабата – Великата Богиня майка. Именно тя повдигайки фалоса му или лягайки върху него успява да го събуди за нов живот. Колата е постоянен атрибут в действията през целия ден, а возенето на кола, задължително. Това е слънчевата колесница, на която се вози Бога и обикаля около земята /в случая селището/ за да възроди възпроизводителните сили на социума. Освен Кукера, Царят също се качва в колата, защото той е земният еквивалент на божествеността.
Днес Кукера без маска е почти забравен и не се практикува сред местното рупско население. Оставен в ръцете на самодейните творци, да се развива като читалищна постановка, обичаят не може да достигне до хорта и да им припомни хилядолетните традиции на дедите им. Ще ми се да се обърна към тези, които слушат днес със следния риторичен въпрос. Дали вашите предци са вярвали в устойчивостта на живота си благодарение на определени обредни действия, които самите те са имали нужда ежегодно да повтарят. И дали днес нямаме нужда от възраждането на обряди повтаряни хилядолетия от хората, родени в тази земя. Следващия път ще ви запозная подробно с ролята на персонажите и със самото обредно представлиние Кукер без маска.
Кукерът без маска или Белият кукер, има своите местни различия от всички други кукерски празници изпълнявани на територията на България.
Действащото лице облечено в овчи или по-рядко в кози кожи е само едно. Затова и обичаят носи името Кукер, а не Кукери. Преди да разкажа за обредното представление накратко ще ви запозная с действащите персонажи. Всички герои от свитата на Кукера са мъже, там където се изпълняват женски роли - също.
Действащото лице облечено в овчи или по-рядко в кози кожи е само едно. Затова и обичаят носи името Кукер, а не Кукери. Преди да разкажа за обредното представление накратко ще ви запозная с действащите персонажи. Всички герои от свитата на Кукера са мъже, там където се изпълняват женски роли - също.
ПЕРСОНАЖИ
Кукерът няма на лицето маска, то е открито под кожената гугла, но е почернено със сажди от изгорена ръжанка. Кукерът носи дървен фалос, обагрен с червено, който е завързан отпред на колана му. Той има свое шествие от различни персонажи. За Кукер се избира човек, който е другоселец, облича се в седем овчи кожи, които се съшиват на него в деня на обреда. Кукера всъшност изиграва Бога, който трябва да гарантира плодородието и благополучието.
Царят от кукерското шествие се избира по достойнство, според способността си да влияе върху плодородието на земята, а не чрез жребий. Той е най-важния персонаж, той нарича за плодородие, той носи семето за сеитбата – избиран е млад мъж с мъжко дете. Той също е много важен персонаж, тъй като е земния наместник на Бога.
Царицата е жената на царя, та е облечена с най-хубавата си премяна, появява се в края на обреда за кратко и е единствената жена, която играе роля, тя омесва кукерската пита и я раздава.
Бабата носи вретено и кошничка в ръка, като преде без хурка. През цялото време на обреда тя изиграва сношение с Кукера, та е Богиня – майка, която ще роди наново света и социума.
Момата е персонаж изпълняван от ерген, който още няма мустаци. Облечен в празнична моминска премяна, тя краде калпаците на мъжете и бяга, като я догонат и плащат за да ги върне. Ергените се опитват да я щипят, закачат и крадат, но яничарите я пазят.
Яничарите са пет-шест момчета ергени, облечени в униформени дрехи. В ръцете си носят дървени саби с вълнообразни червени ивици по тях. Те играят ролята на охрана на цялото шествие, едновременно с това бият хората със сабите си.
Пуфкари по традиция са ставали само женени мъже. Облечени са в дрехи обърнати наопаки, на главите имат обърнати калпаци. Носят торби пълни с пепел или брашно и цапат хората.
Бръснарят бръсне с дървена калъчка. Пуфкарите крадят мъже и ги довеждат на сила при бръснаря, а после им искат пари. Когато бръснарят обръсне някой му се дупи за да се огледа на огледалото закачено за задника чу. Бръснарят говори през цялото време смехории и цинизми.
Горския е персонаж свързан с гората и природата, носи марка и маркира дървета по пътя си
Попът ръси с бакърче и китка, пее и благославя. Стреми се бързо да се напие и насища благословиите си с нецензурни думи.
Докторът преслушва болните със слушалка от дълъг масур с лук и взима пари. Носи торба с кози гренки и ги раздава вместо хапчета.
Сеячът трябва да е многодетен баща.
Магарето носи две дисаги – едната за брашно, другата за сланина.
Халваджията раздава халвата от циренето на кучета
Царят от кукерското шествие се избира по достойнство, според способността си да влияе върху плодородието на земята, а не чрез жребий. Той е най-важния персонаж, той нарича за плодородие, той носи семето за сеитбата – избиран е млад мъж с мъжко дете. Той също е много важен персонаж, тъй като е земния наместник на Бога.
Царицата е жената на царя, та е облечена с най-хубавата си премяна, появява се в края на обреда за кратко и е единствената жена, която играе роля, тя омесва кукерската пита и я раздава.
Бабата носи вретено и кошничка в ръка, като преде без хурка. През цялото време на обреда тя изиграва сношение с Кукера, та е Богиня – майка, която ще роди наново света и социума.
Момата е персонаж изпълняван от ерген, който още няма мустаци. Облечен в празнична моминска премяна, тя краде калпаците на мъжете и бяга, като я догонат и плащат за да ги върне. Ергените се опитват да я щипят, закачат и крадат, но яничарите я пазят.
Яничарите са пет-шест момчета ергени, облечени в униформени дрехи. В ръцете си носят дървени саби с вълнообразни червени ивици по тях. Те играят ролята на охрана на цялото шествие, едновременно с това бият хората със сабите си.
Пуфкари по традиция са ставали само женени мъже. Облечени са в дрехи обърнати наопаки, на главите имат обърнати калпаци. Носят торби пълни с пепел или брашно и цапат хората.
Бръснарят бръсне с дървена калъчка. Пуфкарите крадят мъже и ги довеждат на сила при бръснаря, а после им искат пари. Когато бръснарят обръсне някой му се дупи за да се огледа на огледалото закачено за задника чу. Бръснарят говори през цялото време смехории и цинизми.
Горския е персонаж свързан с гората и природата, носи марка и маркира дървета по пътя си
Попът ръси с бакърче и китка, пее и благославя. Стреми се бързо да се напие и насища благословиите си с нецензурни думи.
Докторът преслушва болните със слушалка от дълъг масур с лук и взима пари. Носи торба с кози гренки и ги раздава вместо хапчета.
Сеячът трябва да е многодетен баща.
Магарето носи две дисаги – едната за брашно, другата за сланина.
Халваджията раздава халвата от циренето на кучета
ЦИРЕНЕ НА КУЧЕТА
Денят започва с неизменното действие – въртене, цирене на кучета. На специално място над река или дере от двете страни на водата се изправят пръти, на тях е завързано въже, което при усукването си образува примка – това е т. нар. цирилка. Младежите от селото са тези които извършват действията. Стопаните водят кучетата си, ако не го сторят младежите им ги взимат насила. Съгласно народното вярване това се прави кучетата да не ги хване бяс. Кучето /вълкът/ е царско животно, но е антагонист, обитател на дивата природа. То е винаги „извънзаконник”, но понеже обитава и културното пространство, то може да остане в него само ако бъде пречистено. Действията на младежите могат да означават вечната борба с антагониста, те са задължителни за да се получи необходимото равновесие, което да съответства на социалния ред. Кучето/вълкът е зооморфен код на хаоса, на неорганизираното пространство. Връзването е обредна практика за обезсилване на вредоносните сили.
Докато трае циренето на кучета, участниците в кукерската дружина започват да се обличат, участват само момчета и мъже, рядко някои от тях са женени.
Докато трае циренето на кучета, участниците в кукерската дружина започват да се обличат, участват само момчета и мъже, рядко някои от тях са женени.
КУКЕРСКО ШЕСТВИЕ
Кукера обличат мъже, които знаят как да съшият кожите, в плевня край селището или в кръчмата.Облечен е в седем овчи кожи. Пази се в тайна мястото на обличането и това кой става кукер. Докато го облекат гайдата засвирва кукерската песен:
„ Дрън, дрън, кукере ле,
Кукерине дърти,
Бабата ти търти,
Поди та я свърти
Там долу в пазлъка...”
С волска кола кукерът е откарван на хорището, откъдето започва обиколката на селото къща по къща, като тръгват на изток. Преди всичко Кукера и свитата му отиват при кмета в кметсвото, където искат разрешение да тръгнат по къщите и „да си свършат работата”. Кметът пожелава плодородна година, въздържаност и заръчва да не се правят много пакости по време на обиколката. След като са получили формалното разрешение от официалната власт на селището, Кукерът и свитата му изиграват отворено хоро пред кметството, което завъртат три пъти в посока обратна на слънчевата. По време на обредните действия, Кукерът не говори. Посещението по домовете се извършва по един и същи начин. Домакините посрещат групата пред вратата, поднасят софра с пита, сирене и вино или само даряват. Гостите хапват от поднесеното и пият от виното на домакина, докато домакинът отпива от виното, което носи Царя. Домакините даряват Кукера с пари, а останалите с брашно, яйца и орехи. Когато бива поканен в къщата Кукера дрънка с хлопките и се търкаля по пода. Накрая се изиграва хоро, което завъртат три пъти в посока обратна на слънчевата. Кукера и Царя никога не взимат от поднасяните дарове с ръце, подаръците се дават на персонаж наречен Магаре – лице, което носи дисаги и събира даденото. В къщата първо влиза Кукера, след него Бабата и после всички останали, с изключение на Магарето. За това посещение домакините специално са се подготвили и всички персонажи вършат „своята работа” т.е. това което ги характеризира. Бабата разравя огнището, уж че чисти и разхвърля пепелта навсякъде, оправя къщата, което се изразява в разхвърляне, Момата „мете” с метла, но така че да хвърля прахоляк навсякъде. Пуфкарите гледат да направят някоя беля в стопанските помещения и да откраднат някое животно или инструмент. За да не се случи белята, стопанина трябва да се откупи и да има даде пари за това. Ако има простряно пране, те го цапат с кал – и стопанката трябва да даде пари за това. Бръснарят бръсне стопанина. Всичко извършено от свитата и кукера се заплаща. Ако в дома има бебе дават го на Бабата да го подхвърли три пъти за да е здраво или на Кукера да изиграе хорото с него на ръце. След всичко сторено, стопаните не се сърдят, въпреки че ги чака доста чистене, тъй като действията на кукерското шествие никак не са символични. Хората вярват, че света е обърнат наопаки в този ден, именно за да не се случва това във всеки друг ден и защото именно това преобръщане носи плодородието и благоденствието.
Ако свитата не бъде поканена вътре в някой дом, а остане навън в двора, то пак се изиграват всички действия с изключение на търкалянето на Кукера, което е същинския символ на плодородието и берекета. Случвало се е и въобще да не бъдат приети в някой дом, но тогава наказанието е тежко – Кукерът цапа врати, прозорци, стени с кал, всичко което му попадне се чупи и разглобява. Ако има кола на двора, стопанинът и трябва да събира частите и чак извън селото. Това е присъдата на колектива над семейството. Кукерът и свитата могат да отминат някой дом, въпреки че домакините ги очакват и са се подготвили. В с. Бръшлян е запазен спомен, че Кукера е изгонвал цели семейства от селището, след като е белязвал къщата им с кръст. Кръстният знак на миторитуално равнище означава нов път, а на социално – че стопаните са мъртви за колектива.
По време на движението из селото Кукера и придружаващите го не спират да вършат онова, което ги характеризира. Бабата и Кукера се съвкупляват, всеки хванат човек бива „обслужван” от свитата, за което естествено трябва да заплати, не пропускат да кукерисат всички които срещнат по пътя си.
След приключване на обиколката шествието се събира на хорището, където Царицата пристига с омесената от нея питка върху която са забучени свещи, сирене и понякога яйца. Тая трапеза се прекадява като на смърт. На хорището пистига цялото село.
Яничарите започват да удрят присъстващите /особено жени/ с мечовете си.
Кукерът падскача, дрънчи с хлопките, въргаля се по земята, размята пометаша и бие публиката с него, въргаля се с Бабата сякаш се съвкупляват.
Царят черпи събралите се с вино
Момата се закача, краде шапките на мъжете, за да им иска пари, но мъжете крадат и нея. Пуфкарите хвърлят пепел
Бръснарят бръсне мъжете, яничарите му помагат да ги хване, понеже те не идват доброволно
Докторът преслушва хората със слушалката си и раздава хапчета
Попът благославя с китка и менче и нарежда нецензурни думи
„ Дрън, дрън, кукере ле,
Кукерине дърти,
Бабата ти търти,
Поди та я свърти
Там долу в пазлъка...”
С волска кола кукерът е откарван на хорището, откъдето започва обиколката на селото къща по къща, като тръгват на изток. Преди всичко Кукера и свитата му отиват при кмета в кметсвото, където искат разрешение да тръгнат по къщите и „да си свършат работата”. Кметът пожелава плодородна година, въздържаност и заръчва да не се правят много пакости по време на обиколката. След като са получили формалното разрешение от официалната власт на селището, Кукерът и свитата му изиграват отворено хоро пред кметството, което завъртат три пъти в посока обратна на слънчевата. По време на обредните действия, Кукерът не говори. Посещението по домовете се извършва по един и същи начин. Домакините посрещат групата пред вратата, поднасят софра с пита, сирене и вино или само даряват. Гостите хапват от поднесеното и пият от виното на домакина, докато домакинът отпива от виното, което носи Царя. Домакините даряват Кукера с пари, а останалите с брашно, яйца и орехи. Когато бива поканен в къщата Кукера дрънка с хлопките и се търкаля по пода. Накрая се изиграва хоро, което завъртат три пъти в посока обратна на слънчевата. Кукера и Царя никога не взимат от поднасяните дарове с ръце, подаръците се дават на персонаж наречен Магаре – лице, което носи дисаги и събира даденото. В къщата първо влиза Кукера, след него Бабата и после всички останали, с изключение на Магарето. За това посещение домакините специално са се подготвили и всички персонажи вършат „своята работа” т.е. това което ги характеризира. Бабата разравя огнището, уж че чисти и разхвърля пепелта навсякъде, оправя къщата, което се изразява в разхвърляне, Момата „мете” с метла, но така че да хвърля прахоляк навсякъде. Пуфкарите гледат да направят някоя беля в стопанските помещения и да откраднат някое животно или инструмент. За да не се случи белята, стопанина трябва да се откупи и да има даде пари за това. Ако има простряно пране, те го цапат с кал – и стопанката трябва да даде пари за това. Бръснарят бръсне стопанина. Всичко извършено от свитата и кукера се заплаща. Ако в дома има бебе дават го на Бабата да го подхвърли три пъти за да е здраво или на Кукера да изиграе хорото с него на ръце. След всичко сторено, стопаните не се сърдят, въпреки че ги чака доста чистене, тъй като действията на кукерското шествие никак не са символични. Хората вярват, че света е обърнат наопаки в този ден, именно за да не се случва това във всеки друг ден и защото именно това преобръщане носи плодородието и благоденствието.
Ако свитата не бъде поканена вътре в някой дом, а остане навън в двора, то пак се изиграват всички действия с изключение на търкалянето на Кукера, което е същинския символ на плодородието и берекета. Случвало се е и въобще да не бъдат приети в някой дом, но тогава наказанието е тежко – Кукерът цапа врати, прозорци, стени с кал, всичко което му попадне се чупи и разглобява. Ако има кола на двора, стопанинът и трябва да събира частите и чак извън селото. Това е присъдата на колектива над семейството. Кукерът и свитата могат да отминат някой дом, въпреки че домакините ги очакват и са се подготвили. В с. Бръшлян е запазен спомен, че Кукера е изгонвал цели семейства от селището, след като е белязвал къщата им с кръст. Кръстният знак на миторитуално равнище означава нов път, а на социално – че стопаните са мъртви за колектива.
По време на движението из селото Кукера и придружаващите го не спират да вършат онова, което ги характеризира. Бабата и Кукера се съвкупляват, всеки хванат човек бива „обслужван” от свитата, за което естествено трябва да заплати, не пропускат да кукерисат всички които срещнат по пътя си.
След приключване на обиколката шествието се събира на хорището, където Царицата пристига с омесената от нея питка върху която са забучени свещи, сирене и понякога яйца. Тая трапеза се прекадява като на смърт. На хорището пистига цялото село.
Яничарите започват да удрят присъстващите /особено жени/ с мечовете си.
Кукерът падскача, дрънчи с хлопките, въргаля се по земята, размята пометаша и бие публиката с него, въргаля се с Бабата сякаш се съвкупляват.
Царят черпи събралите се с вино
Момата се закача, краде шапките на мъжете, за да им иска пари, но мъжете крадат и нея. Пуфкарите хвърлят пепел
Бръснарят бръсне мъжете, яничарите му помагат да ги хване, понеже те не идват доброволно
Докторът преслушва хората със слушалката си и раздава хапчета
Попът благославя с китка и менче и нарежда нецензурни думи
Всички тези действия се случват шумно, като се създава усещане за хаос, свитата на кукера може да краде цивилни момичета да ги води при Кукера, който да ги кукерисва. През целия ден основната роля на кукера е да удря с пометаша и фалоса си всички, които среща /най-вече жени/. Яничарите също удрят с мечовете си и хората и земята.
Кукерът води на площада три борби.
Първата борба е с бръснаря. Бръснарят успява да убие Кукера. Доктора се притичва на помощ и идва да го съживи, но не успява. Бабата кляка над главата му и той скача оживял.
Втората му борба е с Яничар, Яничара също побеждава Кукера, Бабата го съживява по същия начин.
Третата борба е с Горския. Този път Кукерът го убива. Бабата успява да съживи и него.
Първата борба е с бръснаря. Бръснарят успява да убие Кукера. Доктора се притичва на помощ и идва да го съживи, но не успява. Бабата кляка над главата му и той скача оживял.
Втората му борба е с Яничар, Яничара също побеждава Кукера, Бабата го съживява по същия начин.
Третата борба е с Горския. Този път Кукерът го убива. Бабата успява да съживи и него.
На площада се докарва рало с хомот, в който се впрягат двама яничари, които започват заораването. Царят върви най-отпред пред тях и хвърля смесено семе – жито, ръж, ечемик, просо. Кукера се търкаля зад тях върху зърното. Така се описват три кръга с ход от дясно на ляво – такова заораване е правено против чума. В този момент е единственото появяване на Царицата, която разчупва Кукерската пита приготвена от нея и подава на всеки късче и парче сирене с думите „От кукерската питка и сиренце за здраве”. В края на вечерта, когато съблекат Кукера, кожите му се хвърлят през река или на различни страни, като за следващата година се използват други. Вечерта мъжете правят гуляй, който завършва с пияно кукерско хоро. Ако годината е добра и берекетна, същия Кукер се кани отново на следващата година, ако не е, го сменят.
В по-ново време Кукеров ден завършва с обреда Паликош. В миналото Паликоша е правен в друг ден и е обвързан с Великденските Заговезни и Прошка. Отбелязвал се седем седмици преди Великден. Ритуалът е свързан с вярата в пречистващата сила на огъня и прогонването на злите сили, с осигуряването на плодородие, здраве и дълголетие. Мъжете от селището запалват и издигат на високо кош пълен със слама. Когато кошът изгори и падне, всички се стремят да прескочат пламъците за здраве, след което се завърта голямо хоро – последното хоро преди Велигденските пости.
От години обреда Паликош е прикрепен към Кукеров ден, след обредното представление на куера и свитата му, действието със запалването и прескачането на коша се изиграва на площада, когато мръкне.
Снимки: Веска Тодорова
В по-ново време Кукеров ден завършва с обреда Паликош. В миналото Паликоша е правен в друг ден и е обвързан с Великденските Заговезни и Прошка. Отбелязвал се седем седмици преди Великден. Ритуалът е свързан с вярата в пречистващата сила на огъня и прогонването на злите сили, с осигуряването на плодородие, здраве и дълголетие. Мъжете от селището запалват и издигат на високо кош пълен със слама. Когато кошът изгори и падне, всички се стремят да прескочат пламъците за здраве, след което се завърта голямо хоро – последното хоро преди Велигденските пости.
От години обреда Паликош е прикрепен към Кукеров ден, след обредното представление на куера и свитата му, действието със запалването и прескачането на коша се изиграва на площада, когато мръкне.
Снимки: Веска Тодорова
Коментари
Публикуване на коментар