Жив огън

 


В традиционната българска култура огънят заема важно място. Народните вярвания му приписват магическата сила да очиства, да предпазва, да лекува. Той може също така да прогонва зли духове и болестотворни демони, да отпъжда вредни животни и насекоми, да пази землищата от градушка. С огъня са свързани редица поверия и това обуславя широкото му присъствие в традиционната обредна практика на жизнения, календарния и земеделския цикъл от празници.
От особено значение е т.нар. „жив огън”. Нов огън се пали задължително и в случай на епидемична болест, през който се прекарват всички хора и добитък е се подменя стария огън в огнищата. При обредът за запалване на нов огън в къщата се нарича жив огън, млад огън, божи огън, а когато трябва да се пропъди епидемия от селото този огън е „див“ огън.
Обикновено огънят се подменя с нов веднъж годишно – на третия Горешик (17 юли – Св.Марина), тъй като се вярва, че тогава огънят сам пада от небето. В народното вярване огънят в селското огнище не бива да угасва, защото е лошо за къщата, за децата, за всичко. През деня огънят гори, а през нощта то е грижливо заринат в огнището, за да не угасне. Така в народните представи този огън остарява и губи магическа сила и не може вече да пази семейството от лоши духове и болести. Така се появява нуждата от нов, млад, жив огън.
За предпазване на селото от епидемия – чума, холера, сипаница, лоша кашлица и други, в народните вярвания освен заораване на селото и провиране през особена дреха, се използва и обредът на произвеждане на „див огън“. Този огън се пали, когато епидемията вече е наближила селото, когато се чуе, че иде, че наближава.
В Странджа по всяко време на годината, когато се появи болест по добитъка, също се пали жив огън – най – често на кръстопът. През него прекарват едрия и дребния добитък против болести. Запалват го двама мъже – едноименници в селото. Те се събличат голи и без да говорят, търкат две дървета от осика или от липа. Те са подострени с дялане, за да се получи ръб, който се начуква с балтията, докато го назъби. Търкат ги перпендикулярно една на друго, докато запушат и се запалят с помощта на прахан (сухо вещество от дървесна гъба). Запалват голям огън и когато той прегори, разпръскват жарта му на тънък слой. Заставaт добитъка да мине през нея, като го заплашват и подкарват със запалени главини. След това добитъкът трябва да премине през вода – вада или извор. В някои селища от Странджа прекарват добитъка между два запалени огньове. След това през него минават и хората, които присъстват на обреда. Всеки взима по една главня от живия огън и я занася в дома си. Преди това в селото загасят всички огнища. Това е задължително условие за правилното протичане на обредното действие. Ако след продължителното търкане на двете дървета не се получи огън, вярват, че някой в селото не си е загасил огнището или че има скрити въглени в пепелта и пращат хора да проверят къщите. Друго важно условие е изпълнението на обреда е добитъкът и хората на връщане от живия огън да не минават по пътя, по който са дошли.
Когато огънят се пали за подновяване на годишния огън, всяка жена отнася новия огън в дома си и подмладява огъня в огнището. Така обредът е приключил.
При палене на огън срещу епидемии, след като се поднови огънят в огнището цялото семейство застава до огнището и така болестта не достига.

От фейсбук страницата на музея в Малко Търново

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф