Джон Стайнбек „Пътешествие с Чарли“

 Много отдавна не бях чела нищо от Стайнбек, не бях се сещала за него, а й не съм голям почитател на американската литература. Един ден в групата „Какво четеш…“ видях кемпера на писателя, с който обикаля Съединените щати, за да напише една от последните си книги „Пътешествие с Чарли“. Напоследък не се хвърлям да чета нито една книга, без преди това да се осведомя най-подробно какво мога да очаквам от нея. Че Стайнбек е голям писател, защото е голям разказвач, знае всеки, който е прочел поне една негова книга. Като разбрах, че книгата е за пътешествие, реших, че трябва да започна веднага да я чета, защото скоро не се очертава да пътувам из Съединените щати. А и дори да пътувам, едва ли моето пътешествие ще е толкова голямо, буквално е обиколка на огромната страна. То е осъществено в края на 1960 г. Според интервю на един от синовете на Стайнбек, писателят предприема пътуването, тъй като е сериозно болен и мечтае да обиколи родината си за последен път.

Джон Стайнбек

Нищо в разказа не подсказва, че е написана от човек, който страда. Тонът е бодър, самоиронията - забележителна, образът на старото куче Чарли, единственият спътник - вълнуващ. Пътуването, макар и съпроводено с известни трудности, е съдържателно, а старата максима, че в самотата се раждат едни от на-забележителните мисли, намери потвърждения. „Както изглежда, най-добрият лек срещу самотата е да бъдеш сам.“ – изречение, което има силата на афоризъм.

Кемперът на Стайнбек, съхранен в музея на писателя в родния му град Салинас, Калифорния

Стайнбек пътува с кемпера, в който спи, храни се, пере си дрехите, посреща гости, осигурява комфорт на любимото куче. От време на време той спира в мотели и крайпътни заведения за хранене и разговаря със случайни хора.  Обичам книгите за пътувания. „Пътешествието“ на Стайнбек е ярка картина на Съединените щати от 1960-та. Няма къде да я видиш другаде. И в тази връзка е време да цитирам друга мисъл, която ми стана симпатична. „А аз си мислех как всяко обобщение, направено по време на пътуването, се опровергава от следващото.“ Тя е успокояваща, насърчава те да пътуваш и да проверяваш сбъдването й.

Карта на пътуването на Стайнбек

И все пак какво е най-ценното в „Пътешествие с Чарли“. Книгата е дълбоко лична. Стайнбек пише много откровено, а езикът – богат, жив, образен, дори и в превод. Той умее да наблюдава и да създава разказ от видяното: променящото се американско общество, остаряването на човека и на кучето, смисъла на движението и неразривната връзка между пътуването и желанието за завръщане у дома. Не са подминати най-сериозните теми за американското общество: расизма, социалното отчуждение, безработицата. Но те са компенсирани от топлотата и съчувствието на разказа. Авторът успява да свърши онова, за което е тръгнал, да опознае страната си отново. Не бях се замисляла, че като превалим на попрището жизнено средата, заобичваме пътуването повече, защото го виждаме като начин да избягаме от приближаващата се старост. Освен това, тогава най-много имаме нужда да търсим смисъл. Замислих се за това, след като прочетох тази забележителна книга. А може би всички тези размишления трябваше да са очаквани, подсказани от името на кемпера – Росинант. Един другар за пътешествие, с което опознавайки родината си, опознаваме себе си, като в другата забележителна книга.

След като приключих „Пътешествието“, подхванах друга книга на Стайнбек, посветена на пътуването му в Русия. То се случва още в края на 40-те години на ХХ век, непосредственото след Втората световна война. Казах си, че не само днес, а и през целия ХХ век едни от най-ценните книги за света, са писани от журналисти. Стайнбек е голям писател, но и журналист.

От сърце препоръчвам „Пътешествие с Чарли“, забележителна книга, съчетала личен дневник, пътепис, социален коментар, философски разсъждения, сподирени със забавни коментари. Тя е един от най-нежните и човешки текстове на Стайнбек — поглед към Америка, но и към самия човек. Чрез тази книга усетих тревогата на писателя, за това колко бързо Америка се урбанизира, колко безапелационно е навлизането на консуматорската култура, колко бързо животът на хора се стандартизира и как всичко това поражда отчуждението помежду им. Може би днес, сега, трябва да се върнем към класическите книги на американската литература, за да опознаем  съвременна Америка.  

„Литературата – казва Стайнбек в речта си при получаването на Нобеловата награда за литература - е толкова древна, колкото и словото. Родена от една необходимост на човека, тя не се е променила, освен дето е станала още по-необходима. Вековният дълг на писателя също не се е променил. Писателят трябва да разказва за нашите грешки и падение, за нашите многобройни и сериозни неуспехи, да изведе на светло нашите тъмни и опасни сънища, за да ни приближи до съвършенството. Писателят има мисията да изрази и възпее величието на човешкото сърце и човешкия дух, смелостта на човека, изправен пред превратностите на живота, неговата дарба да обича, да съчувства. Във вечната борба срещу слабостта и отчаянието писателите са били светлите знаменосци на надеждата и движението напред и нагоре…Писател, който не вярва горещо в усъвършенстването на човека, няма право да участва в създаването на литературата…” Мисля си, че Стайнбек уверено прави това.

И няколко цитата:

Колкото и да протестирам против конвейерното производство на нашата храна, на нашите песни, на нашия език и, в крайна сметка, на нашите души, отлично зная, че и в хубавите стари дни рядко имаше дом, в който се печеше добър хляб. С редки изключения, майка ми готвеше бедно, а някогашното прясно, непастьоризирано мляко в досег само с мухите и оборския тор кипеше от бактерии; „благополучният“ живот в ония години бе изпъстрен с болести и внезапна смърт от неизвестна причина, а онази сладка местна реч, за която тъжа, беше дете на неграмотността и невежеството. В природата на всеки, който старее — хвърляйки малък мост в миналото, — е да протестира против промяната, особено когато тя е за добро. Наистина, заменихме гладната смърт със затлъстяването, но и двете могат да ни убият. Перспективите на промяната вече са очертани. Ние, или най-малкото аз, не сме в състояние да схванем човешкия живот за сто или петдесет години. Може би най-голямата ми мъдрост се състои в знанията, които нямам. Горко на ония, които прахосват енергията си да задържат времето — загубите могат да им донесат само горчивини, а придобивките — никаква радост.

/…/

Картата: Не е ли странно как непосетеното никога място понякога тъй обхваща съзнанието на човека, че самото му име се превръща в картина? За мен такова място беше Фаргоу в Северна Дакота. Вземете картата на Съединените щати и я прегънете по средата, като гледате източния бряг да съвпадне със западния. Точно на сгъвката ще намерите Фаргоу.  Фаргоу обикновено се губи при подвързията. Може би този начин за намиране на Фаргоу не е от най-научните, но върши работа. За мен Фаргоу е събрат на легендарните световни имена, нещо като ония тайнствени далечни места, за които говорят Херодот, Марко Поло и Мандевил^[2]. 

/…/

Преди години също имах възможност да бъда сам. Две поредни зими по осем месеца прекарвах в планините Сиера Невада, край езерото Таху. Работех като зимен пазач на лятна хижа и постъпвах с падането на снега. Тогава направих някои наблюдения. С течение на времето открих, че започвам да ставам по-задълбочен. Обикновено свиркам с уста. Спрях да свиркам. Спрях да разговарям с кучетата и, струва ми се, дребните подробности в чувствата започнаха да изчезват, докато най-сетне изпаднах в положението на радостната болка. Тогава ми хрумна мисълта, че деликатните отсенки на чувствата, на реакциите, са резултат на връзката с другиго, а когато връзката липсва, те също почват да изчезват. Човек, който няма какво да каже, не намира и думи. 

/…/

— Едно време имаше една стока, на която много залагахме. Тя се наричаше Народ. Разбери къде се е дянал този народ! Нямам предвид хората, дето употребяват новите пасти за зъби и се пукат откъм гърба, ако не си купят нова кола, нито преуспелите, но вече с болни сърца. Те може и въобще да не са съществували. Ако някога е ставало дума за народ, това са ония хора, за които се говори в Декларацията на независимостта, за които говори Линкълн. Помисли, познавам малко такива, съвсем малко.

Помня, че отговорих:

— Може би Народ във всички случаи наричаме ония, живели едно поколение преди нас?

/…/

Не че лекарят не обичаше животните. Той не обичаше себе си, а в такъв случай човек обикновено се стреми да пренесе тази омраза върху другите. 

/…/

Не е вярно, че безметежното минало се запомняло по-добре. Напротив, ако ги няма крайъгълните камъни на събитията, човек не би могъл да възстанови миналото. Безметежността унищожава времето.

/…/

Може би ще си помислите, че плача за старото време — нещо свойствено на старците, или пък че се опълчвам срещу промяната, което е характерно за богатите и глупавите. Не. Този Сиатъл не беше промененият стар град, а нещо съвсем ново. 

/…/

Видиш ли веднъж секвоите, не можеш никога да ги забравиш — споменът за тях винаги ще те преследва. Никой досега не е успявал да нарисува или фотографира цяла секвоя. Чувството, което пораждат в душата ти, не се поддава на разказ. От тях лъха тишина, обзема те страхопочитание. Те не се изчерпват само със своите невероятни форми и цветове, които видимо се менят пред очите ни, не, те не приличат на никое друго познато дърво. Те са посланици от друго време. В тях е скрита загадката на иглолистните, които преди милиони години са изчезнали във въглищните пластове на каменовъглената ера. Те притежават своя собствена светлина и сянка. Пред секвоята и най-гордият, и най-самодоволният, и най-нескромният се смаляват от магията на нейното чудо и от уважението, което внушава. Уважение — това е точната дума. Човек изпитва желание да се преклони пред тази безспорна царственост. Познавах секвоите от най-ранно детство, бях живял сред тях, бях спал до техните топли, чудовищни снаги, но уважението ми от това не се намали.

/…/

Ще ви обясня. Идете, примерно, във флорентинската галерия Уфици или в Лувъра в Париж и количеството едновремешно величие тъй ще ви смаже, че ще излезете съкрушени, с чувството на задръстени черва. После, когато останете насаме със себе си и спомените ви се върнат, платната сами ще почнат да се подреждат; някои ще отпаднат по заповед на вкуса или ограничеността ви, но други ясно ще застанат пред вас.

/…/

Като че ли пак се оплаквам. Никога не съм бил против промяната, дори когато я наричат „прогрес“, но въпреки това чувствувам неприязън към непознатите, които заливаха земята — моята родна земя — с шум и трясък, с неизбежния около градски пръстен от отпадъци. Разбира се, тези нови хора един ден щяха да ненавиждат следващите нови хора. Помня още от дете как изпитвахме естествена омраза към пришълците. Нашите родители и ние, които се бяхме родили тук, се отнасяхме към новите, към варварите, към дърварите с необяснимо превъзходство.

/…/

Родният ми край се беше променил, а аз, който го бях напуснал, си бях все същият. Неговите очертания се бяха запазили в спомените ми постарому, а сега външният му вид ме гнетеше и дразнеше.

Това, за което разказвам, сигурно се е случвало с мнозина, които са поемали пътя на гурбетчията и после са се връщали. Посетих стари и скъпи приятели. Мислех, че главите им са оплешивели повече от моята. Ръкуванията бяха сърдечни. Заливаха ни спомени. Отново изваждахме старите грехове и старите радости, изчетквахме праха по тях. И изведнъж вниманието ми кривваше встрани. Загледан в приятеля, забелязвах, че и неговото внимание отслабва. Вярно бе онова, което казах на Джони Гарсиа — призракът бях аз. Моят град бе пораснал, бе се изменил, а с него и другарите. Аз се бях върнал променен за приятелите си тъй, както градът за мен изглеждаше друг; бях нарушил и омърсил у тях целостта на спомените. С бягството си оттук бях умрял, а с това бях станал вечен. Връщането ми причини само смут и неловкост. И макар че не го казаха, приятелите ми предпочитаха да си ида, за да заема отреденото си място в техните стари представи за мен. По същата причина аз сам исках да се махна. Томас Уулф беше прав. Човек вече не може да се завърне у дома, защото освен в нафталина на спомена, този дом е престанал да съществува.

/…/

От началото до края не срещнах ни един другоземец. Да бях срещнал, щях сигурно да го опиша по-вярно. Но народът, сред който отидох, беше моят народ, а страната — моята родна страна. И ако видях неща, които критикувам и осъждам, това са неща, каквито откривам и в себе си. Ако би трябвало да дам едно безупречно и внимателно обобщение, то би било следното: въпреки невъобразимото географско разнообразие, въпреки разнородните локални чувства, смешението на човешките породи, дошли от всички части на света, ние сме една нация, една нова порода. Американците са най-напред американци и чак след това южняци, северняци, западняци или източни. Потомците на имигрантите — англичаните, ирландците, италианците, евреите, германците и поляците — са по чувство американци. Това не са патриотарски приказки, а грижливо доказан факт. Различията между калифорнийските китайци, ирландците от Бостън, германците от Уискансин и негрите от Алабама са много по-малко от онова, което ги обединява. Това е още по-забележително, като се има предвид, че е станало за кратко време. Факт е, че американците от всички слоеве на народа и от всички расови групи са много по-еднакви помежду си, отколкото англичаните от Лънкъшър. Удивителното е, че това е станало за по-малко от двеста години, а най-вече през последните петдесет. Американската цялост е нещо точно и доказуемо.

И какво е едно пътуване, ако не възможност да се завърнеш у дома.