Джон Стайнбек "Гроздовете на гнева"

             „Гроздовете на гнева“ е сред най-популярните романи на американския писател Джон Стайнбек. И няма да сгреша, ако кажа, че се смята за едно от ключовите произведения на класическата американска литература на ХХ век. Публикуван е през 1939 г. И макар че романът предизвиква скандал, през 1940 г. Стайнбек получава за него „Пулицър“. Днес „Гроздовете на гнева“ се изучава като класика заради своя реализъм, хуманизъм и социална ангажираност.

          През 1936 г. Стайнбек посещава бежанските лагери на сезонните работници в Калифорния, избягали от сушата и бедността в Средния Запад. Там той вижда крайна мизерия, глад и насилие, които го разтърсват. Тези преживявания първоначално се превръщат в серия журналистически статии, по-късно стават основа за романа. Стайнбек пише „Гроздовете на гнева“ много бързо — за около 5 месеца (1938–1939 г.). Той признава, че е писал с гняв и състрадание, почти без да редактира, защото е чувствал, че историята „трябва да бъде разказана веднага“.

      Романът е забраняван и изгарян в някои райони на САЩ, а Стайнбек е обвиняван в комунизъм и „очерняне на Америка“, критикуван е от земевладелци и работодатели в Калифорния. В същото време работниците го приемат като глас на истината. Написаното в книгата води до проверки в трудовите лагери. Това генерира още агресия към писателя, вследствие на това Стайнбек получава емоционално изтощение. По-късно казва, че това е книгата, която му е донесла най-голямата слава, но и най-много страдания.

            Романът разказва за семейството Джоуд, бедни фермери от щата Оклахома, които по време на Голямата депресия губят земята си заради сушата и банките. Заедно с хиляди други хора те тръгват към Калифорния, привлечени от обещания за работа и по-добър живот. Пътуването им е тежко и изпълнено с лишения, а в Калифорния ги очаква мизерен живот, експлоатация, ниско заплащане и враждебност.

            Едно от големите постижения на книгата са образите на семейство Джоуд, най-яркият образ е този на майката, силна и смела жена, която държи семейството сплотено въпреки трудностите и желанието на някои от членовете да се спасят самостоятелно. Ма не командва със сила, но решенията ѝ се следват. Докато бащата постепенно губи увереността си, тя поема лидерството, без да го заявява открито. Ма се ръководи от съвсем простички разбирания: семейството е по-важно от всичко, човешкото достойнство не бива да се губи дори в глад и бедност, трябва да има съпричастие към другите, защото бедността и глада са кошмарни. Тя е тази, която не позволява озлоблението да разруши децата й. В началото Ма мисли най-вече за своето семейство, но постепенно разбира, че „ние“ е по-голямо от „нашите“ Така тя се доближава до идеите на Джим Кейси — но по човешки, практичен начин, а не чрез думи. Без нея семейството би се разпаднало много преди края.

      Джим Кейси е съвестта на романа — гласът, който превръща личната трагедия в общочовешка кауза. Инициалите на английски J.C. (Jesus Christ) носят явна библейска символика. Кейси е морален и философски център на романа. Той е бивш проповедник, който се отказва да проповядва, защото започва да вярва, че светостта е у хората, не в църковните правила, „грях“ няма в човешката близост и състрадание. Това го прави модерен и смел образ за времето си. Най-важната му мисъл е, че хората не са отделни души, а част от една голяма обща душа. Той учи Том, че истинската сила идва от солидарността, а не от индивидуалната борба. Той поема вината, за да спаси другите, и приема страданието като цена за справедливост.

            След смъртта на Кейси, Том поема неговите идеи започва да мисли отвъд семейството и се превръща от бунтар в социално осъзнат човек. Образът на Том е най-динамичният. Том Джоуд е човекът, който тръгва от „аз“ и стига до „ние“. В началото Том, току-що излязъл от затвора, мисли главно за себе си и оцеляването си,  недоверчив е към идеи и „големи думи“, лоялен е към семейството, но ограничен до личния кръг. Той не е лош човек — просто светът му е малък. Пътят и страданието го променят, той вижда несправедливостта навсякъде. Ако Кейси е съвестта, а Том — гласът на промяната, то Ма Джоуд е гръбнакът на романа.

        Има смислена връзка между „Небесните пасбища“ и „Гроздовете на гнева“, макар че формално са много различни. Общото е по-скоро в мирогледа на Стайнбек, отколкото в сюжета. Разрушеният „американски сън“: хората тръгват с надежда за по-добър живот, земята изглежда като обещание за щастие, реалността обаче разбива очакванията. В „Небесните пасбища“ това става тихо и постепенно, в „Гроздовете на гнева“ — драматично. И в двата текста земята не е просто фон, а сила, която определя човешкия живот, хората вярват, че притежанието или обработването ѝ ще ги направи щастливи. Стайнбек не съди героите си, показва ги с техните слабости и надежди. Този хуманизъм е ядрото и на двете книги. И двете са стъпки по пътя на Стайнбек към големия му въпрос: как човекът да остане човечен в свят, който не е справедлив.

            И няколко вълнуващи цитата:

        Не бях виждала да изгонват цялото ми семейство на пътя. Никога не бях виждала да се продава всичко до последния парцал… А ето те дойдоха сега и…

            /…/

            Добре, взимайте всичко — всички вехтории — и ни дайте пет долара. Вие не купувате само вехториите, купувате и живота, превърнал се във вехтория. Нещо повече — в добавка към това ще получите и моята злоба. Купувате плуг, с който ще подкопаете почвата под краката на вашите деца, купувате оръжието и волята, които биха могли да ви спасят. Пет долара, не четири. Не мога да мъкна всичко обратно… Добре, вземете ги за четири. Но ви предупреждавам, купувате плуг, който ще подкопае почвата под краката на вашите деца. Няма да забележите как ще стане това. Няма да можете да забележите. Вземете ги за четири. А сега какво ще дадете за впряга и каруцата? Тези хубави дорести коне, прекрасна двойка по цвят и по вървеж, все в крак стъпват. Когато се напрегнат — изпънат крака и задници, — пристъпят с равна крачка, без да изостават един от друг нито за миг. А сутрин, когато слънцето ги огрее, блестят като златни. Надничат над оградата и пръхтят за вас, въртят напрегнатите си уши да ви чуят и гривите на челата им се чернеят! Аз имам дъщеря. Тя обича да сплита гривата на гърба и на челата им, връзва им малки червени панделки. Много обича да прави това. Но сега — край на тези неща. Мога да ви разкажа една забавна история за дъщеря си и за ей този кон. Ще се посмеете. Оттатъшният кон е на осем години, отсамният на десет, но така дружно работят, че сякаш са близнаци. Виждате ли? Зъбите. Всички са здрави. Колко дълбоко дишат! Краката стройни и чисти. Колко? Десет долара? За двата? И каруцата… О, боже! По-скоро ще ги застрелям и ще ги хвърля на кучетата. О, вземете ги! По-скоро ги взимайте, мистър. Вие купувате заедно с тях и малкото момиче, което плетеше плитчици на челата им, сваляше от главата си корделата и им връзваше панделки: отдръпвайки се назад, наклонило глава, то им се любуваше, после потриваше буза о меките ноздри. Купувате и дълги години труд под палещото слънце, купувате и скръбта, която не може да се изрази с никакви думи. Но не забравяйте едно, мистър. Ще получите премия за този куп вехтории и за дорестите коне, които са тъй хубави — стиска злоба, която ще расте, расте във вашата къща и един ден ще даде своите плодове. Можехме да ви спасим, но вие отсякохте дървото на живота ни; скоро това ще постигне и вас, ала никой от нас не ще ви спаси.

            /…/

            Но истината е, че не можем да започнем живота отново. Започват живота отново само новородените. А ние с теб… всичко е зад гърба ни. Минутните изблици на гняв, хилядите картини от миналото — това сме ние. Земята, червената земя — това сме ние; проливните дъждове, прахът и сушата в течение на редица години — това сме ние. Не можем да започнем живота отново. Злобата, която продадохме на вехтошаря, ще бъде у него, но тя остана и у нас. И това, как господарите ни казаха да се махаме от земята, също ще остане у нас; и това, как тракторът удари къщата, също ще остане у нас, ще остане, докато сме живи. В Калифорния или където и да е другаде ще бъдем като барабанчици на парад, ще поведем след себе си нашите обиди, нашата злоба. И ще дойде ден, когато всички армии на озлобените ще тръгнат по един и същ път. Те всички ще крачат ведно и тежките им стъпки ще събуждат смъртен страх.

            /…/

            И в очите на хората се отразява разрухата; в очите на гладните назрява гняв. В душите на хората се наливат и натежават гроздовете на гнева, чиято беритба скоро ще настъпи.