Фантастиката – безопасна форма за опасните идеи

 След началото на Студената война и през втората половина на XX век, антиутопичният жанр преживява истински разцвет. Той отразява страховете от тоталитаризъм, ядрената заплаха и възможната загуба на индивидуалност в един непредвидим свят. Винаги съм искала да кажа, че съвременната антиутопия са я измислили руснаците. Евгений Замятин създава още в 20-те години на ХХ век своята антиутопия „Ние“ (успява да излезе в Съветска Русия през 1921 г.). Оруел я е познавал, преди да напише „1984“. Логично е. Руснаците първи се запознават с тоталитаризма още в началото на ХХ век. (За империализма, който предшества тоталитаризма, няма да говоря.)

            Може би все пак Оруел открива за света отвъд „Желязната завеса“ този жанр, а Бредбъри се оказа един от първомайсторите. „Марсиански хроники“ е публикувана през 1950 г. (една година след „1984“), а повечето разкази са писани в периода 1946–1950 г. и първоначално са публикувани поотделно в списания, преди да бъдат обединени в обща книга. Може би някой ще ми възрази, че книгата не е антиутопия, а научна фантастика. Но едното не пречи на другото, фантастичната антиутопия на Бредбъри, която предхожда шедьовъра „451 градуса по Фаренхайт“ поставя сериозните социални проблеми на американското общество и на въобще на човешкото общество. Бредбъри използва Марс като метафора, за да разгледа теми като: колонизацията и унищожаването на култури, самотата и изолацията на човека, носталгията му по човечността, страха от ядрена война.

            Книгата е сборник с разкази, свързани с колонизирането на Марс, но аз няма да се спирам на общия сюжет, а ще се насоча към два от разказите, които ме впечатлиха най-силно. Първият е „Високо в небесата“. Той разказва за това как афроамериканците от южните щати масово напускат Земята и заминават за Марс. Белите жители остават шокирани и изплашени — те осъзнават, че губят хората, които дотогава са експлоатирали. Всъщност Бредбъри показва расовата дискриминация в Америка през 40-те години, а Марс се превръща в символ на свободата, която Земята отказва.

            След края на Гражданската война формално робството е премахнато в САЩ, но в края на XIX век се въвеждат т.нар. закони на Джим Кроу, които действат чак до 60-те години на ХХ век. Те налагат отделни училища за бели и чернокожи, отделни автобуси, тоалетни, заведения, забрана за смесени бракове, ограничения при гласуване. Расизмът не е бил само законов — той е бил подкрепян със страх и терор. Отмяната на линчуването не удовлетворява афроамериканците в разказа и те избират полет към Марс, дори ако той е с риск за живота. Нощните нападения, сплашванията, палежите – безброй пъти сме гледали американски филми с такива сюжети. Затова веднага разбираме за какви „забавления“ става въпрос във „Високо в небесата“. Бредбъри пише „Марсиански хроники“ преди активизирането на борбата за равенство между хората с различен цвят на кожата. (Скорошните събитията в Минесота с ужас ми напомниха онези „забавленията“ на белите, макар че пострадалите бяха бели.) Ето и цитатът.

Високо в небесата

— Мистър Тиис, мистър Тиис, а какво ще правите вие сега по цели нощи? Какво ще правите нощем, мистър Тиис?

Тишина. Колата изчезна надолу. Улицата опустя.

«Какво ли искаше да каже с това, дявол да го вземе? — недоумяваше Тиис. — Какво ще правя нощем?…»

Тиис гледаше как вдигнатият прах уляга и изведнъж му стана ясно.

Спомни си за нощи, когато към неговия дом пристигаха автомобили, пълни с мъже — коленете им стърчат, още повече стърчат дулата на пушките им, като от каруци, пълни с жерави, под тъмните дървета в лятната нощ. Мъже със зли очи… Реват клаксони, той блъска вратата, стиска пушката, смее се вътре в себе си, а сърцето му подскача като на десетгодишно момче; и всички препускат с колите по летния път в нощта с навито дебело въже в краката им; кутии с нови патрони издуват като гърбици палтата на мъжете. Колко такива нощи бе имало през последните години, нощи, през които насрещният вятър разрошваше косите над злите им очи и виеше победоносно, когато те намираха някое удобно дърво, хубаво здраво дърво, и почукваха на вратата на някоя черна хижа. (Подчертаванията са направени от мен.)

— Значи това е имал наум този кучи син? — Тиис скочи на улицата под слънцето. — Назад, копеле недно! Какво ще правя аз нощем, е? Ах, ти гад, ти подлец такъв…

Въпросът на Сили беше съвсем уместен. Тиис се почувствува болен, празен. «Наистина, какво ще правим сега нощем?» — мислеше си той. — Сега, когато всички си отидоха?“ — На душата му беше пусто, а в главата му — празно. Той извади от джоба пистолета си, прегледа патроните.

            И още малко исторически контекст. Разказът „Високо в небесата“ е публикуван през 1950 г., когато расовата тема в САЩ е изключително чувствителна и опасна. Да се напише директно обвинение срещу южното общество в реалистична форма би означавало сериозни обществени реакции, отказ от публикуване в някои издания, обвинения в „антиамериканизъм“. Но фантастиката дава свобода на Бредбъри в САЩ през 50-те, както и на Замятин в Съветска Русия през 20-те години на ХХ век.

            „Ъшър II“ е вторият разказ, който ме впечатли. Той предхожда темата за горенето на книгите в „451 градуса по Фаренхайт“ (1953 г.) На Марс богатият Уилям Стендал построява копие на зловещия замък от разказа „Падането на дома Ъшър“ на Едгар Алън По. В бъдещето книгите на ужасите и фантастиката са забранени и изгаряни. Стендал кани цензорите на празненство в замъка и ги убива по начини, вдъхновени от творбите на По — като отмъщение за унищожаването на литературата. Властта забранява фантастичната литература като „вредна“. Бредбъри защитава правото на въображение и свободно слово. Замъкът е символ на литературата, която оцелява въпреки забраните.

„Април 2005 / Ъшър II“

— Да, един от тях, Бигелоу, един от тях. Той и Лъвкрефт, Хоторн и Амброуз Бийрс, всички повести за ужаси и страхотии и разните там фантазии, а също и всички романи за бъдещето били изгорени.. Безмилостно. Прокарали закон. Всичко започнало на дребно, с песъчинки, още през хиляда деветстотин и петдесета — шейсета година. Започнали с ограничаване издаването на книги с карикатури, после на детективски романи и, разбира се, филми. Изпадали ту в една, ту в друга крайност, налагали се различни групи, политически предубеждения, религиозни предразсъдъци. Винаги имало малцинство, което се страхувало от нещо… и превъзхождащо мнозинство, което се страхувало от непонятното, от бъдещето, от миналото, от настоящето, страхувало се само от себе си и от собствената си сянка.

— Ясно.

— Страхували се от думата „политика“. Която в края на краищата сред най-изтъкнатите реакционни кръгове станала синоним на „комунизъм“, и както чувам, само за едно произнасяне на тази дума човек можел да заплати с живота си! И притиснати от всички страни — тук затягали гайка, там завинтвали винт, оттук блъскали, оттам дърпали — изкуството и литературата скоро заприличали на огромни жилави бонбони, които разтегляли, усуквали, стискали, връзвали на възел и подхвърляли насам-натам, докато най-сетне те загубили всякаква гъвкавост и всякакъв вкус. После окастрили кинокамерите, театрите потънали в мрак и могъщата Ниагара на печатните произведения се превърнала в безобидна струйка от „чист“ материал. Вярвайте ми, дори и понятието „бягство от действителността“ било смятано за размирно.

— Наистина ли?

— Да-да! Всеки човек, казвали те, трябва да погледне действителността в лицето. Да вижда само Действителното и Настоящето! Всичко, което не попадало в тази категория — вън, да го няма! Всички прекрасни литературни измислици, всички полети на фантазията — да бъдат застреляни на място. И така в една неделна утрин преди тридесет години, в 1975, тях ги изправили до стената на една библиотека: Санта Клаус, Конникът без глава, Снежанка и Пепеляшка, и Майката Гъска — всички ревели в един глас! — и ги разстреляли; след това изгорили книжните замъци и вълшебните жаби, и старите царе, както и хората, които „оттогава заживели щастливо“ (защото, както се знае, никой никога не заживявал щастливо!). „Имало едно време“ се превърнало в Никога! Те пръснали на вятъра праха на Омагьосания Рикши заедно с черепите на Страната Оз; насекли на парчета Добрата Глинда и Озма, разложили Многоцветко в спектроскоп, а Джек Тиквената глава поднесли със сладък сос на трапезата на Бала на Биолозите! Граховата шушулка била задушена от бюрократически бурени! Спящата красавица се събудила от целувката на някакъв научен работник и издъхнала под фаталната игла на неговата спринцовка! Накарали Алиса да пие от една бутилка нещо, от което тя се смалила толкова много, че не можела вече да крещи: „Все по-любопитно и по-любопитно!“ А Вълшебното огледало ударили веднъж с чука и го разбили на парчета заедно с всички Червени крале и раци!

Стендал стисна юмруци. „Господи, като че ли всичко това се бе случило вчера!“ Лицето му стана червено, той се задъхваше.

 

Реалната забрана на книги в САЩ съвсем не е съвременно явление. Знаем, че днес в много щати се забраняват стотици книги - от Библията до романите на Стивън Кинг. В САЩ винаги е съществувала политика на забраняване или премахване на книги предимно от училищни библиотеки поради сексуално съдържание, насилие или „неподходящи идеи“. Но през 50-те години на ХХ век Американската библиотечна асоциация започва да го документира, а Бредбъри използва тези реални тенденции за цензура като тематичен фон. „Кампания“ в разказа е фикция. Той е алегория за опасностите от цензурата, но вероятно стъпва на съществуващи в обществото практики.

            Може би е интересно да се интерпретират тематичните близости в книгите на Замятин, Оруел, Бредбъри. В „Ние“ на Евгений Замятин контролът не се осъществява чрез физическо унищожаване на книги, както е при Бредбъри, а чрез съществуването  само на една официална истина – тази на Единната държава. Най-голямата заплаха е фантазията. В края на романа се извършва операция, която премахва способността на хората да мечтаят. Те дори нямат имена, а само номера (Д-500 е главният герой). Изкуството е подчинено на математиката и полезността. Свободната творческа мисъл практически изчезва. Или, съвсем по руски, фантазията се заличава вътре в човека чрез идеологията и контрола на съзнанието. Всъщност при Замятин е изведен на преден план и страхът, че човешкото няма да оцелее, ако човекът се рационализира по абсолютен начин.

         Аз, Д–503, съм само един от създателите на ИНТЕГРАЛА, само един от математиците на Всеобщата Държава. Свикналото ми с цифрите перо не е в състояние да създаде музика от асонанси и рими. Само ще се опитам да запиша онова, което виждам, което мисля — по-скоро онова, което ние мислим (точно така: ние, и нека това НИЕ стане заглавие на моя дневник). Но нали той ще е производна от нашия живот, от математически съвършения живот на Всеобщата Държава — а щом е така, няма ли да бъде поема сам по себе си, независимо от моята воля? Ще бъде — вярвам, зная го. („Ние“ Евгений Замятин)

            Сходна е концепцията в „1984“ на Оруел. Той вижда зловредното влияние на идеологията, диктатурата и пропагандата. Но за Оруел ще пиша в друг текст.

           Бредбъри, съвсем по американски, съзнава опасността да се забраняват книги дори с добри намерения и вероятно като всички живели в ХХ век помни ужаса от  запалените книги.

          Бредбъри следва линия, започната от автори като Евгений Замятин и по-късно развита от Джордж Оруел — да се говори за болезнената реалност чрез бъдещето, като всеки един от тримата големи автори на антиутопии ползва информация от съвременната си действителност. Фантастиката се оказва безопасна форма за опасните през първата половина на ХХ век идеи, когато изстрадалата Европа влиза последователно в три войни – Първа, Втора, Студена.