Станислав Лем - няма такъв писател

 Според една епиграма такъв писател няма — ЛЕМ е съкращение от Литературна Електронна Машина… Станислав Лем е роден на 12.IX.1921 г. в Лвов, в семейството на лекар. Макар че е роден в днешна Украйна, той е поляк по народност. През 1939 г. следва медицина в Лвовската медицинска академия. По-късно семейството му се премества в Краков и той живее и работи предимно там.  

Снимката е от руските сайтове, от статия, която разказва как е сниман филмът на Тарковский

Лем е изключителна личност,каквито са повечето писатели фантасти, развили жанра през ХХ век. Той е изключителен ерудит,  информиран в областта на биологията, естествената еволюция, генетичния код, органичната и неорганичната химия, биохимията; знае доста за физика, космология, астрофизика, астрономия, планетология; ориентира се в кибернетика, теория на информацията, логика, теория на вероятностите; интересува се от философия и е прилично запознат с литературната теория…

            Разбира се, като повечето творили през 50-те години на ХХ век и живял от нашата страна на Желязната завеса, Лем отдава дан на антиутопията като жанр. Проверих специално, в Полша няма толкова силен култ към политически лидер, както в СССР, въпреки това култовските времена отсам Желязната завеса разгръщат антиутопиите в източноевропейските литератури, особено в съветската. През 1959 г. се появява първата антиутопия „Едем“, след това „Завръщане от звездите“. „Едем“ беше единствената книга на Лем, която бях чела през 80-те години на ХХ век, когато формирах у себе си страстния читател и професионалния филолог.

            Антиутопията обаче не е най-любимият жанр на поляка Лем. От художествените си книги той оценява най-високо „Соларис“. Тъй като Лем минава за социалнистически писател, е добре превеждан в България. В Читанката попаднах на една статия на Огнян Сапарев „Феноменът Лем“, от която копира този цитат: „Лем проявява последователен творческо-моделиращ интерес към „гранични“ зони на човека и цивилизацията, към такива „мисловни модели“ (а не прогнози), които са анализ-развитие-експеримент на различни страни на човечеството и културата, на характерни развойни тенденции на технологията. Лем умее да поглежда привичното от нетрадиционна, изненадваща гледна точка, да го „очуднява“: това е най-ярко в гротескните му произведения, но не липсва и в сериозните. „По принцип съм черногледец и песимист“ — казва той в интервюто; но внимателният прочит на произведенията му ще покаже, че този скептик, чийто научнопознавателен оптимизъм крие отрезвителна доза агностицизъм, който обича да пише „пасквили“ на еволюцията, човешката природа и технологията, вярва достатъчно в силата и възможностите на човешкия разум, в любознателно-познавателния „нагон“ на човешката култура, за която трупането на знания е колкото самоцел, толкова и единствен шанс за оцеляване на хомо сапиенс, който именно като природно същество е недостатъчен, затова не може без културата.“ Аз не бих успяла така умело да извлека най-важното за творчеството на писателя, а и Сапарев го е интервюирал и има лични впечатления от него.

            Когато бях млада, не успях да прочета романа „Соларис“. Струваше ми се направо зловещ. Днес вече съм по-упорит читател и мога да кажа, че по-добре го разбрах, но все така го възприемам като зловещо четиво. Но в далечната 1961 той е едно от върховите постижения на световната научна фантастика. Според Огнян Сапарев, романът е проблемна творба, която е толкова научна фантастика, колкото и философска метафора. Честно казано в повече ми дойде мислещият океан. Макар да съзнавам, че това е образ-метафора, ми се стори тъжна перспективата да се търси изключително в човешките отношения и да се пише книга, за да се обясни, че човешкият ум не може да схване необяснимото. Но колкото и да изглежда това парадоксално, книгата съдържа най-ясната формулировка на философията на писателя за границите на човешкото познание.

            През 70-те години на ХХ век Андрей Тарковски прави филм по романа, в който прочитът на историята е различен, акцентира се на любовна история между Келвин и Харей, а не върху невъзможността човекът да разбере радикално чужд разум. Но така си четем ние тук на Земята, няма ли любов, няма роман. Ами то жанра си казва за какво разказва. J Лем не харесва филма, защото смята, че е написал роман Другостта, която не може да бъде преведена в човешки категории. Той дори иронично отбелязва, че филмът е направил „Престъпление и наказание в космоса“. Вместо непостижимия извънземен разум, в центъра застава човешката съвест. Това го прочетох в интернет. J Винаги любопитствам как един писател възприема екранизацията на своя творба.

            Разбирам, че Лем много ясно е обяснявал „какво иска да каже авторът“: „Соларис“ е роман за невъзможността да разберем Другото. Той не иска да утешава читателя и да му пише книга, в която да се чувства удобно, напротив иска за своя читател екзистенциален дискомфорт, сблъсък с границите на разума. Ето защо чак на 60 схванах посланието.

            В Читанката има един стар двутомник на Лем, в който може да намерите повестта „Маската“ на Станислав Лем. Тъй като не съм голям познавач на писателите фантасти, тази повест ме увлече и изненада. Не знаех как точно да я анализирам.  Историята е много проста, една машина е изпратена да убие един мъж. За да стигне до него тя е вмъкната в красиво женско тяло. Машината-красавица разказва историята от гледната точка на съществото, създадено от кралските инженери — външно красива жена, но всъщност сложен механичен автомат, програмиран да съблазни и убие определен човек. Това да разбереш, че красавицата е машина, е лесно. Трудното е да осъзнаеш, че тя започва да развива самосъзнание и да се пита коя е всъщност и дали може да избяга от заложената ѝ програма.

            Доколкото разбрах, основната идея на разказа е свързана със свободната воля. Ако действията на машината са предварително определени от механизма ѝ, то не се ли намира човекът в сходно положение, подчинен на биологични, психологически и социални причини? Разликата между човека и автомата може да се окаже не в природата им, а единствено в степента на сложност. Особено тревожен е моментът, в който героинята разбира, че има програма за убийство, но въпреки това е неспособна да се противопостави напълно. Разбира се, повестта „Маската“ е една голяма метафора. Красивото лице е буквалната маска, зад която се крие хладна машина, но маската е и символът на човешката идентичност – ролята, която играем, образът, който показваме пред другите. Е как да харесаш такъв писател? Добре, че не трябва да го преподавам.

            Разбира се, Лем е голям писател, защото е отличен разказвач, но и защото не спестява сложните морални въпроси: ако едно същество е напълно програмирано да извърши престъпление, може ли да носи вина? А ако човекът също е обусловен от наследственост и среда, къде остава отговорността?

            „Маската“ е разказ, написан като изповед, почти бароково изящен и емоционален, макар че героинята е един механичен скорпион. Този контраст ме накара да мисля за дилемата, която се разгръща в нашето съвремие – нужен ли е на човечеството изкуственият интелект.  Но „Маската“ все пак е история за човека. Тя поставя под съмнение увереността ни, че сме свободни и автономни същества, и ни кара да се запитаме дали нашата идентичност не е също една внимателно конструирана маска.