Билките и техните магии за любов и раздяла

 „Роден съм в свят, по-либерален от днешния.“ Това казва писателят Салман Рушди пред немския вестник „Цайт“, когато излиза първият му роман след атентата през август 2022 г.

            Моят любим цитат от Салман Рушди: Идеята за свещеното е едно от най-консервативните понятия във всяка култура, защото се опитва да превърне други идеи – несигурност, прогрес, промяна – в престъпления.

            И една негова мисъл, на която първоначално не повярвах: Рокендрол музиката – музиката на свободата – освобождава най-различни консервативни защитни механизми.

            Ако се чудите защо се захващам със Салман Рушди и как се сетих за него, отговорът е много прост. Прочетох със закъснение препечатано в „Култура“ интервю на писателя от 2022 г. Аз отдавна пиша, че светът, в който ние, родените през 60-те, се оформихме като професионалисти и личности, беше много по-свободен. В това вярват и тези преди нас, Рушди е от поколението на моите родители. За съжаление, липсата на свобода днес не се усеща толкова силно от по-младите поколения, например от 50-годишните, от 40-годишните. Заети със себе си, с живеенето в един свободен свят, за който с нищо не са допринесли, те допуснаха в обществото ни да зацарува един невеж консерватизъм, на който един ден те самите ще станат жертва. За по-младите не успявам добре да преценя. Мисля си, че тежнението към съвременния консерватизъм основно произтича от телевизията, социалните мрежи, от отстъплението от четенето. Не знам със сигурност, но опасенията ми се засилват с всеки изминал ден.

            Затова напоследък чета много за исляма и за хората, които са се изградили като световни писатели, които са истински либерали хора, въпреки че са мюсюлмани. Не ме разбирайте погрешно, не ме плаши само радикалния ислям, а и радикалното християнство – православие и евангелизъм, все още за радикалния ционизъм само чувам, не изпитвам въздействието му лично. Пиша тези няколко статии за писатели мюсюлмани, които достигат до върха на световната литература.

            Всички хора по света са чували името на Салман Рушди. Той е един от световните писатели, който става жертва на покушение на 12 август 2022 г. Писателят се готви да изнесе лекция в Института „Шътокуа“ в щата Ню Йорк, когато един мъж се втурва на сцената и го пробожда многократно с нож. Тежко ранен, Рушди претърпява операция по спешност. Въпреки бързата намеса на лекарите, писателят ослепява с едното око. Атентаторът, 24-годишният Хади Матар, е от Ню Джърси, син на ливански емигрант. Той е екстремист и симпатизант на Революционната гвардия на Иран.

            Салман Рушди е британско-индийски писател, роден е на 19 юни 1947 г. в Мумбай, Индия. Той израства в мюсюлманско семейство, а като тийнейджър се премества в Лондон.  Големият му литературен пробив идва през 1981 г. с романа „Родените в полунощ“. Книгата разказва за деца, родени в момента, когато Индия получава независимост, личните им истории се преплитат с историята на страната. Романът печели престижната награда Booker Prize и по-късно е обявен и за един от най-добрите романи, печелили тази награда.

            През 1988 г. Рушди публикува романа „Сатанински строфи“ („Сатанински стихове“). Книгата предизвиква огромни спорове, защото някои мюсюлмани я възприемат като обидна за исляма. През 1989 г. иранският религиозен лидер Хомейни издава фетва, която призовава за убийството на писателя. Това предизвиква международна криза и поставя началото на дълъг период, през който Рушди живее под силна полицейска защита във Великобритания. Въпреки заплахите той продължава да пише и публикува много книги. Днес Салман Рушди се смята за един от най-важните писатели на съвременността. Неговите произведения често разглеждат теми като историята на Индия, религията, миграцията, културната идентичност и свободата на словото.

            Легендата за „сатанинските стихове“ е свързана с ранната история на исляма и с живота на пророка Мохамед. Според някои стари исторически източници се твърди, че в един момент той произнесъл стихове, които по-късно били сметнати за вдъхновени не от Бог, а от Сатаната. Именно оттук идва изразът „сатанински стихове“.

            Историята се отнася до период, когато Мохамед проповядвал в Meкa, в днешна Саудитска Арабия. Там местните хора почитали няколко езически богини – ал-Лат, ал-Уза и Манат. Според спорната легенда пророкът временно признал тези богини като посредници между хората и Бога. По-късно обаче се казва, че той разбрал, че тези думи не са били божествено откровение, а внушение от Сатаната и ги отхвърлил. Важно е да се знае, че много мюсюлмански учени отхвърлят тази история и я смятат за недостоверна или за по-късно измислена. В традиционното ислямско богословие се приема, че пророкът не може да предава божествено откровение погрешно. Затова самата идея, че Сатаната е повлиял на откровението, се счита за неприемлива.

            Когато Салман Рушди публикува романа „Сатанински строфи“ през 1988 г., той използва тази легенда като литературен и символичен елемент, но в книгата има сцени, които напомнят на пророка и ранната история на исляма. За много мюсюлмани това изглежда като подигравка или оскверняване на религиозни фигури, което предизвиква огромни протести по света. Така романът се превръща в един от най-големите литературни и политически скандали на XX век.

      Скандалът предизвиква широк международен дебат. Много писатели, издатели и интелектуалци застават в защита на Рушди и на правото му да публикува произведението си. Организации като PEN International подкрепят идеята за защита на свободата на изразяване. В същото време други хора смятат, че авторите трябва да бъдат по-внимателни и да проявяват уважение към религиозните вярвания.

            Случаят със „Сатанинските стихове“ се превръща в един от най-известните конфликти между художествената свобода и религиозните чувства. Той продължава да се обсъжда и днес, защото поставя сложния въпрос къде се намира границата между свободата на словото и обидата към религията.

            Разбира се, в Читанка.бг може да се прочете романа, но той трудно се разбира от християните, които не са добре запознати с текста на Корана. Захванах да чета текста със съмнението, че ще го дочета докрай. Не ми се иска да го казвам, но няколко големи романи ме победиха и аз ги зарязах недочетени с надеждата да се върна към тях. Всъщност текста се чете леко, забавен е, личи си чувството за хумор, полетът на мисълта и въображението.

            Историята започва със самолет, който е отвлечен и взривен във въздуха. Двама пътници – индийският актьор Гибрил Фаришта и гласовият артист Саладин Чамча – падат от небето, но по чудо оцеляват. След падането им започват странни промени. Гибрил започва да се държи и да изглежда като ангел, а Саладин се превръща в същество, което прилича на дявол.

            Когато достигат Англия, Саладин е арестуван и третиран лошо, защото изглежда като чудовище. Той успява да избяга и започва да живее сред други имигранти. Това преживяване го кара да се замисли за своята идентичност и за отношението на обществото към чужденците.

            Гибрил междувременно се влюбва в английска жена на име Али. Но той започва да има странни сънища и халюцинации. В сънищата си Гибрил вижда истории от миналото. В тях той е архангел, който носи послания на пророк в град, наречен Джахилия. Пророкът проповядва нова религия и се опитва да убеди хората да повярват в един Бог. В един момент се появяват стихове, които по-късно се оказват погрешни и са отхвърлени.

            В друга история младо момиче на име Айша вярва, че Бог ѝ говори. Тя убеждава жителите на селото си да тръгнат на поклонение. Те вярват, че ще могат да преминат през морето с помощта на чудо.

            С времето Саладин постепенно възвръща човешкия си вид. Той започва да приема своя произход и да разбира, че не може напълно да се откъсне от миналото си. Това му помага да намери вътрешен мир.

            Гибрил става все по-нестабилен и ревнив. В един момент той губи контрол и убива любимата си Али. След това се самоубива. Саладин продължава живота си, като се помирява със семейството си и приема кой е всъщност.

            В романа „Сатанински строфи“ Салман Рушди разглежда много разликата между вяра и фанатизъм. Тези две понятия са представени чрез различните персонажи и истории, особено през сънищата на Гибрил и през историята на Айша.

            Вярата е нещо лично, духовно и свободно. Тя позволява на човек да размишлява, да се съмнява и да расте. Вярата не налага насилие върху другите, а дава смисъл и сила на този, който я преживява. Примери за това в романа са Айша и нейното поклонничество – въпреки наивността си, тя вярва искрено и води хората към надежда. Саладин също преминава през духовна трансформация, когато започва да приема своите индийски корени и идентичност – това е форма на вътрешна вяра, която му помага да намери мир със себе си.

            Фанатизмът, от друга страна, е крайно и догматично поведение. Той не допуска съмнение, размишление или различна гледна точка. Той често води до насилие и страдание. В романа такъв пример е Имамът и неговата мечта да създаде общество, управлявано строго от религиозни закони. Основната идея на Рушди е, че вярата обогатява живота и дава свобода на мисълта, докато фанатизмът го ограничава и води до разрушение. Границата между двете е вниманието към човека, способността за съмнение и избор, а не просто буквата на религиозните догми. С други думи, според Рушди истинската вяра е живата, която учи на любов, съпричастност и размисъл, докато фанатизмът е живот, управляван от страх, догма и насилие.

            Интересно ще бъде да научите, че фетвата срещу романа е издадена, без Хомейни да го е прочел и то само два дни след излизането му на английски език. Това, според мен, е най-яркото доказателство за това, че аятоласите проповядват фанатизъм, а литературата – истинската вяра, вярата в правото на човека да избира своите пътища.