Рене Карабаш "Остайница" - прочетете тази книга!

 Прочетох "Остайница" на един дъх. И този път не заради "Букър", а заради хилядите глупави коментари в "Какво четеш...", когато се разчу за номинацията. Няма начин да се възмутя интелигентно от прочетеното, затова ще се насоча към значимостта на книгата. Ще отбележа само, че включването на книгата в дългия списък на „Букър“ е повод за гордост, а не – за хейт, най-малко за недоброжелателство. Чудя се как някой може да прочете една книга, за да я оспори… И как е възможно тази вълнуваща история да не го докосне.

            „Остайница“ е малка книга, 150 страници, написана като „поток на съзнанието“, метод познат отдавна, не винаги ми е бил най-вълнуващ, но тук е уместно подбран. Главната героиня Бекиа разказва за решението си да стане остайница, т.е. жена, която се отказва от правото си да бъде жена, съпруга и майка. Изборът й и дава право да си отреже косите, да носи мъжки дрехи, да пие, да пуши, да върти търговия. За да й позволят този избор, тя се заклева да се откаже от любовта и да бъде девствена до края на дните си. Този избор са правили много албанки в миналото, защото друга възможност да живеят свободно не са им се полагали.

            Това лято в Круя видях склуптура на Лека Дукагини и разбрах, че той е християнин. (Той не измисля Кануна, а записва на хартия древните правила за кръвно отмъщение.) Разбира се, те са ми познати от повестите на Исмаил Кадаре. Вероятно по тази причина си мислех, че Канунът има общо с исляма. Само Енвер Ходжа е успял да го изкорени в годините на съветския тип власт, но след демократизацията на Албания  той се е завърнал отново. Докато бях в Албания, прочетох за мъж, който се крие с години в мазето си, за да не го последва кръвното отмъщение. Днес, в 21 век.

            Разбирам защо Рене Карабаш избира да създаде историята на Бекиа, девойка от албанско село, в което господстват древните правила за кръвно отмъщение. Романът разглежда най-важните теми в живота и литературата: за свободата, честта, любовта, за вътрешната борба на човека със собствената му идентичност. Пътят към личното щастие е почти невъзможен дори в по-съвременно общество (действието в романа се развива през ХХ век) , ако хората са задължени да спазват древните обществени правила. Питах се как е възможно, човек, който кара кола и има грамофон, да сложи в чеиза на дъщеря си куршум, с който мъжът й да я убие, защото не е чиста, т.е. девствена. В албанските планини това е възможно. Според древния кървав закон само смъртта измива нарушената чест – отказан брак, съпруга, която не се е опазила чиста. Мъжете в селото са задължени да бродят с черни ленти на ръкава – днес са отмъстители, утре жертви, защото „честта е по-тежка от камък“, а „свободата понякога струва повече от живота“. „Любовта е грях, когато светът е построен върху страх".

            Сюжетът на романа е изключително смел, защото показва колко сложни за разрешаване са човешките въпроси, свързани с избора на пол, с еднополовата любов, със синът, който иска да е момиче, и дъщерята, която избира да живее като мъж. Писателката изключително умело движи този сложен сюжет и създава една почти магическа реалност, която има щастлив край. Защото човекът има право на живот и на любов. 

            Ако Красимир Вълчев стане пак министър на образованието, ще му подаря тази книга, особено ако се захване да въвежда „добродетели и религия“. Съвременните млади хора нямат нужда да им се натрапват „традиционни“ ценности, двеста години след Просвещението. Модерният човек трябва да имат правото да прави своите избори по пътя към щастието и свободата, към свободата и щастието. Човешките избори!