Любляна - една чаровна красавица

 Ако отидеш за кратко в центъра на която и да е столица, не си видял нищо. Въпреки това, ако си пътешественик по душа, улавяш атмосферата с невидимите сетива, които те водят напред по всички пътища, към всяка дестинация. Сетивата на любопитството. Любопитството на сетивата.

Балканите са моята голяма страст. Винаги съм си мечтала да ги обиколя, да ги проумея и да се опитам да не съдя хората прекалено пристрастно. А то има защо? И колкото повече остарявам, ставам все по-критична и все негодувам, че за нас, балканците, и до днес важи максимата на Алеко: „Европейци сме, ама не дотам.“. Аз искам да сме европейци, но и да не губим балканския си колорит. Как да стане? Любляна, столицата на Словения, ме спечели с това, видях осъществена моята представа за красив балкански град. За краткото време, което бродех из улиците й, аз усетих, че в този град има нещо много много европейско, но и много местно, провинциално, обаче някак с достойнство, с визия кои сме ние и накъде вървим. Словенците са два милиона като македонците. И те отскоро са нация и държава, но някак усещането, което създава столицата им, е че знаят пътя, че са го напипали и вървят по него. (Скопие не създава същото усещане.) Но Любляна ми каза: ела отново, днес нищо не видя, затова ела пак. Тръгнах си, но ще се върна. А ако ме запитате кое е основното ми усещане за Любляна, ще кажа: зелено, подредено, модерно, със спасено и изговорено минало и с ясна визия напред.

Една от най-известните забележителности на столицата е Люблянският замък, който се намира на хълм над града. Ако вдигнеш поглед към него от централната част, виждаш забележителна гледка. Замък като замък, ама не съвсем. Бил е затвор, затова изглежда зловещ и любопитен едновременно. Люблянският замък е построен през XI век като дървена крепост, която служела за защита на района. През XII век тя е заменена с каменен замък, а през XV век, по време на управлението на Хабсбургите, е основно преустроена и придобива днешния облик. През 1905 г. община Любляна купува замъка с идеята да го превърне в културен център, но реставрацията започва едва през втората половина на XX век.

В центъра на града се намира Тройният мост – уникално архитектурно съоръжение, което свързва стария и новия град. Недалеч от него е Драконовият мост, украсен със статуи на дракони, които са символ на Любляна. По бреговете на река Любляница има много кафенета, сенчесто, спокойно и много приятно. Най-големият парк се казва Тиволи, но и той остана за следващия път.

Да живеят всички народи,
които жадуват да дочакат деня,
когато навсякъде, където слънцето грее,
раздорът ще бъде прогонен от света;
когато всеки човек ще бъде свободен
и между народите
ще има не врагове, а добри съседи.

Това е преводът на АI (не знаех, че може да превежда от словенски) на националния химн на Словения, седма строфа от най-известната поема на Прешерен, националният им поет. Е, да знаете защо ги обичам романтиците. Има нещо невероятно светло и идеалистично в романтическата поезия – идеята, че всички хора са братя. Има го и в Ода на радостта, защото Бетховен не е само класик, а и първият романтик. И изобщо, ако се вгледате в литературите на нашите комшии, ще видите, че са родени от романтизма и това е прекрасно.

В центъра на Любляна, на площад „Прешерен“, се издига паметникът на Франце Прешерен (1800–1849), той не е посто национален поет на една от най-малките нации, а един от най-значимите представители на европейския романтизъм. Прешерен учи право във Виена, но истинското му призвание е поезията. Приживе не получава голямо признание – творбите му често са цензурирани, а личният му живот е белязан от разочарования. Виновница за разочарованията е Юлия Примиц, която е неговата муза, но жестока муза. Затова на паметника стои над него, обърнала му е гръб, а неговата скулптура гледа към дома й. Разбира се, словенските учители водят учениците си пред паметника и им разказват историята на нещастния велик поет. Пред паметника винаги е оживено, разказва нашият гид, а той се е пилял доста по тези места.

Преди години бях написала един пътепис „Екскурзия в автобус“, в който разказвах как хем ходих в Златоград, хем нищо не видях. Обаче стана хубав пътепис. Горе-долу това се случва и с днешния. Ако питате все пак какво видях в Любляна. Дракончето – официален символ на столицата, който присъства в герба и знамето на града. Според най-известната легенда древногръцкият герой Язон и неговите спътници – аргонавтите – достигнали до мястото на днешна Любляна след търсенето на Златното руно. Там Язон победил страшен дракон, който живеел в блатата край реката. Оттогава драконът се превърнал в символ на силата, смелостта и победата над злото. И изобщо драконите си ги има във фолклора на западните славяни, просто бях го позабравила.

Дракони, Язон, братство между народите, вяра в бъдещето – е, кажете как да не обичаш романтиците. Стискайте палци поне още веднъж да преподавам в 9. клас, много добре преподавам романтизъм, защото го обожавам.

И сега да кажа защо се проваля туристическият сезон в България.  И защо всеки следващ ще е все по-провален. Моето мнение. Защото ние се отказахме от себе си и позволихме на мутрите да заграбят морето и да го бетонират с псевдокич. Те ни откраднаха и културата, и традициите, и ги натаманиха по техния безмозъчен стандарт и 60% от късопаметното ни народонаселението ги припознава за истински, ръкопляска и гласува като тъпанари. А прекрасното ни Черноморие с всяка изминала година става все по-грозно и все по-чуждо.

Защото културата прави нацията. Ама истинската култура, тази, дето трябва да се напънеш да я изучиш.