Обичам го този Реймън Чандлър!

 Сред любимите ми американски писатели важно място заема Реймънд Чандлър. Много бе трудно да се сетя кога съм прочела първата книга на Чандлър. Вероятно когато книгите му започват да се превеждат у нас, а това е в началото на 80-те години на ХХ век. Романът „Дългото сбогуване“ излиза на български през 1983 г., а „Големият сън“ - през 1984 г. (Данни на „Библиоман“.) Помня с хубаво 80-те години на ХХ век, тогава започнахме да четем чужда, англоезична литература по-свободно, или поне това бе валидно за мен. Разбира се, Чандлър вече е „класик“ отвъд „Желязната завеса“, защото книгите му са написани между 1939 и 1953 година. Холивуд познава неговите сценариите. През 40-те години на ХХ век, тъй като вече се счита утвърден автор на филмовия ноар („черен“ роман), Чандлър се подвизава в киноиндустрията. Там той е от първите, който утвърждават жанра. „Двойна застраховка“ (1944), написан съвместно с режисьора и сценарист Били Уайлдър, става един от класическите образци на филмовия ноар и затвърждава репутацията на Чандлър като майстор на мрачната атмосфера, острия диалог и сложните морални конфликти.

Помните ли Богомил Райнов и неговия детектив Емил Боев? Те бяха много популярни през 80-те години на ХХ век. Днес дори бих ги нарекла класически - динамичен сюжет, професионален герой, атмосфера на недоверие и сблъсък между разузнавателни системи от двете страни на Желязната завеса. Разбира се, при Райнов идеологическия контекст е сериозно застъпен, но това не беше пречка да четем и да гледаме на големия екран неговите шпионски истории. Богомил Райнов е автор и на едно изследване за черния роман, написано още през 1970 г. („Черният роман“). Четох в средата на 80-те, когато бях истински запленена от жанра. Вече съществуваше библиотека „Галактика“ и „Криминална поредица“ и криминалето – социалистическо и капиталистическо, си беше достъпно четиво. Тогава не успях да схвана, че Емил Боев е социалистическият близнак на Марлоу, но в изминалите 40 години Райнов бе разкрит и днес може да се твърди това с увереност.

Вероятно още през 70-те години на ХХ век Богомил Райнов е чел основните представители на жанра: Реймънд Чандлър, Дашиъл Хамет, Джеймс М. Кейн и други. Любопитното е, че Райнов вероятно харесва и критикува Чандлър. Вероятно така е изисквал социалистическият реализъм. Или може би това е бил единственият възможен начин в края на 60-те в България да се пише за Чандлър, когато той е непознат на широката читателска аудитория.  В „Черният роман“ Богомил Райнов не разглежда американския ноар само като художествено явление, а го оценява през марксистката литературна теория от онова време. Разбира го като критика на капитализма. Въпреки това самият факт, че анализира този жанр толкова подробно е важен факт за онези времена, когато на криминалето не се гледа само като на развлечение, а като на един вид социална проза, социална критика, с щипка идеологически привкус.

Тези дни потърсих в Читанка.бг „Големият сън“. О, разбира се, това е книжката от „Криминална поредица“ с предговора на Богомил Райнов „Един неудачник в света на богатите“. Прочетох го с огромно удоволствие, въпреки идеологическите твърдения, това е един великолепен текст. На бях се замисляла, че за разлика от Агата Кристи, Джеймс Хадли Чейс, Ърл Стенли Гарднър, Жорж Сименон, които са доста продуктивни в жанра, Чандлър ни е оставали само осем романа и един том разкази. Предговорът започва с красноречиви цитати: Навремето Съмърсет Моам бе писал: „Дашиъл Хамет и Реймънд Чандлър са най-добрите представители на черния роман, като Чандлър е по-голям майстор.“ Неотдавна Труман Капоти нарече Чандлър „един от големите американски творци“. В интервала между тези две оценки редица други автори — чието цитиране би отнело премного място — са се изказвали в същия дух. Най-високо признание обаче Чандлър получава от страна на публиката. Произведенията му и днес все още биват филмирани или преиздавани в огромни тиражи. Много читатели даже не подозират, че Чандлър е отдавна умрял. Те го смятат за съвременен автор и вероятно имат основания за това. (Ако го анализирам набързо – харесвам го този Чандлър, той си е за харесване, харесвали са го такива велики писатели като Мойм и Капоти.)

По-важен според мен е друг цитат на Чандлър, поместен в предговора:“Всички тия хора, които са получили образование, но са полуграмотни, постоянно ми повтарят; "Вие пишете така добре, та би трябвало да се заловите с някой сериозен роман." Те без друго биха се почувствали оскърбени, ако им обърнеш внимание, че художествената дистанция между един много добър криминален роман и най-добрият сериозен роман от последното десетилетие, е почти нулева, сравнена с дистанцията, която разделя този сериозен роман от всяко що-годе представително произведение на гръцката литература през IV век преди Христа."

Освен това предговорът обяснява на читателите, че Реймънд Чандлър е сред „прогресивните“ американски писатели, а литературата, който създава - подривна. Ясно е какво подрива – представата на съвременните европейци, особено източноевропейци, че САЩ е Обетованата земя, и че ние, тук отсам Желязната завеса, сме си много добре без дивия капитализъм, за който ни разправя Чандлър.

Захванах се да пиша за Чандлър днес, за да кажа: харесвам го този Чандлър и неговия Марлоу. И малко аргументи: е защото е представител на  „твърдия“ криминален роман. не и защото частния детектив Филип Марлоу е един съвременен американски Дон Кихот, самотен търсач на истината в дебрите на Лос Анджелис, а заради великолепния остър, ироничен стил, заради ярките реплики и образния език. Метафорите му са необичайни, диалозите звучат естествено, а хуморът и цинизмът вървят ръка за ръка. Самият Чандлър описва своя детектив като човека, който „трябва да върви по тези мръсни улици, без самият той да е мръсен“ – образ, който олицетворява ценностите, към които авторът се стреми, макар да е съзнавал, че сам невинаги успява да ги следва.

„Големият сън“ е интересно четиво, не защото е поредната история за това „кой е убиецът“. Чандлър умело създава образа на големия град - Лос Анджелис, който не е просто място, в което се развива действието, а действащо лице – град на богатство, поквара и самота. И ако ви звуча като Богомил Райнов, това не е защото съм повлияна от предговора към първото българско издание, а защото смятам, че това е една от големите заслуги на Чандлър. Ако трябва да съм съвсем откровена Чандлър ми допада не защото ми напомня Агата Кристи, а напротив – защото ме убеждава, че „кой е убиецът“ не е основната заслуга на криминалното четиво.