В търсене на Рая открих село Смилян и пещерата Галубовица

Едрият пъстър боб, мекият диалект, чарът на ниските хребети не са единствените привлектелни неща там

     
Село Смилян
Ако ме попитате кое място в България смятам за най-близко до Рая, веднага ще ви кажа, че това е районът на Родопите около град Смолян, още по-точно село Смилян и съседните на него села. Не че в другите планини няма интересни и вълнуващи места, не че обичам на „Странджа баир гората”, но честото ходене в Родопите ме кара да ги чувствам близки и родни, скъпи и вълнуващи. Преди да видя село Смилян, знаех само, че там е царството на най-едрия боб. И о, чудо, докато в равнината бобът беше вече узрял, хората го скубеха и простираха по шосето, за да го очукат и приберат, в Смилян прочутият едър боб все още цъфтеше с прекрасни розови и алени цветове, зелен и висок до небесата.
     
Смилянския боб
За да стигнете до Смилян, трябва да излезете от Смолян и да поемете по пътя през село Чокманово. То се намира на около 15 км от областния град. В Смилян хич и не можахме да стоим, защото в околността имаше толкова много привлекателни и забележителни места, екстремни занимания и местности за преброждане, че за първи път избрах природата пред цивилизацията.
      От месните хора научихме, че съвсем наблизо до Смилян са две забележителни пещери – Галубовица и Ухловица. Пътят и за двете минава през село Кошница по посока Могилица. Напускайки Кошница, ако сте се запътили към Ухловица, отстрани на пътя, вдясно, се виждат беседка и табелата „Туристически маршрут Гарга дере“. Там любителите на водните екстремни удоволствия чакат водачите си, за да ги заведат до пещерата Галубовица, която е прочута с това, че в нея се разхождаш направо в течащата вода. Или развлеченията, които пещерата предлага, са водно газене и возене.
     
В "Галубовица"
Природата е била доста неразумна и не е сътворила пещерата в близост до асфалтовия път, затова, за да я стигнеш до нея, вървиш по тясна стръмна пътечка и преминаваш въжени мостчета. Юли е, жега е, а в гората е прохладно. Реката, над която се простират мостчетата, е Есенска. Маршрутът през гората е означен добре и достъпен и за тези, които могат сами да се ориентират. На такива като нас, с фотоапаратите, им трябват водачи, ако не за друго, да им викат: „Внимавай!” на всяко ахкане и щракане.
      Пещерата Галубовица всъщност е система от четири пещери. Тази, в която водят туристите, за да се возят на лодки, се казва Галубовица 2. Водачите, умни младежи, обясняват подробно за генетични и морфоложки свързвания, но аз много не запомних. Най-общото, което съхраних в паметта си, бе, че Галубовица 1 е малка пещера, всъщност карстов извор, от който извират водите на Галубовица 2. Галубовица 2 е предимно за по-подготвени туристи, но спелеолозите са разработили маршрут и возят в лодките и такива любители на екстремни приключения като нас, защото се нуждаят от средства, с които да продължат да изследват пещерната система. Лично аз не видях нищо сложно в маршрута, освен дето непрекъснато газиш една вода, която е доста студена дори през гумения гащеризон и ботуши. Голубовица 3 се намира над водната Голубовица 2 и там любители не пускат срещу никакви пари. Голубовица 4 е наклонена проходна пещера, дълга около 50 м и не разполага с пещерни образувания.
     
Пещерно  езеро
Подготвени и неподготвени еднакво се екипираме: полиетиленови торбички на краката, под тях чифт вълнени чорапи, гумен гащеризон, който завършваше с гумени ботуши, дебели непромокаеми якета, спасителни жилетки и челници. Светлината се изгубва веднага след като човек влезе в пещерата, затова челници носят всички. Екипировката помага да не ти е студено. Температурата е постоянна – 10-11 градуса целогодишно. Тръгваш по водния маршрут, т.е. започва газенето във водата и обясненията: „Гледай наляво, гледай надясно!”, като навсякъде, където ходиш, за да събираш знания.
      Най-любопитният момент е този, когато се озовахме на нещо като бряг на малко езеро. Оказа се, че оттук-нататък не може да се гази във водата, а водният сифон трябва да се премине с лодка. Всеки турист старателно се превозва от водачите, затова и групите са малки - по 4-5 човека. След кратко плаване в абсолютна тъмнина и близко надвесени скали се стига до отсрещния бряг. В лодката и туристът, и водачът лежат така, че лицата на единия се намират до разкрачените крака на другия, дори лампите на челниците се обръщат настрани, толкова наблизо до водното езеро е скалата. Дълбоко е, на места е до около 3 метра. „Бая плаване падна!” - си мислят хора като мен, но всъщност то не трая повече от 2 - 3 минути за всеки.
     
"Алея" за разходка в "Галубовица"
От забележителностите запомних едно „джакузи” във водния поток. Водата клокочеше заради специфичния наклон, пълнеше въпросното корито и наистина създаваше усещането, че това е естествено, но доста студено джакузи.
      Маршрутът на газенето и зяпането наляво и надясно свършва в края на друг воден сифон, който обаче не е достъпен за такива баш зяпачи като нас. Преминават го само водолази, добре подготвени, екипирани и обучени да познават водните бездни, особено пещерните.

      Галубовица е може би една от малкото пещери, в които се връщаш към изхода по същия маршрут, по който си дошъл. Излязъл на дневна светлина, усещаш отново щедрите лъчи на слънцето и тъгуваш за прохладата на пещерата.
 Не знам откъде у мен това усещане, че тръгвайки към Родопите, пътувам към най-привлекателното кътче на планетата. Дали то идва от културния контекст, който разполага и Ада, и Рая, и Орфей в мистичната планина, дали защото всяко преживяване в Родопите е с висок заряд или защото пътувайки през различните лица на българското, усещам родното като Едемската градина.
      През годините си бях изградила маршрути за обиколки из България и горе-долу ги следвах. После някой се обаждаше и ме канеше в някое привлекателно кътче на Родопите и аз забравях за Ирин Пирин, за Дивия северозапад, за долмените на Сакар и за любимата ми тайнствена Странджа.
      Да допътуваш от Дунава до Родопите си е сериозно усилие. Прекосяваш Балкана, после равна Тракия и поемаш по криволичещите пътища на планината. В Смолян не бях ходила няколко години, не ми се виждаше много променен, но хубавия родопски град винаги впечатлява с това как е усвоил планината.
     
"Калето" от пътя
Аз съм голям почитател на провинциалния пейзаж и затова град като Смолян ме привлича неудържимо и ме кара да се чувствам в него на мястото си, макар че съм от далече, от белия бистър Дунав. Село Смилян бе нашата дестинация и ние я следвахме вече повече от 12 часа с отбивката в Асеновград и по крайпътните заведения.
      Някой някъде е казал, че първото впечатление е изключително важно. Първото усещане за Смилян беше, че това е най-невероятно кътче от най-невероятна планина. Пристигнахме в края на деня, но дори тогава юлското слънце не допуска да се замислиш за залез и уют. Предстоеше ни среща с много хора, затова оставих разходката из селото за следващия ден. Обикаляйки го без посока, водена само от обектива на фотоапарата си, разбрах, че три дни в Смилян, са си просто шега. Те не стигат за нищо и до никъде, дори не отидох до часовниковата кула, а обичайно нея посещавам първа във всеки град. Но пък си поговорих с цяла дузина баби за смилянския боб и си купих бродирани помашки терлици. Понеже бяхме група и имахме маршрут по обяд, се отправихме по него. Остана желанието да посетя Смилян отново, за да го пребродя безцелно, няколко пъти.
      Още по обяд на втория ден поехме към село Кошница, към Галубовица и Ухловица. Обаче видяхме отбивката за Калето, информационната табела и импровизирания паркинг. После в Галубовица научихме, че на крепостта, можем да се люлеем на алпийска люлка.
      Дали от досега с древността и от могъществото на природата, дали защото все пак имаме няколко дни почивка, но решихме, че ще е предизвикателство да се полюлеем на люлка над бездната, ей така, за емоция, за сдобиване с хубави спомени и чудни снимки и за проветряване от натрупаните мълчания.
     
Екопътеката
Под Калето се вие река Арда, а след мостчето се открива и екопътека, по която може да стигнем до проходната пещера, над която някога била изградена крепостта. Пътеката има стъпала, поддържани от дървени трупи и е доста стръмна, но има беседки за почива.
      На излизане от Галубовица бяхме прелетели с „алпийския тролей” и сега се готвехме да изпробваме новото екстремно преживяване. Докато пухтя към високото по стръмното ми идват най-ярките прозрения, казвам си екстремните развлечения са точно като пиянството, колкото повече излизаш от тях без поражения, толкова по-привлекателните ти се виждат и придобиваш смелост да изпробваш следващите.
     
Люлея се на алпийска люлка
Люлката всъщност е въже, закачено на входа на пещерата, на което се люлееш над каньона, разбира се екипиран и под контрол на обучен организатор. Звучи страшничко, но всъщност е подходящо за всеки, който успешно се е изкачил до пещерата.
      Над нея се намира късноантичната и средновековна крепост, натоварена със сериозни стратегически позиции в древността – да охранява сигурността на намиращата се наблизо Смолянската крепост и да контролира основните пътища през Родопите за Бяло море. Тя така и не се сдобила с име, което да е регистрирано в писмените извори, но е обявена за археологическа недвижима културна ценност с национално значение през 1955 г.
     
Пещерата, над която е била разположена крепостта
Калето е построено през VІ век по времето на император Юстиниан. Било част от Родопската укрепителна система и по времето на Средновековието, заедно със Смолянската и Момчиловата крепост.
Разположено е на конусовиден мраморен връх, пробит в направление североизток – северозапад от галерия на проходна пещера. Внушителен 35-метров полусферичен тунел, който в други времена вероятно е бил преграждан със стена, на която се намирал един от входовете.
     
По време на археологическите разкопки били открити свидетелства за използването на върха с проходната пещера като скално светилище. Предпоставка за това били благоприятните природни условия: голям жилищен заслон с лесно отбраняем връх за укрепление над него, както и мекия климат и близките водоизточници.
      Когато летиш на бездната, вързан с въже, дори и информационните табели ти се струват вълнуващо четиво. Навяват ти размисъл, дават ти отговори на въпросите, защо ако си тук, в Родопите, под една крепост с незнайно име, се чувстваш безкрайно богат, щастлив, отпочинал, въпреки якото ходене през деня. Усещаш чувството за сигурност и щастие, което са изпитвали много хора преди теб в чудната планина. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф