За Гложенския манастир и туристическата безпощадност

Макар да обещах да не пиша повече за разбитите пътища към важни туристически обекти, няма как да започна своя разказ за посещението си в Гложенския манастир, без да спомена и дума за опасното пътешествие към миналото величие и настоящото туристическо ежедневие.



     
Всички знаем две неща: в далечното минало манастирите се строили на труднодостъпни места, за да се съхранят в превратните моменти на историята; зрелият социализъм се отказа от атеизма си и провидя в средновековните обители места за най-лесното развитие на туризма, затова доброволно съгради до тях шосета, по които да минават дори 50-местни автобуси. Новата ни демокрация и до днес използва раздрънканите социалистическите достижения, като мижейки твърди, че тях въобще ги няма. А съвсем настоящата ни мегаломанска управленска конюнктура превърна магистралите в единица мярка за успех, приоритет, кауза, но забрави, че важни местенце в страната съществуват извън начертаното им трасе. За селските пътища, както и за такива в непрестижната Северна България, тя отделя пари за ремонтите само след масово и продължително стачкуване на местните жители и то едва когато соц шосето заприлича на лунен пейзаж.
      Любопитно е да съхраня за „бъдещите бодри поколения“ настоящия начин за решаване на подобен социален проблем: явява се проблем – явяват се Динко или Перата, след тях хукват всички телевизии, едва тогава мъдрите управници го „виждат”. Ако то е кратероподобното шосе за село Долно Нанагорнище, те заемат управленска поза пред микрофоните и бодро рецитират: ето - днес, тук и сега, той/тя стигнали до мисълта, че точно това е най-важният приоритет в държавата. Върви после отречи ползата от Динко и Перата.
      Но Динко или Перата не са толкова набожни, не предпочитат пътуванията до средновековните обители и не са дошли да видят пътя, който води към Гложенския манастир. А той не е само кратероподобен, а ОПАСЕН, особено в участъка, който се е надвесил над дълбоката пропаст. Пътуващите към Гложенския манастир или трябва да са много набожни, или много любопитни, или пък да НЕ са си взели поука от други подобни пътувания към български забележителности. Но, ако си любопитен, любознателен, уважаваш древното минало на страната си, ако никога не си вземаш поуки от минали слаломи между дупки и кратери по българските пътища, си орисан да пътуваш по най-недостъпни места в България. Свикнал си с това, времето и липсата на ремонти отдавна са отнели част от правото ти да си цивилизован турист, а и си знаеш, че „видимите резултати” не само в една община се изразяват с асфалтирането на едва три четвърти от ширината на пътя. Но стига за смехотворното ни настояще! Да се заровим в миналото!
     

      Гложенският манастир е построен през 1230 г. - незапомнени времена. Струва си да се отиде да се види едно от малкото запазени средновековни обиталища на вярата. По право пладне, след изправящо косите ни пътуване, стигнахме до паркинг, на който ни взеха 2 лв такса за престоя на колата. С изненада видяхме, че има такса за автобуси - ако стигнат до паркинга с Божия помощ, за назидание трябва да си платят престой. Къде са тръгнали?
     
Портата на манастирчето гостоприемно беше отворена, а още на входа туристите са посрещнати с гостоприемната миризма на натурална българска скара. В скоби казано тя също е привличаща чужденците кулинарна измишльотина на зрелия социализъм, когато се наливат основите на българския туризъм. Миризмата хич не навежда на благочестиви и богоугодни мисли, но какво да се прави, манастирът трябва да се издържа с нещо, най-добре е с туризъм.
      На входната врата имаше бележка, че заснемането с фотоапарат струва 3,00 лв. Като добра християнка, каквато съм всъщност, въпреки безумното си увлечение по древните езически традиции, съхранени във фолклора, се отправих да търся мястото за плащане на трите лева. Никой от другите туристи не ми даде точен отговор къде е то. От манастирското братство никой не се показа да нагледа с колко точно апарата и телефона ще заснемат благословената гледка туристите. „Спеше манастирът, глух и пустинен” – казва Вазов. Аз си помислих цитата и тръгнах към църквата. Но дори там нямаше на кого да платя трите лева и дори да си купя свещички. Обиколих манастирчето с напразни усилия и в един миг се сетих, че приличам на оня Радичков герой, който носи умирисаното пиле в кошницата си, защото то е доказателство за неговата чест. Накрая като не открих никаква жива душа, на която да предам моите 3,00 лв, реших да разгледам спокойно и ако някой ме хване в нерегламентирано фото заснемане, да се извиня и да си платя. Замижах и бързо отхвърлих небогоугодните кадри от сериала „Дунав мост“, заснети в бандитските времена на 90-те години на 20. век тук. Едва ли отците се занимават със същото, по-скоро похъркват след изпитото на обяд манастирско вино или студена биричка от ресторанта. Имат си началник, той да им брои прегрешенията.
      



Средновековието и съвремието доста се разминават по обеми. Бях гледала снимки на манастира в интернет, той ми се виждаше страховито огромно обиталище на православната  вяра. Едва сега, като го посетих, видях колко малък е всъщност, и се сетих, че преди 700 години ще да  е изглеждал величествен. Днес би трябвало да сме благодарни, че е добре съхранен. Всъщност повечето снимки, които направих, са на невероятна панорамата към гордия Балкан. Толкова близо сме до Бог! 
      Гложенският манастир „Св. Георги Победоносец” е паметник на културата, разположен е на източния склон на планинския рид Лисец. Легендата разказва, че е построен от киевски княз Георги Глож, който дал и името на селото. Архитектурата му копира тази на Атон. Манастирът бил любимо място на Левски, скривалището му се пази и до днес, в него може да хвърляш стотинки. Килията е постлана с чипровски и котленски килим. В манастира Фердинанд І заточил Васил Друмев. Митрополитът се отървал от „вечната” си  дестинация едва след падането на Стамболовото правителство.
     



Църквата е обновена, но прочетох, че е строена през ХVІ в., иконостасът е много красив. Откраднах си една снимка, въпреки че си задържах трите лева. Най-любопитното, което прочетох в Уикипедия е, че след 1989 г. манастирът води съдебни дела за връщане на обширните си имоти. Вероятно затова землище му е оградено и заключено с желязна порта. Друга любопитна история е подпалването му през 2008 г. от тогавашния игумен Панкратий. Той бил задържан от служители на РПУ - Тетевен, низвергнат от църковен сан и подведен под съдебна отговорност. Виж ти, уж дойдох да търся малко покой и почивка в Тетевенския Балкан, а се натъкнах на любопитни и тъжни истории от различни времена.

      Въпреки описаните от мен "зловещи" преживявания, си мисля, че Гложенският манастир си струва всичките усилия да бъде посетен и разгледан. Малкото средновековно манастирче сред величествената планина е пример за това колко много ни е оставила историята, вярата и природата и колко варварски и безогледно ние, съвременните българи, използваме наследеното. 
Всички хубави снимки

Коментари

Популярни публикации от този блог

Конфликтът между Иван Вазов и кръга "Мисъл"

Жътва е...

Самодива къща и деца не гледа!