Моята, своята… нашите вещерски истории и едно литературно предизвикателство! :)

На моята приятелка Нели,

която днес навършва 50 години!

            Приятелко, започнах да разказвам „своята“ история за сборника, J после някакси тя сама ти се посвети!

            Когато зададохме темата за тазгодишния конкурс „Мостове“: „Разкажи ми своята история!“, вярвах, че тя позволява всеки да напише каквото си иска. По-малкият брой разкази обаче, смятам, се дължи основно на това, че всъщност по темата се пише трудно. Както знаят драгите ни читатели и участниците в конкурса, задължение на журито е също да пише по темата, за да съпреживее труда на авторите, и да си вземе поука за темата на следващия конкурс. J

            Трудно се пише по тази тема! – установявам сред четвъртата чернова, която отива в небитието чрез delete и се радвам, че срещите ни с авторите са повече онлайн. J

            И аз, и ти, приятелко Нели, сме разказали много истории, някои много лични, други обществени, трети - исторически. Четвърти истории аз научих от възрастните хора от нашата (за последен път наричам така община Борово само за нуждата на настоящия разказ) община, хора, които стоят далече от писането. Разказвали са ми ги, за да ги запиша, за да живеят чрез моя разказ. Пети съм скърпвала от прочетеното и наученото, защото съм откривала вътрешната им връзка, която никой преди мен не е уловил. Който си открие история, за него си е!

Ех, скъпа, нищо не сготвихме, само се забавлявахме, време е да забъркаме по една вещерска писаница!

            Днес, обаче аз трябва да разкажа моята единствена история. Само нея бих могла да нарека „своята“ история. Трудно ще намеря нещо, за което вече да не съм разказвала! А, да сетих се, ще разкажа тази своя история, която така и не разказах до днес.

            Моята история завинаги е свързана с един малък град, в който живях 28 години и четири месеца, и с начина, по който си отидох от него. Но затова вече писах. Днес не изпитвам носталгия по миналото, не живея с мисълта, че нещо съм изгубила. Онова време го имаше, то беше чудесно, но свърши, а животът продължи. Единствената тъга, която оплита в мрежите на горчилката моята настояща оптимистична история, е че в онзи град остана ти, моята скъпа приятелка Нели. (За новите ми приятели: Нели ми посвети първата си книга „Ясновидката“! J )

            Да, ние и до днес сме заедно. Преди време си обещахме, че нашето приятелство ще е като брака: докато смъртта ни раздели. То издържа бурите на времето, мина през много трудности. Не се заблуждавайте, скъпи приятели, читатели, трудностите не правят хората по-силни, по-добри и повече хора. Те просто изстискват от теб най-доброто и те остават да живееш с остатъка. Трудностите са нещо ужасно, ако можете, заобикаляйте ги! Жестокостта на хората е ужасяваща, ако можете, заобикаляйте я!

            НО, ще кажете вие: ето ви заедно с Нели, усмихнати, виждаме ви какво си пишете във фейсбук, правите конкурс, създадохте клуб, срещнахте свои духовни сестри от цяла България, издавате сборници. Да, така е! И да ви кажа, ние оцеляхме, защото сме вещици. J И двете – т. е. ние владеем знанието, а знанието е сила. Затова ние се оказахме ВЕЩ-и в оцеляването. Положителното в увода на моята история, е че сега е 21. век: изгониха ни от работа, забраняваха ни да се снимаме заедно, следяха хората, които ни пишат и които лайкват публикациите ни във фейсбук и тях заплашваха с уволнения, пращаха шпиони на представянето на нашите книги. (На Нели, моите така и не представих по гореизложените причини!) Но това са дреболии! Даже не стават за сюжет! J Та положителното е следното: Ако бяхме се родили преди десетина века, за това, че сме толкова ВЕЩ-и, и толкова високо издигнахме факела на словото, щяхме да горим на две съседни клади, а после… най-много да се превърнем в зли духове. J

            Понеже сме вещици, обичаме историите ни да са мистични. Покрай Нели аз чета хорър и обичам траките, покрай мен тя се гмурна във фолклора. Сега общо обичаме траките, фолклора, хоръра – в този ред, според мен! J

Минало, но и ... бъдеще... Сещаш ли се какво искам да ти кажа...

            Общата ни любов към траките периодично изоставяна и възкресявана, днес ще стане съдържанието на историята, която ще нарека „своя“. Докато живеех в Борово една история пленяваше въображението ми през всичките тези 28 години и четири месеца. Някъде през 2013-а я записах, но после я зарязах. След това я заснехме на филмче по един проект. И пак я зарязах. J Сетих се за нея в началото на 2017 г. и я метнах в блога си. И така тя продължи да живее. Това е историята на двата топонима: Горен и Долен манастир/ Горна и Долна манастирица. Къде са били тези манастири? Има ли ги? Няма ли ги? Затрупани, срутени или строени в пещери? Кой ги построил? Кой ги разрушил? Часове наред сме обсъждали с Нели тези истории.

            Любимата ми научна хипотеза затова откъде идват тези имена, след като вече е почти сигурно, че няма и не е имало такива манастири, е на Златоживка Здравкова. В едно изречение тя казва следното: през 1986 г. в научно обръщение влизат подземните галерии при село Брестовица, които са свързани с култа към Залмоксис и с неговата идея за подземно жилище. Според Здравкова топонимите Долна и Горна Манастирица и легендата за затрупаните манастири логично могат да се свържат със съществуването на религиозни центрове от древността, каквито със сигурност са подземните галерии при Брестовица и околните села.

            Така тръгнах по дирите на Залмоксис и прочетох у Иван Венедиков „Медното гумно“, част втора „Изгонените богове“. Щом е изгонен – казах си аз, - значи е като нас. Е, ние не сме богини, само вещици, но според Херодот и Залмоксис не бил бог, само цар, а иначе бил най-обикновен купонджия, живял тук-там, след това… направил така, че наивното човечество повярвало в безсмъртието! (http:// macedonia.kroraina.com/ iv_gumno/ iv_gumno_12.htm) Долавяте ли приликата? J

            Според Венедиков на Трифуновден и на кукерските празници има един, който играе ролята на Дионис, наричат го цар. Връзката на тази българска традиция с древността всъщност произтича от съдбата на тракийския бог Залмоксис. Той бил цар на гетите, където точно е живял не е ясно, може би в Брестовица, а може и на всяко друго място от двете страни на долното течение на Дунав. Тази информация пък Венедиков почерпил от един античен автор Порфирий. „Той съобщава за него, когато описва живота на гръцкия философ Питагор. Порфирий, след като разказва за един роб на Питагор, когото нарича момче, продължава да говори за философа и казва: „Той имал още едно момче (т.е. роб), което произлизало от Тракия, на което името било Залмоксис, понеже, когато се родило, било поставено в меча кожа, а кожата траките наричат „залмос”. (пак там)

            На Херодот този странен тракийски бог правел силно впечатление и затова преразказва с огромно недоверие онова, което му разказвали гръцките колонисти по Понта и Хелеспонта: Този Залмоксис бил роб на Питагор в Самос. След като бил освободен, спечелил голямо богатство, с което се завърнал вкъщи. Понеже траките живеели зле и били глуповати, Залмоксис, който познавал йонийския начин на живот, си изградил зала — адрейон (помещение за мъжете в къщата), в която приемал по-първите граждани на гости... „…угощавал ги и ги учел, че нито той сам, нито сътрапезниците му, нито потомците им ще умрат някога, а ще отидат на едно място, където ще живеят вечно и ще имат всички блага.” (пак там)

            Така готиният хитрец Залмоксис само за 50 години се превърнал в бог. Безсмъртие Залмоксис предвиждал за себе си, за сътрапезниците си и за потомците им. Той не го смятал за възможно за всички, а само за онези, които били от неговата среда. „Докато правел и говорел това – разказва Херодот (бел. моя), - накарал да му построят подземно жилище..., където престоял три години. На четвъртата година той отново се явил при тях и така те повярвали в това, което им говорил.” (пак там, цитирано по Венедиков) Т. е. наивните гети повярвали в безсмъртието. След това установили култ към хитреца Залмоксис, когато наистина умрял. Измислили следната зловеща игра: набелязвали някого и го обявявали за пратеник до Залмоксис. После го хващали за ръцете и краката и го хвърляли на три изправени копия. Ако бедният пратеник умирал веднага, считали, че се е упътил правилно към Залмоксис, ако не - повтаряли упражнението с някой друг набелязан. И така докато постигнат ефективност на посланието. Как получавали отговор нито историята, нито фолклорът отговарят. J Гърците не приемали това странно божество, историята им се виждала не съвсем божествена, доста земна. Но какво от това.

            Защо избрах точно тази тракийска история:

1.      Залмоксис оцелял до наши дни благодарение на тъпоумието на своя народ, нашите предци – гетите. (Според гърците, новите изследвания говорят, че гетите са едни от най-интелигентните тракийци, не ги наричам племена, заради пейоративната окраска на думата.)

2.      В тази историйка има всичко: траки, фолклор и хорър.

3.      Има и хейт, дръвногръцки. J Нещо повече днес знаем историята благодарение на недоверието на Херодот и на хейта на префърцунените гърци към простоватите съседи – гети, чиито наследници се явяваме ние с теб. 

4.      Накрая, но не на последно място, според Валерия Фол, Залмоксис постигнал знанието чрез престоя в тази пещера, демек мъдростта, демек това да е ВЕЩ. Държа да подчертая и друго, че в онези времена знанието се е постигало трудно, защото е нямало интернет. J

            Моят разказ вместо хепиенд завършва с предизвикателство. Ето една древна история, ние си я намерихме – наша си е! Все пак на мен от „нашата“ община ми останаха само историите от вчера. Те, обаче, са най-силната ми връзка с теб, с миналото, със словото. Хайде да видим какво ще сътворим от нея. Роман, разказ, писаница… Във времето на презрение към класическите жанрове, жанрът не е важен. Да си дадем една година срок – коя какво ще напише по тази история. Догодина на рождения ти ден ба сме готови. Да творим този път тайно една от друга, без да си менкаме чернови, без да си даваме съвети, както по принцип правим.

            Честит рожден ден, приятелко! Подарявам ти „своята“ история, подарявам ти този вещерски облог, от който да се роди едно ново начало! Желая ти много творчески предизвикателства, само така ще постигнем безсмъртие за около 200 години, но чак когато смъртта ни раздели… До тогава определението „дърти вещици“ НЕКА все повече да ни приляга! Дълги, дълги години! Да станем дърти, предърти вещурани! J

            От сърце ти желая да си жива и здрава, късметлийка, и нека всичките ти начинания са успешни! Никак не е лошо да си на 50. Аз отдавна опитах. Предстои всъщност по-добрата част от НАШАТА обща история.

           ПП. Сега пак има проблем, защото няма какво да влезе в сборника. J Но нека „моята“, „своята“, „нашата“ история стане спомен за деня, в който ТИ стана на 50. С нея ти се отблагодарявам за „Ясновидката“ и за скъпото ни приятелство!

От "Новите истории от вчера"