Републиката на младостта

        

Панорамната площадка на връх Голямо градище

…

            Седим си в кръчмата с дядо Миле, пием си кротко виното, зяпаме разсеяно някакъв сутрешен блок, абе скучаем, с една реч. Не се чудете, че докато текат сутрешните новини, ние пием вино. С ракия почнахме, обаче пихме само по една, защото решихме, че няма да прекаляваме днес, а и виното сгрява, ракията изстудява. Ракия се пие повече лятно време, твърди дядо Миле, сега е студенко, вино се пие.

Студенко е не, ами е много студенко, снегът трупа снежни купи вече трети ден, затова ние по-далече от кръчмата не отиваме. Къркаме си виното и ракията, чакаме да спре да вали, че да отидем за зайци. Хубаво е тук, в Странджанско, голям пусталък. Във всяко село има-няма 30-40 дедки и бабки. Обаче да знаете, втора зима карам тук и пак тук мисля да изкарам всички следващи зими, дето Бог ми ги е отредил. Хубаво ми е, хем едно просторно, хем едно топло и уютно, хем едно нашенско, селско! Как да ви го обяснявам!

− Тука, у Странджанско, се родил Слънцебогът. Той е най-старият от всички богове, на 40 века е − казва ми дядо Миле.

Като си изприказваме делничните приказки, той подхваща едни такива истории, дето с часове може да разказва. Обича да приказва и да има кой да го слуша, защото е бил учител едно време. След това станал партиен секретар.

− Бре, ти откъде знаеш? − клатя глава невярващо аз, макар да знам, че мога да го разсърдя. Виното вече ме е отпуснало и много не му зачитам авторитета, а и не го оставям да води монолози, искам и аз да участвам, да става диалог.

− От археолозите – отговаря простичко той. – Все се мъкнат тука, ходят, обикалят, питат, разпитват старците и те разказват някои неща, че затова знам почти колкото тях.

− Тебе, дядо Миле, кметът трябва да те вземе в кметството, да те назначи на заплата да разправяш истории на туристите, че да ги агитираш да се заселят тука, у ваше село. Така ще имате повече народонаселение. Ако не съм аз, с кого ще си къркаш ракията и виното, с кого ще си правиш лафа?

− Какъв кмет те е патил… Нали знаеш, че имаме един наместник на три села, обикаля ни по график. А и зимно време тука никой не идва, докато разринат снега от Общината, минават два-три дни. Не кмет, ами зъл дух не може да припари. Затова ти казвам, че сме у самостоятелна Странджанска република.

Историята за Слънцебога съм я чувал сто пъти, дядо Миле ми разправя, че я знае още от Александър Фол, идвал по Живково време, докато била жива Людмила. Дядо Миле е набор на Людмила Живкова, затова ú вика така, на малко име – Людмила.

− Айде, кажи за Слънцебога, дядо Миле! – въздъхвам аз примирително. Той много не знае за него, каже каквото е чул от археолозите, после го избива на политика, на истории от казармата. Карма-карашик става, ама...

− Тука се е родил Слънцебогът, тука, у Странджанско. Той е първият, най-старият бог, по-стар от Христос, от Аллах, от Мойсей, че и от Дядо Боже.

− Ти да видиш! Как ги подреди само!

− Знам аз, от професора ги знам тия работи. От него и от жена му. Тя тогава беше младичка, ама и тогава много знаеше.

− Разказвай обаче само за Слънцебога, може някой разказ да напиша.

− Тъй де, наготово искаш разказ. Абе я да те питам, ти си вече тука година и половина, нещо написа ли? Нали дойде да пишеш роман? Не си продумвал скоро за писане, само за пиене.

− Нищо не съм написал, дядо Миле, чакам си големия сюжет.

− Нищо не чакаш ти, твоята творческа отпуска ми заприлича на творчески запой.   − Е, то все нещо трябва да ме вдъхновява, нали във виното е истината!

− Слънцебогът се родил тука, у Странджанско, родил се от майка си Земя, после тя му станала жена, защото освен тях другиго нямало у Вселената.

− Дионис ли се казвал Слънцебогът?

− Дионис, Загрей, Сабазий. Ти казаш, че в твоя край му казвали Залмоксис.

− Да, затова дойдох тук да търся връзката между тракийския умиращ и възраждащ се бог и Залмоксис, и белия кукер, дето още го правят в Малко Търново.

− Знаеш ли що му викат бял кукер?

− Знам, бе, дядо Миле, сега е времето на интернет, всичко може да откриеш в мрежата. Белият кукер е само един, облечен е в бели овчи кожи, няма маска, а на кръста си има привързан дълъг дървен червен фалос, рови с него земята, като я осеменява символично. Кулминацията е символичен полов акт между кукера и неговата „баба“.

− Тука нямаме пещери-утроби, аз като бях войник в Кърджали, знам, че ни водиха да пренасяме багаж на едни археолози някъде из Родопите, ама не помня кое село беше, май Ненково.

− Нямате пещери-утроби, пък казвате, че тук се е родил Слънцебогът?

− Тука я! Легенда имало, че на Дионис му омръзналo в Гърция, защото там на хората пък им омръзнали боговете. Затова решил да дойде в Тракия. Къде-къде да се настани заедно със свитата си, дошъл у нашата земя. Донесъл на нашите хора подарък - най-хубавата си лозова пръчка.

− Ето, видя ли, виното е свещено, затова пием по много от него и си приказваме за Дионис.

− Мълчи сега, слушай, човек като ти разправя готов сюжет, само сядаш и го написваш. Тръгнал той по опечените камънаци на Гърция. По пътя обаче лозовото клонче започнало да повяхва. Намерил Дионис кокалче от врабче и пъхнал пръчката в него, да я запази от жаркото слънце. Много път имало до Тракия, пръчката пак взела да съхне,  по пътя видял кокал на лъв и пъхнал пръчката в него, както била във врабчевото кокалче. Почти стъпил в Тракия, а лозовата пръчка отново започнала да вехне. Тогава видял кокал от магаре и сложил в него пръчката, както била в другите два кокала. Така най-накрая оцеляла.

− Е, видя ли, затова дойдох тук, роман да пиша, но много ми хареса тукашното вино, щото ти все ми казваш, че е още от Дионисиевата пръчка. Затова седя сега аз и си пия, и хич не се сещам, че роман щях да пиша. Ама, викам, утре да идем за зайци. С дружинката. Или за глигани. Ти нали имаш пушка?

Бай Миле се е отнесъл нанякъде, от изпитото вино я Дионис му се привижда, я дриади, я древни траки. Хич не ми отвръща на шегите и продължава:

− Срещнал се с местните Дионис, те го почели, построили му светилища, устроили празници в негова чест и богът усетил, че е у дома си. В отплата той им показал как да се грижат за лозата, как да я режат, да берат плода ú и да правят сладкото тракийско вино.

− Е, дядо Миле, не може само с вино, кажи, пушка имаш ли? И за мезе трябва нещо да уцелим.

− Абе, то аз пушка имам и вярно, че съм член на дружинката, обаче ти какво ще правиш с ловците! Ти си гражданче, най-много да те уцелят, без да искат, от някоя пусия. Пък нито пушка имаш, нито билет, нито си в дружинката.

− Ей, дядо Миле, много ме подценяваш ти мене. Ами аз съм храбър, пък и нали съм мъж!

− То това е от виното. Който пие от тракийското вино, става бъбрив като врабче, неустрашим като лъв, но като пийне малко повече, се търкаля из преспите като магаре. Стига сме пили вино, ами върви се наспи, ела довечера у дома да видиш какво ще те гостя, пък ти бъди готов да ми разкажеш за какво ще пише в твоя роман. Знаеш, бил съм учител, мога да ти помогна.

 

…

Затътрих се към дома, защото дядо Миле беше прав, трябваше да дремна малко, че да съм свеж вечерта. Втора година вече живеех в старата странджанска къща, лишена от всякакви удобства. Интересно ми е в тая съборетина, тя като че ли е жива и се опитва да ми разкаже историите на тези, които са я обитавали преди мен. Наех я за скромен наем от собствениците ú, които от години не се бяха завръщали по родните места. Какъв вятър ги беше завял по нашия край, не разбрах точно. Няколко пъти подпитвах дядо Миле за тях, но той ми отговаряше уклончиво.

Прибрах се, запалих печката, опънах се на старото пружинено легло и придърпах лаптопа на коленете си. Опитвах се да напиша роман за Залмоксис. Той бил цар, ходил, където ходил, учил ли, какво правил, не се знае, върнал се в своите земи. Започнал да учи хората, че са безсмъртни. Казвал им, че ще им покаже как първо той ще умре, те да го погребат, а след четири години ще възкръсне. Затова траките вярвали в безсмъртието.

Бях харесал тая история в моя край, в едно близко село имало подземните галерии, в които живеели последователите на Залмоксис. Не живеели май, ами там извършвали някакви религиозни ритуали. Години наред обикалях, за да открия галериите, говорих с местните, търсих информация в музея, не открих много. После изведнъж писането ми стана последна грижа: останах без работа, разведох се с жена си, тя отведе сина ни в Германия, за да живеят с новия ú мъж… Изведнъж останах сам. Съвсем сам – без нищо. Пак приятели ме посъветваха да се махна за малко от Русе, да ида някъде, където много искам да поживея известно време, да си потърся работа и да се опитам да започна отначало.

Странджанската къща се появи пред очите ми изневиделица във Фейсбук, аз събрах смелост, обадих се на собствениците ú, сключихме набързо договор за наем. Дойдох тук само с няколко сака багаж, не знаех дали ще ми хареса животът в пусталъка. А ето ме тук вече втора зима! Живея в нея, а тя ми разказва своите истории. Истории, които вероятно никога нямаше да чуя, ако не бях дошъл.

Хареса ми по тоя край. Миналата зима беше мека, но пък пролетта беше ужасно студена и много дълга. Лятото не идваше и не идваше, а писането не вървеше. Въпреки подгизналата от дъждове пролет обиколих тракийските светилища, рових се из местните краеведски изследвания, тормозих музейните работници с безброй въпроси, но файлът си стоеше все така празен, записан с безмислено и неясно заглавие. Заскучах и си намерих работа в Горското. По цял ден ходех подир горския с една бака боя и бележех дърветата за сеч. Към началото на септември маркирането свърши, през декември приключи всякаква друга горска работа, а и новата зима обещаваше да бъде студена и снежна. Взех си сбогом с колегите и си останах в село по цял ден. Сега вече нямах оправдание, трябваше да се захвана с писането.

Позамаян от виното, предизвикан от приказките на дядо Миле, реших да опитам отново да подхвана историята отнякъде. Усетих, че придремвам, както съм с очилата. Незнайно защо се сетих за хазяите. После виното ме пребори, заспах седнал с лаптопа в скута и се събудих, защото изстинах. Дървата бяха изгорели, отвън студът нахлуваше безмилостно и малката печка трудно се справяше с отоплението на ниското приземно помещение. Сложих отново дърва и пак се опънах на старото легло, застлано с още по-старо родопско одеяло, безценен подарък от моята баба. В селото нямаше интернет и аз четях само записките, които си бях водил, отново и отново, но не виждах сюжета, не виждах героя си…

 

…

Вечерта се упътих към дома на дядо Миле, като се чудех с какво ли ще ме гощава този път. Още от вратата той ме посрещна с въпроса:

− Написа ли баре една страничка?

− Не съм бе, дядо Миле, не съм. Обаче искам да ми разкажеш за моите хазяи. Тая къща ще ме побърка – имам чувството, че е като жива. Говори ми нещо, разказва ми някаква история, обаче аз нямам сетивата да я чуя. Скърца, шепти, врати се хлопат, стъпки чувам, почуквания по стъклото…

− То вярно, че писателите сте все с развихрено въображение, ама ти ще се поболееш съвсем – засмя се дядо Миле. – Стара къща е, вятърът ти говори, той ти скърца, той ти шепти, той хлопа. Няма друг кой. Ти обаче откъде се сети за твоите хазяи?

− Не знам откъде, ей така, стори ми се днес, че къщата иска нещо да ми каже.

− А, то е от питието на Дионисий, не е от къщата. Поспал си, сънувал си…

Седнахме на малката маса в ниската кухня, в която весело гореше модерна камина с водна риза, с нея дядо Миле топлеше цялата къща. Погледнах какво имаше в тавата и хлъцнах:

− Какво е това мезе, дядо Миле?

− Качамак, така му викат по вашия край, по нашия му казваме вареник. С пръжки от прасенцето и със захарчица, че да ни е благо-благо. И малко бабе, майстория на баба ти Маргарита. Ракия ще пиеш ли?

− Не, само вино. Обаче искам да ми разкажеш за хазяите.

− Хм, добре, обаче я да те питам, ти какво знаеш за Странджа – Сакар.

− Е, какво да зная, че са планини в Тракия.

− Навремето Бай Тошо искаше да засели Странджа и Сакар и беше измислил една програма. Политбюро беше ни изискало сведения за населението тука, в нашия край – по южната граница, аз тогава вече бях партиен секретар на селото, няма да си кривя душата. В сведението писахме има ли вода, пътища, радио, телефонни връзки. Написах, каквото ми искаха, и го пратих в София. После ни свикаха в Бургас да ни обучават по т.нар. 22-ро постановление, дето го беше измислил Гриша Филипов, за ускореното развитие през осмата петилетка и до 1990 г. По нашия край трябваше да дойдат около 4000 млади хора – несемейни или семейства с деца. Да се съживят селата, училищата. Комсомолски набор набирахме, само за да дойдат да поживеят тук, държавата им плащаше по 5000 лв. премии, обещаваше им право да купуват апартаменти и лади без ред, връзки да си уреждат децата в университета и т.н. Странджа и Сакар трябваше да станат Република на младостта.

− Бре, как не съм бил комсомолец тогава, щях да дойда и нямаше да се върна!

− Курназ си, защото родителите ти могат още сами, ама те няма да са вечно млади. Тогава дойдоха твоите хазяи тук, с това 22-ро постановление. Те са от вашия край, не са тукашни. Той беше инженер, почна веднага работа в АПК-то, жена му младичка, ама две деца имаха вече, големички, ученици. Тя почна в училище, тогава не искаха толкова много дипломи на учителите. Купиха къщата, харесваше им, че е стара, някогашна. Жената, Калинка, имала подобна къща, наследство от баба ú, ама я продали, че си купили апартамент в Русе. Бяха дошли тук да съберат пари за втори апартамент, да уредят едното от децата.

− Дотук нищо интересно. Банални социалистически истории.

− Чакай де, не съм свършил. Как стана тая работа, не разбрахме в село. Обаче Калинка се залюби с ветеринарния доктор. Той идваше от Малко Търново с един иж ли беше, чезе ли, не помня вече. Тук ги видят да си говорят до мотора, там ги видят пак подпрени на мотора, той я возил някъде, нещо да гледат. Почнаха хората да говорят, село малко. Инженерът ходи в Бургас, в Комсомола да си прекратява договора, ама тя пък не щеше. От Комсомола току-така не пускаха, сплашваха го, нещо даже из милицията го бяха привиквали. Калинка не даваше дума да се издума да се връщат в Русе. Май на развод отиваха работите.

− Леле, социалистическа любовна драма…

− Социалистическа, капиталистическа, такива работи стават между хората. Една вечер намериха доктора на един завой, изхвръкнал с мотора, пребил се, счупил си врата. Хората почнаха да приказват всякакви. Идваха от милицията, разпитваха, прибраха инженера. Калинка си прибра децата и се върна при майка си в Русе. Какво стана с мъжа ú, хич не разбрахме. В лагер ли го пратиха, в затвора ли, той ли беше пребил доктора, нищо не се изясни. Оттогава къщата така си стои празна, никой повече и не дойде тука. Ти се довлече, ама то оттогаз вече има 30 години, че и повече.

− Хм! Виж ти! То това повече става за сюжет за роман, ти за Дионисий ми разправяш и за лозови пръчки…

− Хайде, наздраве, пробвай вареника, защото е хубав, докато е още топъл, баба ти Маргарита за тебе го прави, да си опиташ такава гозба, каквато по вашия край няма.

− Абе и по нашия слагат пръжки на качамака, обаче с червен пипер, не със захар…

− Яж сега, да видим ще ти хареса ли…

…

На другата сутрин се качих в колата и подкарах към Бургас. Сюжетът не ме остави да мигна, цяла нощ писах. Но за роман трябват проучвания, не става само с разказите на дядо Миле. В главата ми се превърташе много пъти една и съща картина – топло южно слънце, хубави асфалтови пътища, по тях върви стар москвич, с накамарени куфари и бохчи върху металния багажник. В него седят млад слаб мъж с очила и усмихната жена, на задната седалка две дечица, момче и момиче. Жената – истинска красавица. Дали днес има толкова красиви жени? Не съм виждал. Аз от дъщерята наех къщата… Отиват с усмивка към Републиката на младостта. Колко надежди, колко вяра, колко спокойствие има по лицата им…

Ето го началото на моя роман. Какъв Дионисий, какъв Залмоксис, нека археолозите се занимават с тях, аз си намерих моята история - историята на една стара странджанска къща.

Прекарах целия ден в ровене в „Работническо дело“, „Поглед“, „Отечествен фронт“ от 1982 г. Бавно и полека се завръщах в онези времена. Беше много интересно: аз, възрастният мъж, пътувах към детството, четейки вестниците, с които баба стъкваше огъня, за да си свари компотите или туршиите. Откъде да знам, че тези вестници един ден ще ми потрябват! Докато прелиствах пожълтелите страници, се улавях, че за миг спирах да чета скучноватите текстове и витаех без план и посока из миналото. Освен героите на бъдещия ми роман, които вече знаех как изглеждат, пред очите ми се въртеше, неясно по каква причина, Людмила, наборката на дядо Миле, дъщерята на Бай Тошо.

Виждах я такава, каквато я знаех от снимките в нета – слаба, елегантна жена, с тюрбан или шапка, с бели дрехи или с елегантна блуза с джуфки. След една тежка катастрофа в началото на 70-те тя открива народната медицина и започва да се интересува от различни окултни учения, запалва се по мистиката. Открива, че в света има два духовни центъра, от които единият се намира в България – в планината Странджа. Насочва държавната политика натам, а спецслужбите започват активно да се интересуват от новия ú проект. По-скоро да ú се бъркат и да пречат. В началото недоумявах защо, но Живкова е знаела. Дали е предполагала, че ще се сблъска с тях на свещената странджанска земя? Някак си Странджа е свързана с комплексната дългосрочна програма за развитието на културата – мислех си аз. – Трябва да науча повече за това. Оф! Това е бедата на дългото ровене в миналото, на безредно прочетените текстове. Почват да те спохождат едни мисли и не знаеш въображението ти ли говори, изпитото вино ли, или прочетеното се бъзика с теб.

За пръв път, откакто не ходех на работа, отсъствах цял ден от селото. Дядо Миле ми беше звънял два пъти, но телефонът ми беше изключен. Тъй като не му отговорих, ми беше написал есемес: Като се върнеш, ела в кръчмата. Важно е! Ще те срещна с информатор за романа.

Знам ги тези информатори − смеех се аз на ум. – Най-добре информират за виното и ракията, че и за уискито, особено ако има кой да го плаща.

Ще дойда – написах му, − но късно. Продължих да чета за Програмата „Странджа-Сакар – Република на младостта“. Тя започва през 1982 г., една година след смъртта на Людмила. Във вестниците от тази година не откривам нито дума за дъщерята на Първия. Пълно мълчание. Сигурен съм, че ако отворех тези от предходната, нямаше да е така. Но дългата ръка на КГБ и Юрий Андропов е стиснала за гушата Живков. Той се е подчинил, за да оцелее, и е наредил да бъде унищожено делото на дъщеря му. Поръчал е саморазправата със сътрудниците ú – виновни и невинни, корумпирани и искрено работещи за културната възмога на България.

Потръпнах от ужас от тази мисъл. Представих си хората, които са приели поканата за работа в екипа на Живкова като нареждане от най-високо място или като привилегия, късмет, добър шанс. Само след няколко години, точно в годината, която е трябвало да се превърне в най-значимата за социалистическа България, тази на 1300-годишния юбилей, вместо на трибуни и в зали те попадат в съда и в затвора, виновни и невинни. „Същото като днес!“, неочаквано си казах аз.

 

…

Не е лесно човек да се измъкне от Бургас, градът е много голям или поне на мен ми изглеждаше така. На село стигнах късно. Спрях пред кръчмата с колата, нямаше да пия, щях да говоря с информатор. После вкъщи – писане, докато имам сила. В кръчмата имаше доста хора, това ме изненада. В малкото странджанско селце „кръчма“ казвахме на едно помещение, в което се продаваха хранителни и всякакви стоки, имаше две масички и вечно работещ телевизор, любезна лелка (вероятно 2-3 години по-голяма от мен), която вече ми беше разказала всичко, което знаеше. Този път двете маси бяха съединени и на тях седяха непознати за мен мъже, вече пийнали порядъчно, както и няколко местни, сред които дядо Миле. Темата на разговора беше Вълчан войвода.

− Не е имал деца! – преше се единият от новодошлите, слаб, висок мъж, с торбички под очите и с доста липсващи зъби в устата.

            − Имал е, виж какво пише в Уикипедия! – викаше му бай Марин, съсед и дългогодишен приятел на бай Миле.

            − Не е имал, чел съм книгата на онзи, варненеца Гинин…

            − Чел си ти, чел си, даже името му не знаеш, не е Гинин, Гинев е –смееше се дядо Миле. – Ти остави децата на Вълчан, ами я виж това, младото момче, дето влиза – на него да му разкажеш как търси Голямата Маара и какво откри?

            Мъжът се изчерви, доколкото беше възможно след изпитите питиета, и каза:

            − Че запознай ни първо, де!

            Стиснах ръцете на двамата мъже и веднага забравих имена им. Ядосах се на дядо Миле - Вълчан войвода хич не ме интересуваше, а и нямах време за губене в приказки с подпийнали местни философи. Изгледах го накриво, но той хич не се смути и отново настоя:

            − Разказвай къде ходи да търсиш съкровището!

            − Къде ходи? Къде ходи? Където трябва ходих… И не съм търсил Голямата Маара.

– Знаеш ли къде е Лъвската глава? – попита ме той.

            − Знам, возил съм се на корабче по Ропотамо… Знам за крепостта, май беше от римско време, има вече в интернет всичко – изгледах зловещо дядо Миле, обаче той се хилеше и нехаеше за моето мръщене.

            − Още бях лапещак, чудехме се всеки ден къде да бягаме от училище − заразказва той. – Аз съм родом от Веселие, обаче нашите се преместиха в Приморско. Там слушах доста легенди за Вълчан, за Голямата Маара, за крепостта под Лъвската глава. Водиха ни веднъж едни по-големи да видим откъде може да тръгнем нагоре. Отдолу изглеждаше близо. За 40 минути ще сме там. Обаче като тръгнахме – трънаци, пущинак, пътят не беше прочистван от години… Ама, детска работа, знаеш, мъкнем се ние, приказваме си, пием коняк от една бутилчица, за кураж… Оглеждаме се страхливо, сърбаме куражлийски… Стигнахме крепостта, добре че беше есен, че открихме зида, ако беше пролет или лято нямаше да го видим в буренака. Пообиколихме и малко по-надолу видяхме едни грамадни каменни блокове като гробница. Бре, да видиш ти! Викам на другото момче: „Димо, ще трябва да влезем“. Тюхкахме се, че не сме си взели въже… Ама луди глави, морето ни е до колене! Отгоре надничаме в дупката – камъни, друго няма… Полека-полека заслизахме надолу, озовахме се в нещо като тясно коридорче между камънаците, най в дъното – нещо като легло, а на него свитък… Бре! Карта! – това си помислихме веднага.

            − Карта? Намерихте карта на каменното легло? Това става за сюжет! – викнах аз.

            − Не бързай, де! Ще си изпревариш късмета! – обади се дядо Миле.

            − Картата е била скрита в гърне, обаче то се счупило, затова я видяхме… Взехме я и се прибрахме. Един ден, като си отидох на село, показах картата на дядо. Той знаеше мястото, каза, че било светилище, а от светилище нищо не се взема. Накара ни да отидем и да върнем картата, че да я намерят археолозите. Тогава такива бяха времената. Обаче аз я прекопирах и чак тогава изминахме отново същия път, за да я върнем. Дълго време с Димо разглеждахме копието. Лятно време дните дълги, нямаше какво да правим, пребродихме цялата околност, изсякохме доста драки, ровихме, търсехме… Нищо.

            − И какво стана? Къде е картата сега?

            − Продадох я след време на един иманяр за сто лева и си купих моторче на старо… Вече бях ерген. Но и той нищо не откри, после го претрепаха… След туй всичко се забрави.

            − Ти иманяр ли си? – попитах човека направо.

            − Намирал съм монети, имам някои доста интересни – римски. Много съм ровил, ама чак пък иманяр! Просто знам къде да ровя.

Погледнах отново дядо Миле недоволно и се наканих да си тръгна. Компанията ме задържа още малко, не ме убеди да пия. Послушах още малко приказките й – те се въртяха около монети, съкровища, карти, разкази, прочетени, чути, нищо от разказаното нямаше да ми послужи в писането. Смяха се, закачаха се със Стефан, човека с картата. Жена му била доста дебела, как я возил на „Балканчето“.

            Прибрах се доста късно, желанието за писане беше изчезнало. Легнах да спя, но не успях да затворя очи, къщата ме будеше със странните си шумове – почуквания, потраквания, бързи стъпки по тавана, свирене на вятъра в комина. Печката весело бумтеше и ми внушаваше спокойствие, тя едничка се преборваше с тайнството на нощта.

            Заспах и засънувах картината, която ми се въртеше пред очите в последните дни: старият москвич, накамарен с багаж, щастливото семейство, което пътува към Републиката на младостта, за да реализира представата си за социалистическо охолство и благополучие. Лицето на младата жена сияе, тя ми се усмихва и дори ми маха с ръка. Сутринта се събудих по-изморен, отколкото бях легнал, пих кафе набързо и отново хукнах към Бургас. Този път изключих телефона напълно. Бившите ченгета от ДС, така де, партийните секретари от миналото, още не бяха усвоили начини да изпращат съобщения на изключен телефон. Подозирах отдавна, че бай Миле е бил сътрудник на ДС, всички партийни секретари по места са били. Но смятах, че е добър човек, свестен, не вярвам на съвестта му да тежат човешки животи и провалени съдби. Надявам се да му измъкна тази информация един ден.

 

…

            Бившите ченгета са най-добрите в реализирането на целите си. Установих, че един изключен телефон не им пречи да ме открият. Вечерта, като се връщах от Бургас, още отдалече видях, че към колата ми върви мъж. Като наближи, познах дядо Миле. Махна ми, аз спрях, след което той бързо се настани на седалката до мен.

            − Изключил си телефона?

            − Добър си! Личи, че си бил милиционер…

            − Милиционер не съм бил, твърде умен бях за това. Обаче ти този роман няма да го напишеш скоро, защото не знаеш да питаш. Знаеш ли на кого е продал картата бай ти Стефан? На доктора, дето се залюбил с майката на твоята хазайка. Още тогава не беше ясно кой точно му свети маслото. Инженерчето може и да не е било виновно. Като повечето интелигенти и то трудно би вдигнало ръка да извърши убийство. Може да е бутал мотора, защото разбираше от двигатели, имаше акъл и катастрофа да организира, че да се пребие докторчето, ама не беше такъв човек. Мек, добър и хубав човек беше.

            − Обаче сте го тикнали в някой лагер.

            − Може и да са го тикнали, аз знам само, че го пратиха в Бургас за разпит.

            Карах мълчаливо и показах на дядо Миле, че не искам да ме заговаря. Просто не бях тук. Всъщност бях тук, карах колата по затрупания със сняг път, водещ към малко странджанско село, но едновременно с това пътувах в стария москвич с младото семейство. И беше пролет. Видях как спират пред старата къща, колко много се радват децата, че има двор, а и улица, по която не минават толкова много коли, колкото в Русе. Младата жена гали старите дъбови греди на къщата, гледа я захласната, после леко бърчи носле, но след това се усмихва. Усмихва се на надеждата да заживее един по-различен живот, с поглед напред, към по-доброто и честито бъдеще.

            Дядо Миле нямаше намерение да ме оставя да витая в миналото. Не разбирах скучаеше ли, или ми помагаше наистина. Той са покашля, за да покаже, че мълчанието е станало тягостно и неуместно. Затова реших да го разпитам малко.

            − Ти за Людмила какво знаеш?

            − Коя Людмила, а… Живкова? Че какво да знам, каквото всички. Ядосваше руснаците и май те ú светиха маслото накрая.

            − Това сигурно ли е?

            − Как да е сигурно, бе, младежо! Тези неща не ги съобщаваха по точката. Така се говореше тогава, така се говори и сега. Някои го отричат, други го твърдят без грам доказателства. Само знам, че тя си замина през юли, а през есента започнаха честванията на 1300-годишнината на България. Дойде делегация от СССР и се нареди на президиумите до Тошо. Демек тези, дето не искаха да се чества годишнината на България, после се кипреха и перчеха на тържествата. А тя, горката, гниеше в гроба.

            − Ти за бивше ченге си доста свободомислещ. Такива като теб и до днес защитават комунягите: Сталин, Брежнев, Андропов, сега пък Путин и не дават дума да се издума срещу тях.

            − Защото малко са чели. Ако бяха чели достатъчно, щяха да знаят повече неща и нямаше да плямпат глупости. Но и тогава, и сега избираха доста празноглавци, промиваха им мозъците и ги правеха първият боен ешалон на Партията. Още по онова време руснаците ми избиха цялото русофилство от душата, дето ми го беше завещал дядо Вазов.

            − Тогава имаше ли откъде да прочетете нещо за Людмила, за Комплексната програма за развитието на културата в страната, за връзките ú със „Служители на светлината“, със семейство Рьорих, защо създава втори център точно в Малко Търново?

            − Не, разбира се. Само глупостите из вестниците. Тя каже едно – за светлината, за огъня, те после пишат глупости за комунизъм, развит социализъм и пр. Ама ти защо сега се хвана с Людмила? Как тя се връзва с романа ти?

            − Не знам, просто се сетих, че Програмата „Странджа-Сакар“ започва веднага след смъртта ú. Докато четох из вестниците, ми направи впечатление, че за една година е забравена и никой не пише нищо за нея. И без да съм много сигурен, смятам, че това е станало, за да се присвои или изкилиферчи всичко, което е правила, а и сътрудниците й са били размазани. Също като сега! Който не е удобен, му се измисля нещо и го погват съд и прокуратура, докато го размажат или докато го лепне някоя болест и се спомине.

            − Моето момче, властта се държи с едни и същи средства. А това е направено лично от Живков. Имам предвид погрома над сътрудниците ú, за да се угоди на СССР и по-скоро на КГБ, то е повече от ясно. Тя им е бръкнала в гъза с тия стремежи да утвърди България. И знаеш ли защо е успяла - защото беше част от „Служители на светлината“. Затова я приемаха световни лидери, до които никой комуняга не припарваше. За тях тя не беше дъщерята на един диктатор, а една от тях. КГБ го знаеха и от това ги болеше най-много, вярвай ми! Това слабо момиче успя толкова яко да им бръкне в гъза, че изохкаха и се насраха.

            − Ти тогава знаеше ли го това, или сега го научи? Имам предвид, че си бил човек от системата.

            − Ами знаеше се, че КГБ се дразни от делата на Татовата щерка, но цялата картина си я сглобих после, след 10 ноември, когато почнаха да излизат много скрити преди това неща.

            − Значи наистина много от информацията е укривана тогава?

            − О, даже не можеш да си го представиш! И аз вече не мога да си го представя, минаха 30 години, в които се изписаха толкова много неща. Времето се промени и ние се променихме. Почнахме да мерим миналото през днешната представа за него. Но едно мога да ти кажа: някои неща се пазеха в тайна дори от членовете на Държавния съвет. Аз съм бил партиен секретар в едно малко селце накрая на света. И ченге не съм бил, доносник – също. Бил съм учител и партиен секретар. Помагал съм на хората, учил съм децата им.

            Замълчахме, защото стигнахме пред дома на дядо Миле, той слезе, но не ме покани да вляза. Каза „Довиждане“ и си влезе през портата. Аз се прибрах вкъщи при лаптопа и при зациклилия сюжет, при ненадейния интерес към Людмила Живкова и при нейната странна съдба.

 

…

            Следващите дни не се виждахме с дядо Миле, аз ходех всеки ден в библиотеката в Бургас, вечер се прибирах, хапвах набързо и се хващах с писането. Романът го бях зарязал напълно. Сега се ровех в живота на Людмила. Не че той не беше описан в книги и книжчици. Бях прочел вече няколко, всичките написани от нейни близки, с претенции за непогрешимост, за излагане на истинските факти. Всички те заедно горе-долу изясняваха какво се е случило. Но аз като че ли не бях удовлетворен.

Ето част от моите бележки:

            Въпрос: Как, кога и защо Людмила се захваща със Странджа?

            Отговор: След катастрофата, която претърпява през 1973 г., Людмила постепенно се насочва към различни древни и съвременни мистични учения. Според много автори става част от някакво духовно движение, център, мистичен кръг, ложа от световни личности, които се наричат „служители на светлината“. В този кръг тя чува думи като „идеал за човека“, „изгори, за да светиш“. Това са кодовете на „Живата етика“, учение, създадено от Николай и Елена Рьорих. Те основават своя институт „Урусвати“ („Светлина на зорницата“), за да обучават личности от целия свят. Всяка личност получавала точно определена мисия и била готова да я изпълнява с цената на всичко. Въпреки че комунягите били подвластни на мистиката като всички атеисти, философията на Рьорих е преследвана в СССР. Вдъхновена от това учение, Людмила се заема да формулира идеала за човека. За да го изгради, създава Дългосрочна комплексна програма, в която целите, идеите и мероприятията са планирани за 20-30 години напред.

            − Демек до наши дни! – казах си аз, докато подреждах изреченията в текст.

            Името на Николай Рьорих се свързва най-често с т.нар. Пакт „Рьорих“. Това е първият международен договор за защита на културните ценности по време на война, че и в мирно време. Той полага основата на съвременната международна правна система за защита на културните ценности, която включва Хагската конвенция от 1954 година (и двата Протокола към нея от 1954 и от 1999 г.), Конвенцията от 1972 година за опазване на световното културно и природно наследство и други актове на международното право.

            Пактът е подписан на 15 април 1935 година във Вашингтон в присъствието на президента Рузвелт, представители на Съединените американски щати и на 20 американски републики. Договорът утвърждава предложения от Николай Рьорих отличителен флаг за идентификация на подлежащите на защита обекти, който представлява бяло платно с червена окръжност, в която са вписани три червени кръга.  Това е Знамето на мира. България участва в Движението чрез обществото на Рьорих в България (създадено през 1930 по инициатива на Николай Райнов, активни участници: Борис Георгиев, Васил Стоилов, Стоян Омарчевски и др.) и чрез Българския комитет за пакта „Рьорих“ (създаден през 1934 с ръководител полк. Н. Никифоров, председател на Върховния касационен съд в България).

            През 1956 година България се присъединява към Хагската конвенция от 1954 година, която се основава на пакта „Рьорих“. Но най-важният принос, които има страната ни за утвърждаването в ЮНЕСКО на идеите на пакта „Рьорих“ и Знамето на мира, са от края на 70-те - началото на 80-те години на ХХ век и се свързват с личността на Людмила Живкова.

            Това беше горе-долу официалната информация, която бях открил в различни сайтове и бях преразказал накратко. Сайтовете бяха пълни и с обичайните истории за световната конспирация. Но… служителите на светлината са обменяли идеи, опитвали се да предотвратят Втората световна война. Когато тя започнала, задачата им била да опазят културното наследство на човечеството.

            Наистина е било така, в края на Първата световна война започва подготовката за Втората. Обаче Людмила се развихря по-късно, през 70-те…, говорех си сам, за да минава времето. От различни книги и книжчици бях събрал много любопитна информация.

            В началото на 70-те Людмила се опива от високите и идеалистични цели и стремления на служителите на светлината. Сигурен бях, че се е задушавала от безличния комунистически идеал. Да формулира нов, но да го наметне с булото на комунистическата идеология, за да може да го запази и спаси – това, струва ми се, е била нейната цел. Вдъхновена от идеите на Николай Рьорих, тя спечелва семейството му за каузата на България и наистина успяла да формулира новия идеал за човека – всестранно развитата хармонична личност.

             Тази личност съм аз! Тогава съм тръгвал на училище, помня Асамблеята „Знаме на мира“, камбаните, децата от всички страни, как ни учиха да бъдем добри, да сме приятели с хората от всички страни. Дружба – като че ли от детството не бях чувал тази дума. – Дружба между народите.

             Някъде по онова време или малко по-късно тя приема идеите на проф. Александър Фол за проучване и утвърждаване на тракийското ни наследство. Едновременно с това той настоява да се работи за основаването в Малко Търново на цял научен център. В онези години науката предхождала с пет-шест години икономическите решения на правителството. На сайта на музея в Малко Търново можеше да се открие много информация за Националната научно-изследователска координационна програма „Странджа – Сакар“. Разбира се, заслугите на Живкова се премълчават днес, както вече е модерно. Без политическите й протекции вероятно програмата не би заработила.

            Трябваше само да проверя в коя година Фол влиза в приятелския кръг на Живкова и кога тя заема позиции в Комитета за култура. Забравил съм да си запиша тези години.

            При следващото ми отиване в Бургас побързах да вляза в Уикипедия и открих, че професорът е близък с Живкова още от 60-те години на ХХ век, а когато тя оглавява Комитета за изкуство и култура, той ú става пръв заместник. Бих се хванал вече на бас с всеки, че Държавната програма „Странджа-Сакар – Република на младостта“ стъпва на научния принос на Фол и на създадените от него екипи, както и на техните научни постижения. Е, програмата през 1982 г. се прави малко набързо и малко необмислено, но към Странджа започват да прииждат млади хора от цялата страна. Всъщност са близки още от студентските й години, от Историческия факултет, говоря си с удоволствието на откривател.

 

…

            Както внезапно спрях да пиша романа, така внезапно поднових работата си по него. Дните прекарвах в библиотеката, вечерите – в писане. Парите ми започнаха чувствително да намаляват заради ежедневното пътуване до Бургас, а до началото на активната работа по горите имаше още доста време. Затова реших, че събраната информация е достатъчно, просто трябва да седна и да се опитам да си представя съдбата на героите. Видях ги как пътуват по хубавия асфалтов път, как спират пред старата къща.

            Селцето очаква с противоречиви чувства своите нови обитатели. Възрастните - с много надежда и още повече любопитство, младите - със завист и негодувание. Те са родени тук, в дебрите на Странджа, но тях никой не ги подпомага, никой не ги насърчава да останат, а тези ги викат от цяла България, че и пари им дават. Строят им жилища, намират им работа. Привилегии! Привилегии!

            Завист и злоба посрещат младото семейство. В началото никой не иска да говори с тях. После се налага – тя става учителка на местните деца, нейните учат с техните. Той става някакъв началник в АПК-то и местните са му подчинени. Красивата ми руса хазяйка, която никога не е напускала добре уредения Русе, изведнъж се оказва неприятно изненадана и от нещо друго – рядко успява да купи мляко, понякога семейството остава без хляб. Налага й се да се научи да меси хляб. Неумението ú носи доста сълзи и сърдитни в семейството. След дълго практикуване и хлябът се получава, и е по-вкусен дори от онзи, селския от фурната, с дебелата червена коричка. В селото има 2-3 частни телефона и един общодостъпен в пощата. Телевизията все още не е позната тук, а е началото на 80-те. Единствен другар на семейството е стар ВЕФ, който непрекъснато нарушава тишината в старата къща. Жената няма време да скучае, но понякога негодува, неволите са повече от очакванията.

            Баня? На село? Все още няма бани в домовете на много семейства. Но има баня в селото: вторник, четвъртък и събота се ползва от жените; понеделник, сряда и петък – от мъжете. Какво пък и това е нещо! – казва си тя. Но пък има читалище, училище, детска градина… и деца. Не много, но достатъчно! Най-лесно и най-хубаво е с тях, защото бързо се сприятеляват. Те я харесват – красива, ухаеща чудесно, руса, бяла, нежна и аристократично фина като чуждоземна принцеса. Децата искат не само да я слушат, а да я пипнат, да усетят мекотата на коприната на блузата ú. Те се гушат в нея, душат я като зверчета, тя ги приласкава, прегръща ги, говори им. Смее се, смее се! Винаги се смее! И те се смеят, и се радват, и училището изведнъж оживява. Става приказно и неповторимо място. Сутрин те бързат да дойдат на училище и тя бърза да дойде. Закъснява само защото ходи да купува хляб и мляко. За своите деца. Учениците ú бързо се сприятеляват с нейните деца. Играят си по цял ден, весело е, шумно. Не знам откъде изникна тази история в главата ми. Но аз бях убеден, че нощно време къщата ми я разказва, само трябваше сутринта да стана и да я запиша.

            Почти две седмици не бях се виждал с дядо Миле. Той не ме търсеше и аз не го търсех. Понякога ми се искаше да отида и да му прочета написаното, но неясно защо се въздържах. Когато зациклях с писането, започвах да преглеждам бележките, направени в библиотеката. Разтварях заетите книги и четях. Потапях се в онова отдавна минало време. Тогавашната българска власт влагала много ресурси в над 30-те селища, в които е трябвало да се разположи Републиката на младостта. Бях ходил в малкотърновския картал „Изток“, за да видя панелките, които били построени набързо, за да подслонят младите хора, дошли от цяла България. Панелки, обаче се напълнили с млади хора, между блокчетата играели много деца. Училището се събудило от дрямка.

            − Животът беше хубав тогава. Весел, задружен, имаше работа, имаше заплати – разказа ми една жена, която работеше в малко барче – частен бизнес, който наследила от родителите си, вече стари и доста болни.

            − Защо не отиде в Бургас или в чужбина? – запитах я аз.

            − В Бургас? Трудно е в Бургас, нямам жилище там, сама съм, разведох се млада, имам голям син, трябваше да го отгледам, нашите ми помагаха – в едно изречение цял един живот. – Къде да ходя по чужбините! Аз съм си от тука, от Малко Търново, обичам го този град! А и нашите ми помагаха, когато имах нужда. Сега аз се грижа за тях, когато те имат нужда. Това е животът!

            − Наистина това е животът!

            − Знаеш ли, тогава само в Малко Търново станахме близо 4 хиляди души. А сега сме трима в цялата община. В Сливарово живеят пет или шест души, в Стоилово може да имат 60.

            Жената ми разказа още доста неща, явно ú се говореше. После си наля уиски в една чаша от кафе и седна при мен. Запали цигара и заразказва тъжната история на своя живот и на своя град. Може би беше приблизително на моята възраст, личеше ú вече, че злоупотребява с алкохола: смачкана, подпухнала женица, с дрехи от втората употреба, с мазна коса, небрежно вързана на опашка. Но беше разговорлива и приятелски настроена.

            − Иди сега да видиш квартал „Изток“, помня като го строиха, макар че бях малка тогава. Иди по вечерно време! Все едно си в призрачен град от някой филм. В блокчетата живеят по едно-две семейства или по някой самотен старец или старица. Те са от тези, дето не си заминаха след 89-а. Останаха тука, работиха, пенсионираха се. И все там си живеят. По някое време, май след 89-а, им разрешиха да си купят апартаментите.

            − Значи има и дето останаха.

            − Има, хубаво беше тогава за всички. Е, имаше трудности, но имаше хора, хора… Сега всички кметове наоколо искат пак да има Странджа - Сакар, ама Бойко не дава или не чува. Не му се харчат пари за хората. Пък и то цяла България заприлича на Малко Търново. Кой да дойде и кой да остане на своето място! А тогава народ имаше, народ.

           

…

            Една вечер реших, че искам да се видя отново с дядо Миле. Чудех се дали не ми се е обидил, дето все му виках, че е ченге. Дори като ходех на работа, намирах време вечер да мина или през тях, или през кръчмичката да си кажем по някоя дума. Затова поех по познатия маршрут.

            Запролетяваше се, снегът отдавна беше се стопил, но беше студено и мокро. Изведнъж чух шум от двигател на съседната уличка. Спрях изненадан и се заслушах. Джип. Никой в селото нямаше джип. А и къщите на съседната уличка все още бяха необитаеми. Собствениците им се завръщаха през април. Веднага свих в пресечката и забързах да видя колата. Отдавна бях придобил селските навици да любопитствам за всякакви дребни неща, които не ме засягат. Успях да видя само стоповете, когато колата зави. Наистина беше джип. Затичах се след него, но не успях да го догоня. Като излезе на главна улица, изхвърча по посока Бургас. Сигурен бях в едно - човекът или хората в колата  бяха видели, че тичам след тях.

            Магазинчето-кръчма светеше, но в него освен Райна (сетих се, че така се казваше жената), нямаше никого. Купих си цигари, седнах и запалих една, уж скучая и имам нужда да се разговоря с някого. Магазинчето-кръчма работеше до обяд и след това от 16:00 часа, докато има клиенти. Райна беше пълна, но някак прибрана жена, малко по-възрастна от мен, със засмени очи и топла усмивка.

            − Току-що ме задмина един джип, ама не видях дали номера беше бургаски…

            − Не е на никого от местните, не е и на някое от децата или внуците им – категорично отсече жената.

            − Бре, че ти откъде знаеш колите на децата, че и на внуците им?

            − Знам, защото цял ден стоя на главната улица. Всяка кола минава от тука, повечето идват нещо да купят, да ме видят даже. На повечето коли и номерата знам. Видях го джипа, ама не е на никого от местните. Може някой да е дошъл да си вземе нещо от къщата, с колата на приятел или роднина. Джипът не е от нашите – заключи тя.

            Все още се изненадвах от спецификата на живота в малкото село. Всеки знаеше всичко за всички, тайни нямаше, скрито-покрито също. Райна беше най-информираният човек. Беше весела, приказлива – душата на умиращото село.

            − Аз съм най-солидната институция у село – казваше тя, – кметският наместник идва един път в седмицата и той мен пита какво се е случил, и какво трябва да свърши; попът отваря църквата един път в месеца, пощата отваря три часа до обяд.

            Мислите ми запрепускаха след нейните думи. Сградата на читалището беше затворена, от години се нуждаеше от солиден ремонт и беше станала опасна. Имаше една певческа група, която се събираше в Пенсионерския клуб – стаичка, ремонтирана и горе-долу поддържана в сградата на бившето кметство. Училището отдавна се беше превърнало в руини, зловеща гледка в красивото иначе селце. Тук всичко е в минало време, дори и настоящето, формулираше начина на живот дядо Миле.

            Той ми беше разказвал много за селото, за промените след 10 ноември, защо сега съвсем запустяло. Тъжен и мъдър беше разказът му, ползвах много от информацията в романа си. Но не ми се искаше моят роман да завършва тъжно. Исках да му сложа оптимистичен финал, не знаех само как да заплета сюжета така, че той да върви към такъв финал. Светлина, Урусвати – съвсем се побърках, смеех се на себе си аз.

            Забравих за джипа и поех към дома на дядо Миле, той не беше далече от магазинчето-кръчма. Видях, че се мотае нещо по двора и му свирнах. Той чу и се изправи, засмя се и надигна вълнената шапка, която се беше свлякла до очите му.

            − А, станало ракиено време! Ела да пием по една ракия! Баба ти Маргарита я няма, отиде на репетиция, обаче ние сами ще си къщуваме.

            Не попитах дали се е обидил, дето му викам, че е ченге. Веднага се захванах да му разказвам за джипа. Както се щураше из кухничката, така изведнъж спря и ме изгледа сериозно:

            − На коя улица казваш, че бил?

            − На съседната, на леля Радка и бай Иван.

            − Черен казваш, марка, модел?

            − Стори ми се Мерцедес, 2002-ра, обаче имаше ролбар и спойлер.

            − Допълнително сложени, мерцедесите от 2002 нямат външна стойка за гума и спойлер. Виж ти! – като че ли повече говореше на себе си. – А номера видя ли го? Бургаски ли беше?

            − Не видях, колата беше доста кална. Направи ми впечатление, че като излезе на главната, даде мръсна газ и изчезна към Бургас.

            − Няма какво да прави тази кола в улицата на бай ти Иван, там няма жива душа.

            − Знам и аз затова хукнах, помислих, че може да е някой от младите…

            − Не, не и двете деца на Иван са в чужбина, идват си през лятото само, а и тук почти не се вясват, обикалят из България или се пекат по морето – после замълча за малко и каза сериозно:– Слушай ме сега добре: като се прибереш тая вечер, си внеси една кофа, няма да излизаш нощно време по нужда, ще пикаеш в кофата. Като заключиш вратата, залости я с лоста.

            − Ехе! – засмях се аз. – То тук кучета и лисици няма, ти си мислиш, че хора може да дойдат. Че за какво? Нали виждам, снегът както навали, така си стои, само стъпки на птичета, няма дири нито на котки, нито на кучета.

            − Стана селянче ти, гражданче от Русе! – засмя се дядо Миле и сините му очи светнаха под рунтавите бели вежди. – Айде, сядай, кисело домати обичаш ли? И кисело зеле има с пиперец… Сядай, сядай! Тя, като се върне баба ти Маргарита, ще ти сипе мусака, много хубаво я прави. Една рецепта намери в интернет, вече все нея прави, чудо мусака става.

            След като си казахме „Наздраве“ и се разговорихме по темите за русенските и странджанските манджи, които и друг път бяхме обсъждали, се заговорихме за моя роман - как върви писането, откога не ходя в Бургас. Заразказвах му как съм наместил Людмила в сюжета, той се заслуша, кимаше, усмихваше се и казваше доволно:

            − Добре, добре, като го разпечаташ, първо аз ще го чета, че да ти кажа кусурите, да си ги оправиш.

 

…

− През 1973 г., май беше през декември, за по-малко от два месеца цената на петрола в Иран се бе увеличила четири пъти. Тогава Иран, на когото износът на тази суровина носеше пет милиарда долара годишен доход, започна да получава по двадесет. Аз тъкмо бях станал партиен секретар, затова си го спомням. Шахиншахът Мохамед Реза Пахлави стана един от най-важните хора в новините. Целият свят беше в краката му. Пред него имаше сведени глави, прегънати гърбове и протегнати длани. Е, виждате ли – казваше той на министър-председателите и министрите, – не умеете да управлявате, защото нямате пари! Поучаваше Лондон и Рим, даваше съвети на Париж, кореше Мадрид.

            − Е и? – прекъснах го аз, външната политика на България и сега ми беше безинтересна, а преди 40 години – напълно непонятна. Как не, пак да ходя да се ровя из вестниците заради някакъв шах!

            − Слушай сега, бе момче, научи се да слушаш старите хора!

            − Е на вас тук, в Странджанско, каква ви беше далаверата с цените на петрола?

            − Не с цените на петрола, с агнетата ни беше далаверата. Тогава имаше по-умни хора от Бойко. Гледаха къде има пари и тихичко, да не ги чуват руснаците много-много, примъкваха се тук-там, за да правят бизнес, ама за държавата, не като сега – за джобовете си.

            − Да, да, знам – контрабандните канали с оръжие, наркотици и каптагон са давали пари за задоволяване на населението със стоки от първа необходимост.

            − Че лошо ли е било? За хората – не да си строят къщи с огради над покривите. Не да ги крият в офшорки, не да режат за скрап труда на поколенията преди тях. Тук по тези места винаги е имало контрабанда. ДС сложи ръка на каналите…

            − Създаде ги – прекъснах го аз.

            − Е, хубаво де, създаде ги, ама ги ползваше за народното благо.

            − Значи викаш с агнета – подканих го да продължи, докато си боцвах кисело доматче и го прокарвах с глътка ракия.

            − Агнета, чедо, агнета. Тогава животновъдството беше на ниво, ни чума имаше, ни евтаназия, ни размери на краставиците… В овцефермите се отглеждаха само елитни породи – за мляко, за месо. Прилагаха се научни методи в земеделието и скотовъдството. В Иран знаеха, че най-вкусното агнешно е българското. А ние видяхме шанс да вземем малко от иранските пари срещу наши странджански агнета. Направо със самолети ги караха в Иран агнетата, пресни.

            − А КГБ? – зловещо попитах аз.

            − И те бяха затоплили отношенията с иранците тогава и бяха дали карт бланш на Тошо да прави търговия. А и тогава дипломацията беше на ниво – Петър Младенов цяла година работи, за да подготви среща на Тошо с Реза Пахлави.

            − Пешо Мастиката ли? Бре! – усмихнах се аз.

            − Да, а Тошо и Людмила ходиха `74-та ли беше, `75-а ли, не помня. Знам, че майка ú беше умряла и Людмилка беше първа дама, ходеше с баща си навсякъде. Тогава май сключиха някакви договори, а и тогава са говорили, че Иран и България са двете от най-старите страни в света. Людмила от иранците взе идеята за 1300-години България, тогава, през 70-те, те честваха 2400 години от основаването на Иран.

            − Верно ли, бе? Това не го прочетох в нито една от биографичните й книги.

            − Не всичко пише в тях, затова ти казвам да слушаш старите хора. Значи, след това посещение на Тошо и Людмила иранска делегация дойде тук, в Странджа. Знам, защото председателят на АПК-то ми го е разправял. Даже два дни са стояли тук. Нощували са сигурно някъде по морето. Това не го знам.

            − Леле!

            − Леле, я! Идва си иранската делегация с човек от правителството, нашето, де. И направо в овцефермата. Официално – да видят пасищата в Странджа. Неофициално – колко агнета може да изнасяме за Иран – бай Миле млъкна, за да увеличи ефекта от казаното, и продължи. – С една дума: хората имат пари, искат да ги дадат да се финансира развитието на животновъдството в Странджанско. И всичките агнета да се изнасят в Иран.

            − Не съм чувал абсолютно нищо за никакви иранци и агнета, а доста прочетох.

            − Не си чувал, защото, докато се организират неща, шахиншаха го свалиха. Но всички разговори с иранците подготвиха почвата за 22-рото постановление и за Програмата „Странджа-Сакар“. Никакъв Фол тук не е бил важен, а доларите на иранците от петрола.

            − Защо го свалиха тогава шаха? Нали е мислел за народа, бил е силен в световните въпроси!

            − Защо, човеко, защо? За пари! Както навсякъде и там американците не търпят някой да им се надига: спретват му криза, преврат, ислямисти, фундаменталисти, финансират отцепници, реформатори и пр. Знаеш, гледай която искаш криза, сценарият е един и същ. Ей затова ги мразя еднакво и кагебейците, и феберейците – не дават на такива като нас да дишат. Малко да се надигнем и ни смачкват. И тоз Европейски съюз е един задник – уж да се противопоставя на САЩ и Русия, ама смеят ли! И те курвенската го играят.

            − Ето затова не гледам новини и коментарни предавания – ти и бай Марин ми стигате, добре ми разяснявате международното положение.

            − Абе ние ти го разясняваме, ама на теб и факти ти трябват. Ако искаш да си голям писател, като чуеш нещо от мен или от бай си Марин, го провери в интернет или в някоя книга.

            Тръгнах си от дома на бай Миле с усмивка. Леля Маргарита се прибра, хапнахме от мусаката, чудна беше. После и кекс ядохме, също чудесен. Изслушахме информацията за празниците в общината, кога и къде ще се изяви певческата група, как ще са облечени, какъв репертоар са избрали. Важни неща в организираното пенсионерско движение на младите, жизнени и дейни пенсионери, на които се крепеше съвременна България. На самостоятелната Странджанска република днес повече би подхождало името „Република на бодростта“ – шегуваше се дядо Миле с половинката си. Тя не му се връзваше, защото си го знаеше, бяха живели половин век заедно, а вече разваляха и втория петдесетак на мирното съвместно съществуване (пак лаф на бившия партиен секретар).

            Много често съм се прибирал от дома на бай Миле или на бай Марин, или от кръчмата късно през нощта. Никога не ми е хрумвало да се страхувам, защото жива душа нямаше в селото. В тъмното обаче думите на бай Миле да залостя вратата ми прозвучаха с различна сериозност.

            Никога не си правех труда да заключвам портичката. Сега влязох с особено внимание, погледнах дали не се е скрил някой зад люляка и чемшира. Като не открих никого, взех кофата, с която си носех дърва, и предвидливо я внесох вътре. После заключих двойната дървена врата, която можеше да бъде отворена с един ритник, и наистина я залостих. Като всяка странджанска къща и тази имаше втори етаж, на който се излизаше по стара външна дървена стълба. Можеше да се преместя и там, но бях се подредил на първия. Той беше леко вкопан в земята, със солидна каменна зидария, а непосредствено до стара двукрила дървена врата просветваше едно от прозорчетата на единственото помещение – просторна кухня, в която бях струпал всичко необходимо за живота на един писател ерген.

Разпалих отново затворената печка. Бях се научил на тоя трик от местните хора. В кухничката освен печката имаше широко пружинено легло − „персон и половина“, както казваше някога баба. Една маса, на която се хранех, и още една под прозореца, на която бях струпал всички важни ценни вещи, които бях донесъл. Мивка, от която течеше само студена вода, и един бюфет, който съдържаше всички необходими съдове – от чаши до тенджери. Успокоен от виното и увереността, че бай Миле не ми се сърди, заспах, без да сънувам нито Людмила, нито драматичните минали истории. Смелостта ми се беше върнала заедно с внесената кофа за всякакви нужди и залостената стара врата…

 

…

            Следващите седмици минаха спокойно, в обичайния ритъм на по-рядко ходене до Бургас, повече писане, няколко разговора с бай Миле и бай Марин по обичайните теми. Една вечер, като отидох до магазинчето-кръчма за цигари, сварих бай Стефан там. Той разказваше ниско нещо на бай Миле и като ме видяха, смени темата. Усмихна ми се и попита:

            − Е, как върви писането?

            − Върви, върви, ама краят му не се вижда, а и след около две-три седмици ще тръгвам на работа, че парите свършиха.

            − Слушай, дай, докато си свободен, да те заведа тук наблизо, нещо да ти покажа. Нали имаш кола?

            − Колко наблизо?

            − Ами към хасковските села.

− Къде ще го водиш – смъмри го бай Миле, – остави го, той е гражданче, не се интересува от твоите карти, съкровища и легенди.

− Не, бе! Искам да му покажа една интересна местност. Хем да се разходим, хем аз нещо да си взема от един ортак. Ще му разкажа някоя легенда за благодарност.

            − Ехей, че то Хасково не е близо…

            − Не, не, то до Хасково няма да стигаме...

            − Не му се връзвай! – нареди ми бай Миле.

            − Що да не отидем, без това вече скучая тук!

            − Скучаеш! Ще те забърка в някоя глупост.

            − Няма, няма, в нищо незаконно няма да го забърквам. Няма кой да ме закара, ще си платя бензина, а и пътьом ще му покажа интересни местности, за които има любопитни легенди.

            − Хасковският край е номер едно по иманяри, изкопани дупки от иманяри и такива като бай ти Стефан, дето все са на загуба – каза бай Миле.

            − Тъй ли? – заинтересувах се аз.

            − Тъй ами, то съкровището на Вълчан войвода ли не търсят, на Емин ага ли, на Ангел байрактар… Чудесии. Всичките легенди и аз ги знам и във всички сакарски и родопски светилища мога да те заведа.

            − Къде ще го водиш?

            – Мартиновата дупка.

            − Ами ела и ти с нас – казах веднага.

            − Ами ще взема да дойда, защото не се знае Стефан какви ще ги надроби. Мирише ми тая работа.

            − Ти, бай Стефане, тук ли живееш, в нашето село ли?

            − Не, не, наблизо живея, но сутринта ще дойда тук, да не се разкарваш.

            − Е, добре. Ще те чакаме в колата пред бай Миле и потегляме.

Като си замина бай Стефан, погледнах въпросително смръщения бай Миле. Той сумтеше недоволно и едва се сдържаше да не ми се скара като на някое хлапе.

            − Какво може да ти разкаже бай ти Стефан, като нищо не разбира! Той е по алъш-вериша и все се прекарва. За Мартиновата дупка говореше. Глупости! Може да откриеш много за нея в интернет. И аз мога да те заведа дотам, и всеки местен.

− Каква е тая Мартинова дупка, не съм чувал за нея?

− Не си, щото си от майната си. Ако си тукашен, щеше да си ходил да я видиш още като хлапе. Това е една издълбана пещера в почти отвесна скала. Намира се на 50 км от Хасково, над Железния мост на Арда. Обаче оттук е доста път, намира се чак към Момчилград, любопитен съм какво ще търси Стефан там. Според една хасковска легенда, в тази пещера се криел поп Мартин, когато станело напечено. Нямало път до пещерата, затова никой не знаел, че се криел там с другарите си. Всъщност това е гробница, подобна на тракийските скални ниши.

            − Хм, ами че то това е чак в Родопите! Целият ден ще мине в път. Колкото до поп Мартин, той е родом от нашия край.

            − Май така беше, някъде от Русенско.

            − Да, роден е в село Батин, но го напуснал и тръгнал да хайдутува, когато русенският паша му отмъкнал жената Койка, която била бременна с детето му. След 20 години я причакал и я убил, задето живяла с бея. Хвърлил я в един кладенец.

След бай Стефан неочаквано дойде кметският наместник. Той беше млад, възпълен мъж, носеше черно кожено яке и тъмни очила. Караше един старичък дайхацу фероза и ползваше същата стаичка в кметството, в която репетираха бабите. Мина през магазинчето, поразговори се с Райна, после седна при нас. Започна да ме разпитва като на шег: откъде точно съм – от Русе или от някое село, родителите ми русенци ли са, какво съм завършил, къде съм работил, къде живее синът ми. В началото го приех за обикновена любезност, но после взех да се замислям, тонът му беше приятелски, но ми намирисваше на разпит. Бай Миле също мръщеше вежди и не говореше много. Друг път с радост обсъждаше всички истории, които кметският наместник беше научил и разказваше.

            − Кмете, много го разпитваш нашето момче, да не е агент на Путин? – пусна шегата бай Миле.

            − А, не, ама толкова време вече живее вече тук, тука работи, временна регистрация има, може да гласува, избори идат…

            − А, избори. Ама то теб няма да те избираме, твоят приятел пак ще те назначи, като стане кмет на общината.

            − Е, да си знам хората аз. Да ги каня после да гласуват за моя кмет.

            − Аха, ама ти нищо за политика не го пита…

            − Е, какво да го питам, все с теб го намирам, явно си споделяте общи възгледи.

            − Райна ти е шпионинът на тебе, тя така ме гласи, знам аз. Виж сега, тебе много те харесвам и бих гласувал за теб, обаче за оня… в общината, ще ме извиниш. Много му станаха явни и далаверите, и всичко. Няма да приказвам повече, че ще се скараме.

            − Ето, видя ли? – усмихна се наместникът и спусна очилата, готов да стане. – Хайде, останете си със здраве. И поздрави на леля Маргарита.

            − Добро момче е, местно, познава хората, има уважение към възрастните, старае се. Виж го: джипчето си е негово, макар че е на три села наместник, онзи тунеядец не му дава кола. Той си мълчи, грубости, глупости у него няма. Ама се е повлякъл с тая сган…

            − Оф, хич не обичам да говорим за политика.

            − Запомни от мен, момче, всичко е политика, животът е политика. Тъй беше едно време, така е и сега. Обаче защо те разпитва, нещо става. И това нещо никак не ми харесва. И тоз Стефан, и той отде се взе, толкова години не го бях виждал. Сигурно е лежал в панделата. Ама не казва.

 

…

            На другия ден се обадих на бай Стефан, че пътешествието ни се отлага за няколко дни. Майка ми звънна вечерта и ми каза, че жена ми се върнала с детето от Германия, ваканция било. Техните ваканции не са като нашите – там след шест седмици учене им дават по две отдих. Завела детето у нашите да го видят. Говорили си, тя плакала, питала за мен.

            Нищо не казах на майка ми, помолих бай Миле да ме откара до Бургас. При изтънелите ми финанси беше по-изгодно да хвана автобуса за Русе. Мълчахме през целия път, после все така мълчаливо се разделихме. Пътуването ме натовари ужасно – сиви гледки: сиво небе, сиви магистрали, в автобуса сиви, мърляви хора. Пред мен две силно миришещи на алкохол женици си говореха за внучетата. Едната ходила на гости на дъщерята в Бургас и се връща в Русе, другата отива на гости на дъщерята в Русе.

За пръв път от почти две години се връщах в родния град. Признавам си – с огромно нежелание. Крепеше ме само радостта, че ще видя Виктор. Затворих очи и главата ми започна да прожектира поредната картина, каквато си иска, без да я викам – най-ранна пролет в странджанската гора, тя сияе в меките кафяви тонове, през оголелите дървета прозира зеленото на бръшляна, игликата мотае пред очите ми първите ярки цикламени цветове. Лъчите на слънцето блестят по мъховете на камъните и пръскат зелено-жълти искри – весели, ярки пламъчета. Тук-там лъчите закачат малкото горски обитатели и простират към още по-малкото хора в горите искри от топъл оранж. Но това е само за миг. Рано е още, пролетта в Странджа се бави доста. Печка палих и след Гергьовден миналата зима.

            Откъде ли ще минем с бай Стефан? – мисля си очарован, защото не съм ходил из Хасковско. Стряскам се за малко от мисълта, че хич не ми е мило за Русе, за Дунава, за приятелите, които от година бях спрял да търся, а и те бяха се отказали от мен. Минахме през Разград – мърлявосив и безличен като повечето областните градове, чийто социалистическо-панелен облик създава това усещане. Не, не е само това – разговарям отново със себе си – усещането не иде само от постройките, по-скоро от стряскащата липса на хора, от небългарския говор, който долита до ушите ми, от миризмата на новите ми спътници, от еднообразните им грозни дрехи, прорасли сиви коси, от мудното им нещастно излъчване.

Прибрах се в дома на родителите ми с надежда, че ще гушна Вики. Но жена ми го отвела у своите родители.

            − Иска пак да се съберете – подшушна ми майка, за да не чуе татко. Той и преди недолюбваше снахата, а след развода съвсем, търпеше я, за да може да вижда внука си.

            − Тя иска, обаче аз вече не искам – отговорих яростно и сам се изненадах от гнева си.

            − Недей така, Калине, заради Виктор…

            − Като иска да ми остави Виктор, ще се върна и ще го гледам. Но с нея няма да се занимавам повече – влязох сърдит в стаята си и се проснах на удобния матрак. Матрак - непозната отдавна за мен дума.

            Разкаях се за поведението си, отидох в кухнята, където се тикахме цялото семейство, макар че там миришеше на манджа и цигари. Послушах с едно ухо разсъжденията на нашите за живеенето ми на майната си, където хора няма. За пореден път и двамата ме заубеждаваха, че книгите, дето ще ги напиша, няма да ме нахранят, че с парите от Горското едва плащам издръжката на Виктор и живея като скот. Този път не спорих с тях, изслушах ги и звъннах на жена ми. Държа се нормално, не крещя, не рева, прие да се срещнем в мола, за да има къде да играе Виктор, докато ние говорим. Дори се сети да ме пита ще издържа ли без цигари, защото там не се пушело.

            Убедих се настоятелно да не се карам с нея, дето занимава майка ми с личните си проблеми и плановете да се съберем. Предварително бях решил да слушам и наблюдавам, както ме бе учил бай Миле – и нея, и детето. Чакаха ме пред мола, Виктор се хвърли на врата ми, радваше се искрено, целуваше ме и викаше силно: „Тате, тате!“ Зарадвах се и веднага го попитах иска ли да дойде с мен в моя край. Да, тате, да, много искам! Очичките му, същите като моите, блестяха с надежда и детска радост. Под око наблюдавах жена ми, явно приказките ни не ú харесваха, но тя също се контролираше и се усмихваше фалшиво и смутено.

            Докато вървяхме между магазините и бутиците, видях колко е пораснал Вики, не хленчеше, не се лигавеше, не дърпаше майка си да му купи това или онова. Изпратихме го да играе с другите деца, а ние седнахме на най-близката маса, за да ни е под око.

            − Е, как си? – зададох предварително намисления неутрален въпрос.

            − Добре съм – усмихна се Елена.

            − И изглеждаш добре – продължих учтивия разговор аз.

            − Калине, аз сгреших – избъбра бързо тя. – Много сгреших, допуснах най-ужасната грешка на света.

            − Елена, за мен това не е новина. Но искам да знаеш, че аз се чувствам добре със свободата си – продължих да изричам правилно подбраните думи. – Харесва ми новият живот, спокойствието, писането, новите приятели.

            − Не може да ти харесва да живееш в село с тридесет старци, та него дори на картата го няма.

            − Елена! – твърдо казах аз и този път тя тактично замълча.

            Говорихме доста. Вики няколко пъти идва и се опита да спечели вниманието ту на единия, ту на другия. Разбрах, че тя е решила да се върне в Германия, за да се разведе с мъжа си, Виктор да изкара учебната година и през лятото да си дойдат, за да заживеят отново в България.

            − След още една година за него ще е късно – тихичко каза тя. − Ще го объркам или ще трябва да остана там, докато завърши университет.

            В края на седмица ги закарах на летището в Букурещ с колата на баща ú и поех отново към моя свят. Както преди пътувах със свито сърце – тогава, защото бях загубил най-скъпите си хора, сега – защото те щяха да се върнат, а аз щях да загубя свободата да живея в моя пъстър и хармоничен свят.

 

…

            − Иска да се съберем – мрачно разказвах аз семейната си сага на бай Миле.

            − Ами, виж сега – любовта между мъжа и жената няма нищо общо с децата. Радвам се, че навремето срещнах Маргарита: не беше красавица, не беше даже и много умна, не беше и богата, обаче беше Тя. Разбираш ли? Беше Жената за мен. И така си преживяхме заедно 54 съвместни години. Родиха ни се деца, внуци, след някоя година може и правнуци да дочакаме. Тя беше до мен, аз бях до нея. Безинтересна е нашата история. Не че като партиен секретар не съм имал възможности за други връзки, предлагали са ми много пъти. Ама това не беше за мен, аз си знаех само Маргарита.

            Усмихнах се.

            − Виж сега бай си Марин – сам като кукувица. Разведе се млад, жена му го заряза, дъщерите и двете останаха при нея, той им остави апартамента в Бургас, върна се на село, после ходи в Коми, имаше там някаква рускиня, обаче си дойде сам. Дигна тая новата къща, доста пари даде и на децата си. Но виждаш, че рядко идват. И той рядко ходи, а тук всичко си има, здрав е, работен. Обаче не му потръгна.

            − Не искам да се връщам в Русе, тук ми харесва. Ще поработя още едно лято в Горското, ще изкарам още една зима тук, пък тогава ще му мисля.

            − Не знам, не знам, може би е по-добре наесен да се прибереш в Русе и да се опиташ някак да си подредиш живота, да си близо до детето. Наистина, какво да търсиш в тоя пущинак! След десетина-петнадесет години всички, дето сме тук и дето идат напролет и си отиват наесен, ще сме измрели. Неумолим биологичен закон! Ти тогава какво ще правиш тук? Сам?

            − Ами селата, ами Странджа, ами България… Нали уж да я възродим…

            − Ох, синко, никой не мисли вече за тези неща, всеки се е вторачил в своята порта и своята наредба реди, за общата никой не мисли. И всеки със зъби и нокти своето защитава. Обединяваме се само против някого, никога за нещо. И нищо не ни плаши, нищо вече не може да ни накара да се чувстваме един народ.

            − Ще мисля, но не ми се връща в Русе. Утре ще ида да приказвам с горския да почвам работа, че съвсем съм без пари.

Отказах поканата за вечеря, ракия и вино, тръгнах умислен към къщи. По пътя телефонът ми звънна и аз се ядосах, защото помислих, че е майка ми. Оказа се бай Стефан, настояваше да го закарам при ортака му. Уговорихме се за вдругиден, за да се видя с горския и да се обадя на бай Миле. Прибрах се, внесох кофата и залостих вратата. Някак бях свикнал да живея с този ред преди лягане. Пуснах филм на компютъра, бях си записал няколко стари любими филми в Русе. Не ми се пишеше. Неусетно заспах, докато гледах филма.

            Изведнъж се събудих, защото усетих, че шумовете в къщата се бяха променили. Навън със сигурност имаше човек. Чувах стъпките, не ги сънувах. Не мръднах, не угасих, чаках притихнал и решен да се браня, да бия, дори да пребивам, ако беше нужно. Някой обикаляше къщата и като че търсеше нещо. Постоях, за да се уверя, че съм напълно буден, и реших да го сплаша: Кой там? Отговори ми само тишината. Повече не чух никакви стъпки. За първи път лампата ми остана светната цялата нощ. Сънят идваше с прекъсване, неспокоен и накъсан.

            Сутринта дойде безпощадно. Слънчевите лъчи играеха по кремавото перде и правеха електрическата светлина неуместна. Скочих от леглото и излязох навън, портичката зееше отворена, бях я затворил, но все така не я заключвах. Нямаше друга следа от снощния гост. Още преди да пия кафе, звъннах на бай Миле. Той безцеремонно ми нареди да отида веднага у тях.

            След като повторих три пъти трите изречения, с които му преразказах нощната история, бай Миле въздъхна и рече:

            − Довечера ще дойдеш да спиш у дома. Който е идвал, ще дойде пак. Другото, което ми хрумва, е, ние с Марин да дойдем довечера у вас, тримата да го извардим и хванем.

            − Утре ще вървим с бай Стефан към Хасковско.

            − Вървете без мен, трябва да обмисля всичко. Там няма какво да стане. Не се бавете много и гледайте да се върнете по светло. И направо у дома да дойдеш. Няма да си ходиш у вас. Сега върви говори с горския, събирай си багажа и те чакам у дома.

            Докато събирах малкото вещи, които ще са ми необходими, и светлината на деня пълнеше кухничката, намерих среднощния си страх за смешен, дори жалък. Кой може да обикаля? – продължавах да умувам аз. Познавах всички жители на селото, нито един няма да дойде среднощ да обикаля чужд имот. Нито един! Само някой външен ще е. Спомних си мерцедеса, който избяга към Бургас с мръсна газ. Обаче какво търси тук, къщата е била необитаема повече от 30 години, аз живея сам тук почти две години, но нямам нищо ценно освен старичък лаптоп и хладилник от времето на соца.

Звъннах на бай Стефан, уговорихме точно маршрута, казах му, че искам да се върнем по светло. След това метнах чантата на задната седалка и поех към Малко Търново, за да се видя с горския. Той ми се зарадва, уведоми ме, че ме чака на работа още в понеделник, че ще ме прави началник на четирима цигани, стиснахме си ръцете за неголямото възнаграждение и аз се върнах спокоен и даже радостен на село. Започнах да убеждавам бай Миле, че е глупаво да му се натрапвам. Той не щеше и дума да чуе и каза, че така и така топли целия първи етаж, имало къде да спя. А баба Маргарита отсега шетала, за да ме срещне.

 

…

            Сутринта, след царската вечеря на леля Маргарита (беше твърде млада да ú казвам баба), поехме с бай Стефан към Хасковския край. Нямахме голям избор на маршрут, пътувахме по единственото четвъртокласно шосе, то беше кратероподобно като повечето пътища в Странджа, но пък пейзажът компенсираше слалома между дупките. Псувах тихично на ум, с едното ухо слушах спътника ми, който разказваше живо, но доста телеграфно за иманярски набези, карти, съкровища. Дишах с пълни гърди свежия въздух, който се вмъкваше в купето през леко отворения прозорец. Гледах навън и си мислех, че в Странджа няма нищо сиво – всичко е ярко, светло, всичко блести, играе пред очите ти. Затова не скучаех в малкото селце с жители, които дори през лятото не достигаха стотина. Природата ме опиваше, мамeше ме навън, аз обикалях гори, долини, тракийски светилища и никак не можех да си представя, че ще се наложи да живея в панелената изолация на града.

            − Чу ли изобщо какво ти разправях? – хвана ме по едно време бай Стефан.

            − Не много, защото зяпах навън, но винаги мога да те помоля да ми го разкажеш пак.

            − Казах ти: сега, като отидем у моя ортак, ще ме чакаш навън в колата. Вземам нещо от него, мятаме го в багажника и отиваме да видим дупката.

            − Добре, добре! Няма да ти се бъркам в далаверите.

            Към обяд влязохме в селото, нарочно не споменавам името, за да си спестя следващите неприятности. Спряхме пред стара, занемарена къща, бай Стефан се мушна през портичката, която едва се държеше на пантите си, изпсува, защото се закачи в дракалаците, и потъна във вътрешността на двора. Очаквах да се появи след десетина минути, но той се бави около час. Аз се изнервих, излизах, пуших цигари, обиколих съседните улички, надникнах в дворчето. Никъде не видях никого, дори безстопанствено куче не се мярна.

            Накрая излезе, носеше стар кожен сак, който не можеше да се закопчава и който беше натъпкан с нещо, увито в стари вестници. Постави го внимателно в багажника и каза натъртено: „Карай!“.

            Неясно защо аз не поех по уговорения предварително маршрут към Мартиновата дупка, а обратно, към нашето странджанско село. Бай Стефан или не забеляза това или се направи, че не забелязва. Сутринта ми беше дал 60 лв. да заредя и в колата имаше достатъчно гориво да се върнем. Карах мълчаливо, неясно защо умисленото настроение на моя спътник ми се предаде. По едно време той се огледа, видя, че се връщаме, и пак нищо не каза, отвори прозорчето леко и запали цигара. Не му направих забележка, защото видях, че е напрегнат, и аз запалих за компания.

            Когато влязохме в тунела от дървета, който подсказваше, че селото ни е наблизо, отдалече видях човек, който стоеше на шосето и махаше да спра.

            − Карай! – грубо ми нареди бай Стефан. – Карай, не спирай, тези са бандити!

            Аз се подчиних и натиснах газта. Човекът скочи в спряното до банкета кално „Сузуки витара“ и ни подгони. Не успях да разбера какво се случва, но старото опелче не можеше да се мери с джипа. Той, дори да не беше от най-мощните, със сигурност не беше с ограничено количество гориво. Витарата ни настигна и ни удари силно. Ядосах се и реших да спра, за да се разбера с джигита. Бай Стефан ми крещеше: „Карай, карай!“ Опитваше се да сграбчи волана и така повече ми пречеше, вместо да ми помага.

            Натиснах спирачка, той се удари в таблото, защото беше без колан, аз излязох и зачаках едрия мъж, който с още един удар можеше да ни изхвърли от пътя или да потроши колата.

            − Ти май много филми си гледал…

            Когато се свестих, лежах отстрани на пътя, колата с бай Стефан, както и витарата липсваха. Опипах главата си, бях се събудил от студа. Дори с пипане усещах отоците по лицето си. Опитах се да се изправя, левият крак отказваше да ми се подчини. Сетих се, че в задния джоб на дънките носех телефона си. Бръкнах да го извадя, но не го открих, започнах да го търся пипнешком около себе си. После се изправих до седнало положение и се опитах да фокусирам наблизо през спуснатия от отока клепач.

Свечеряваше се. Затова се протегнах и взех един дебеличък клон, захвърлен наблизо. С негова помощ се изправих и поех към казана за ракия, за който знаех, че се намира наблизо. След половин час бай Миле дойде да ме вземе, казанджията беше го извикал. Познаваше ме, защото съм идвал и преди с бай Миле и с бай Марин да им помагам във варенето на ракията. Без да ме слуша, бай Миле ме закара в Малко Търново, настоя да ме прегледат в Спешната помощ. Когато и фелдшерът потвърди, че съм се разминал с охлузвания и натъртвания, все пак ми препоръча да ме видят на скенер - да не би да имам сътресение. След Спешното се отправихме към полицейския участък, в който разказах случилото се и обявих колата за открадната. Заедно с нея бяха изчезнали всичките ми пари и документи.

 

…

            В следващите дни напълно съжалих, че съобщих за инцидента в полицията. Непрекъснати викания, разпити, мнителност, грубост. Едва ли не се оказах виновен за престъпление, а не за наивност, глупост и желанието да видя една древна гробница. В края на следващата седмица намериха опела, захвърлен в едно дере, с отворени врати и с подхвърлен на седалката портфейл, с всички налични пари и документи. Дори и старичкият ми телефон беше там. От бай Стефан и кожената чанта нямаше и следа. Разбира се, колата, документите и телефонът не ми бяха върнати веднага, намирането им даде началото на нови, дълги разпити. Познавам ли тези и тези иманяри, какво знам за някакви изкопани дупки около някакъв обект на археолози. Отново защо съм тук, с какви средства живея, имам ли договор за наем. Конфискуваха дори ръкописа на романа ми. Надявах се да ми напишат ревю или да ми дадат препоръки.

От полицаите научих, че бай Стефан и мъжът, на когото не бях запомнил името, разказвачите на историята за Вълчан войвода, са иманяри. Били на топло година и два месеца, излезли за добро поведение наскоро. Стефан нямал семейство и живеел в една стаичка във ферма за овце. Грижел се за два коня, не плащал наем, но и не получавал заплата. Собственикът купил конете за дъщерите си и го наел да се грижи за тях и да учи децата на езда. Къщата, до която съм го закарал (бях ги завел да правят обиск), била склад на иманяри. Вероятно е изнесъл оттам някакъв артефакт, за да го продаде, ортаците му или друга иманярска банда са ни причакали и са си взели/отнели незаконно придобитата древна ценност. Горе-долу това им беше основната версия, по която работеха. Или поне аз си сглобих историята от въпросите, които ми задаваха многократно.

            Негативната енергия, която излъчваха ченгетата, мнителността на кметския наместник, който тези дни идваше по-често и се мръщеше, като ме завареше при Райна, ме натоварваха и аз напълно изоставих писането. С удоволствие тръгнах на работа в Горското, но се оказа, че ченгетата бяха направили неоснователно подозрителен горския, който иначе беше приятен човек. Той малко ми съчувстваше, защото преди години и него го бяха пребили някакви хора, защото им съставил акт за незаконна сеч, но по-скоро и той ме гледаше подозрително. Шушукания зад гърба си чувах и от Райна и няколкото дедки, които заварвах в кръчмата-магазин.

            Само бай Миле и бай Марин ме подкрепяха безрезервно. Спореха с другите, ядосваха се заради глупавите им приказки, убеждаваха наместника, че съм това, за което се представям – разведен мъж около 50-те, чиято доста по-млада жена го е заразяла заради богат чужденец. Той (т.е. аз) решил да обмисли живота си на спокойствие, затова дошъл в това село в Странджа. Наел къщата от своя съгражданка, защото я открил случайно в интернет. Захванал се да пише роман, пише през зимата, през останалото време бачка в Горското, разбира се, с всички местни хора. Тук му харесва всичко: природата, хората, легендите. Тъкмо тези истории му изяли главата, сприятелил се със Стефан, без да го знае какъв е, защото онзи разказвал любопитни неща, които ползвал за романа си. И толкова!

            Не си бях давал сметка, че в годините на демокрацията сме се превърнали в ченгесарска държава от типа на САЩ. Казвах това на бай Миле, а той ми отговаряше, че преди е било същото, само че тогава сме били милиционерска държава от типа на СССР. Само 90-те били различни, защото мафията отслабила милицията, преименувана в полиция, като изгонила водещите разведчици, за да не ú се пречкат, натъпкала я с некадърници, дето се интересуват само от пари и привилегии, хора без грам капацитет, опит и професионална чест. И сега са само некадърници, казваше бай Миле, ама ги държат яко и ги спешават да бачкат за очи пред новите господари от ЕС. Е, има и читави момчета, местни, дето милеят за Странджа, обаче те са малко.

Горският ми даде да прочиствам някакви горски пътища. Зачисли ми четирите циганета, които бяха съвсем млади – до 25-годишни, но бяха женени по техните закони и имаха по три-четири деца. Бяха читави, работливи, приказливи, забавни момчета. Викаха ми „бате“, макар че „чиче“ повече ми мязаше. Откъде бяха чули, че съм писател, не знам, но проявяваха живо любопитство. Пиши за нас, бате, пиши, че не сме лоши хора – смееха се те. – Бачкаме, да си храним децата, не крадем.

            − Внимавай, един от тях е доносник на полицаите. Те така действат – учеше ме бай Миле.

            И сам се бях досетил за това по любопитството и прекаления интерес, който проявяваха към мен. Но те нямаше какво да изкопчат, защото нямаше нищо за изкопчване. Работехме задружно, после задружно почивахме, приказвахме си по много въпроси, за политика също. Мерех си приказките и те усещаха това. Работата вървеше, не им позволявах да пият през работно време, все още не бяхме запалили гора и горският беше много доволен.

            Тази година Великден беше рано, горският ни плати добре, макар не щедро, и ни прати да почиваме една седмица. Вечерта отидох у бай Миле, но те с леля Маргарита бяха у Марин, който имаше гости – дъщерите, зетьовете, внуците. Бяха си дошли за Великде, всичките, както никога до сега. Аз минах през Райна, напазарувах си някои неща за вечеря и реших на другия ден да отида до Бургас.

            Сутринта се обадих на бай Миле, той ме смъмри, че на Разпети петък и птичката гнездо не виела, къде съм тръгвал. Аз му се присмях, че е ченге, а ченгетата не вярват във Възкресението и поех към Бургас. Карах бавно и сърцето ми трепваше, като виждах спряла отстрани на пътя кола. Но по пътя за Бургас не можеше да ми се случи нищо лошо, давах си кураж аз. Оживено е, колите препускат и никой с малко акъл няма да ти организира атентат или отвличане. А и ако някой щеше да ме трепе, привиква, разпитва, щеше да ме намери в самотната ми стара къща. Бях подобрил доста заключването и залостването, но все пак това си бяха стари врати и прозорци.

            Красив град е Бургас. Обаче аз не обичам големите градове. През изминалите десетилетия те бяха придобили някакво грандоманско излъчване – стари соцсгради и нови грозни безумия от стъкло и модерни материали. Имах много свободно време и реших да се разходя някъде. Морето ми се стори най-привлекателното място. За Великден бай Миле и леля Маргарита щяха да пътуват към София при своите деца, не бяха тръгнали през седмицата, за да се видят с дъщерите на бай Марин. Великден се очертаваше най-самотният празник на света. Майка ми звъня многократно, но неясно по какви причини отказах да се върна в Русе.

            Затова седях на бургаския плаж, направо на пясъка, той беше още студен, бях подложил едно старо одеяло, сгънато няколко пъти, бях си взел лаптопа и реших да подновя работата си по романа. Разбира се, Разпетият петък не ми позволяваше да го направя. Изглеждах като задълбочен в работата си човек, но всъщност зяпах другите хора и се опитвах да си въобразя тяхната лична история. „Чудесно упражнение за писате“,нахъсвах се аз. Плажът беше пълен – деца, млади хора, възрастни − разхождаха се, играеха, седяха, а някои дори си правеха пикник. Като поизстинах достатъчно, се надигнах да си ходя. Не бързах заникъде. Гледката на безбрежната морска шир беше най-невероятният лек за очите и душата ми.

            В града се разминавах с доста коли, но не беше обичайно натоварване, личеше си, че е неработен ден, първият от четири последователни. Чаках на един от поредните червени светофари, когато изведнъж пред колата ми мина бай Стефан. Носеше черни очила и накуцваше, но го познах. Без да се замислям, изскочих от колата, хукнах да го гоня, виках по име. Той се обърна, видя ме, позна ме и хукна с удвоена сила. Десетина клаксони ми се скараха заядливо и бях принуден да се върна в колата. От джипарите, спрели зад моята трошка, излизаха яки мъже, които сипеха ужасяващи ругатни и можеше да последват шамари и юмруци. Преди да ме докопат, се шмугнах в колата и потеглих с мръсна газ, въпреки че отново светеше червено. Така се спасих, макар че не знаех дали някоя камера не бе заснела екшъна.

            Агресия – ключовата дума на днешния ден!, изкрещях аз през прозореца. После се сетих за омразата, битките, кланетата, пожарите, за световните войни и си казах, че човекът е лош, зъл, неблагодарен и никаква религия не може да го промени. Агресията е изначална у човека – говорех на глас възмутено, докато оставих телефона на съседната седалка. Не звъннах нито на бай Миле, нито в полицията. Градът е голям и няма как Стефан да бъде открит. Но и полицаите с нищо не бяха заслужили моето добро отношение и съдействие.

            Свободните дни ми принадлежаха и възнамерявах да ги прекарам в обиколки из горите и тракийските светилища. Сам, защото всеки от познатите ми или посрещаше близките си, или беше някъде на гости. В съботния ден ще отида до Граматиково и ще потърся водач, който да ме заведе до Индипасха. Познавах един – бай Сашо, знаех, че живее сам. Но като му звъннах, се оказа, че племенниците и сестра му са му на гости. Сетила се, сестрата, да не ме остави сам, и моята къща малко радост и шум да чуе – избъбра доволен бай Сашо. – Сега готви, утре ще черви яйца, козунак ще омеси. Голяма майсторка е на козунаците.

            Пет дни след Пасха – повтарях си превода на името „Индипасха“, който бях прочел някъде. Светилището трябва да бъде посетено пет дни след Пасха, демек след Великден. Да, но тогава трябваше да съм на работа. Обаче аз не съм древен тракиец, а служител на Горското и няма как да спазвам древните или не толкова древни указани дни. Древните не са имали трудови договори и Кодекс на труда, затова са отивали в указания срок.

            Как щях да стигна без бай Сашо? Само посветените, жреците, можели да стигнат до древното тракийско оброчище, като си проправяли път, водени от вярата. Все пак днес няма къде да намеря нито един тракийски жрец, затова се налага да следвам поставените от служителите на ПП „Странджа“ указателни табели. Дано не се загубя, метнах в багажника брадвите, с които сечахме дракалаците в Горското. Оказаха се непотребни.

            Индипасха е светилище и оброчище. Според преданията в Странджа, трябва да го посетиш на Томина Неделя. Изходният пункт е Параклис „Света Богородица“ в местността Качул, на няколко километра от Граматиково, по посока Малко Търново. Дотам водеше удобен път, насипан с чакъл, а от горския знаех, че наблизо има ловно стопанство. За да съм сигурен, че се движа по верния път, непременно трябва да мина покрай сградата на Ловен дом „Качул“ и да достигна до чешмата с изворната вода, до която има малък паркинг. Там оставих колата и поех пеш по пътя, сочен от указателна табела „Индипасха“. Трябваше да извървя пет-шест километра на отиване и още толкова на връщане. Видях параклиса и поех по черния път.

            Неясно защо не се страхувах, усещах, че за пръв път сам върша нещо важно и внушително. Преди да поема по горския път, съвсем неочаквано бухал или сова ми пресече пътя. Летеше пред очите ми, разперил крила. Спомних си, че тези птици на мъдростта предсказвали нещастия, но захвърлих мисълта в задния двор на страховете и с пречистено съзнание тръгнах сред гората. С всяка крачка усещах, че в душата ми се въдворяват покой, хармония и радост. Спирах се да гледам зелените връхчета на прохождащите листенца, бледата светлина на пролетното слънце ги докосваше с топла чувственост и те се разтваряха всяка милисекунда все повече и повече. Гората се събуждаше млада и като че ли току-що родена започваше нов цикъл на живот.

            Първите три километра извървях без усилие и стигнах до високото място с грубо сковани пейки и масички. Оттам - нататък удобният горски път се свличаше устремно надолу, само надолу, а тишината се сгъстяваше и ставаше оглушителна. Вече не чувах обичайните шумове – първите пролетни звуци на горските обитатели, дочакали началото на пролетта. Вървях като герой в странен филм, който отива, воден от съдбата, незнайно накъде. Въпреки че беше ранна пролет и гората не беше напълно раззеленена, преплетените клони и дракалаци скриваха гледката. Бях гледал много снимки, вкл. 360-градусови в сайта на ПП „Странджа“, но те бяха правени във времето на ярката буйна зеленина, а аз не знаех какво ме очаква и дали гледката ще ме очарова, изплаши или разочарова.

            А тя секна дъха ми, аз стоях омагьосан и в този миг познах Майката Природа. Усетих несломимата ú женска същност и проумях вярата на древните ни предци. Да, тези гледки са ги карали да вярват, че това е тяхната Създателка – Великата богиня Майка. Голямата отвесна скала, която на снимките винаги показваха, закрита с лиани, сега беше гола, облечена само в тъмната зеленина на мъховете. До тях не достигаха почти никакви слънчеви лъчи. Приближих с почит малката пещера и подложих ръка под капчиците вода. „Жива вода – казах си на глас, за да разбудя тишината – това е то, живата вода от приказките“. Гледах вързаните по лианите дрехи и с изненада научавах, че те събират най-истинското чувство в този свят – необходимостта да си жив и здрав. Ние, здравите хора, не разбирахме тази най-изконна човешка потребност просто да съществуваш - да те има, да си част от хармонията на всемира, да поживееш достатъчно, преди да се отскубнеш от обвивката на тленното си тяло и да се превърнеш в частичка от вечността чрез безсмъртната си душа.

            Седнах наблизо до скалата, по която личаха следите от хиляди молитви, не се страхувах, не мислех за нищо, бях оставил в човешкия свят всичките си грижи и неволи. За първи път от много дни, месеци, години се усетих щастлив. Това щастие беше ново, различно усещане. Колко точно съм стоял, не знаех, но усетих, че мрачната местност изведнъж става още по-мрачна. Мръква се, сетих се и тръгнах обратно към света на хората. Чувствах се прероден и изпълнен с надежди, равен на Орфей, който ходил в Отвъдното, но се върнал без Евридика. Върнал се тъжен, но някак по-мъдър. Бай Миле ми беше разказвал, че тракийският мит завършва щастливо: Орфей извел Евридика, после римляните го редактирали, защото не можело един смъртен и то тракиец да е по-могъщ от боговете. Знаел го от археолозите.

            Прибрах се вкъщи, хапнах, изгледах един филм, легнах си без страх и спах спокойно, без да сънувам никакви сънища. Сутринта станах и се поздравих с: Христос воскресе! Отговорих си: Во истина воскресе! Звъннах на майка ми да я поздравя, после на жена ми, за да я поканя, като се приберат в България да ми гостуват с Вики в Странджа. Вики пищеше от радост и високо викаше: „Тате, обичам те, обичам те!“

            Поех към Малко Търново, за да запаля свещ в църквата, да се повъртя по центъра, за да видя дали няма някой свободен, с когото да поемем нанякъде. После се сетих за бай Стефан и реших, че днес имам достатъчно време, за да отида да видя Марковата дупка. Сам, за да не се забърквам в неприятности, а и за да усетя тайнствения говор на природата.

 

…

            На Светли понеделник писането ми потръгна неочаквано. Когато се уморявах да гледам екрана и изскачащите на виртуалната страница думи, ставах от скърцащото легло доволно и тръгвах да обикалям познатите ми гори и полянки. Оживеното в празничните дни селце бавно се завръщаше в дремливия си делник. Шумовете на двигатели, веселите разговори и музиката бързо заминаха за Бургас, София или пр. Бай Миле и леля Маргарита се завърнаха и животът си потече в обичайното русло. Като че ли бай Марин беше доста по-замислен след колективното посещение от  наследниците, но аз не обърнах много внимание. Почивката, която ми даде горският, свърши и поех към трудовите си задължения в компанията на циганетата.

            Гората постепенно оживяваше, събуждаше се за новия живот, обличаше се в нова зелена роба и спускаше коси. Ти си моята красавица – говорех ú аз като влюбен ученик. Тя ми се усмихваше и хубавееше. Вечерите ми бяха заети в срещи с двамата ми приятели, посвещавахме се на дълги и предълги разговори за Странджа, за романа, за Людмила. В почивните дни пишех или чоплех нещо из дворчето пред къщата. Майка ми периодично ми звънеше, за да ме подкани да се върна, „където ми е мястото“, отношенията ни ставаха все по-хладни и дистанцирани. Отдавна бях забравил страха от непознатите, които евентуално бяха влизали в двора ми. Романът напредваше, аз пишех без умора до късно през нощта. Вече познавах шумовете на къщата, слушах тихия разказ за миналите дни, записвах историите на стария странджанскии дом. Лягах си и заспивах непробудно до следващата сутрин, за да поема към ежедневните си занимания.

            Една вечер отново дочух крадливите стъпки. Някой ходеше по двора. Без да светвам, станах, облякох се и тихичко отворих вратата. Да, по дървената стълба към втория етаж се изкачваше човек. Аз тихичко го последвах, дръпнах го за ходилото, с надеждата да го съборя. Но той като че инстинктивно усети, че съм зад гърба му, рязко се обърна и ми се нахвърли. Докато се опитвах да се отбранявам от ударите му, усетих, че е по-слаб от мен, затова утроих сили и успях да го поваля. Завлякох го в къщата, за да го разгледам на светло. Беше бай Стефан. Звъннах на бай Миле и той дойде бързо.

            Без да чака подкана, бай Стефан започна своя разказ – много отдавна ползвал втория етаж на пустата къща за склад на артефактите, които купувал или продавал. Знаел, че тук никой няма да ги търси. Навремето, след като чул за смъртта на ветеринарния доктор, се сетил, че може да се вмъкне в къщата му и да си вземе картата, която му продал. Обърнал опустялата му къща наопаки, но нищо не открил. Ходил при някаква негова позната, която врачувала, гледала на кафе, хвърляла боб и пр. Тя му казала, че картата е прибрана в друга къща, в която живеела руса жена с две деца – момче и момиче. Любимата на доктора вече си била заминала за Русе с децата, след като прибрали мъжа ú. Още тогава бай Стефан успял да се вмъкне в празната къща, идвал всяка вечер, ровел търпеливо и накрая открил картата между тетрадките и учебниците на жената. Харесал къщата, сменил ключалката на втория етаж, започнал да крие в нея съкровищата си, основно монети. Полицаите го арестували няколко пъти, разпитвали го, но никога не издал скривалището си. Лежал в затвора два-три пъти, но излизал след година и подхващал стария занаят отново.

            Когато съм се настанил в къщата, станало трудно да измъква укритото. Но като съм се запознал с бай Миле и като съм започнал да му ходя на гости, идвал вечер необезпокояван, прибирал или оставял изровените или закупените на безценица от други иманяри монети. Мислел, че няма да изкарам дълго в пущинака. Само една вечер сгрешил и дошъл, докато съм си бил вкъщи, но се отказал да влиза, само пообиколил в дворчето, видял, че в кухничката свети и се измъкнал. Искал аз да го закарам до скривалището на ортака му, за да ме изпита дали се интересувам от подобни занимания и аз. А и да измъкне от мен какво знам. Като видял, че съм заплес, се успокоил напълно.

            Напоследък ставало все по-трудно да се върти този занаят, оплака се бай Стефан,  защото и в него нахлули богати и брутални хора, които искали да сложат ръка на всичко. Имали приятели полицаи и политици. Такива като бай Стефан били дребни риби – или ги тикали в затворите, или ги пребивали и им прибирали всичко. Бай Стефан се молеше да не го предаваме на полицаите. Страхуваше се сериозно за живота си. Мислеше си, че големите в бранша могат да научат всички подробности от полицаите и да му светят маслото.

            Пуснахме го, накарахме го да си вземе всичко, което криеше горе в килера, дадох му дори колата си, да си ги закара в новото обиталище. Бай Миле мислеше, че Стефан няма да отиде далече, ще се настани в някоя от пустите къщи в селото, за които се знае, че от години никой не идва да я обикаля. Според него, не една къща тук се ползва с подобна цел, затова съм засякъл тайнствения мерцедес преди време.

            След няколко дни, когато кметският наместник пак беше дошъл в селото по график, видях бай Миле да му говори нещо настойчиво. Останах още една година в пустото странджанско село, завърших романа си и някак от само себе си взех решение да се върна в родния си град и да опитам да събера отломките на семейството си.

 

…

            Току-що излязох от Бургас, пътувах по шосето към Странджа, до мен седеше бившата ми жена, отзад Вики беше захвърлил по седалките всички електронни джаджи и весело говореше нещо свое. Гледах Елена, тя дори се усмихваше, обичайното й недоволно-нацупено изражение бе сменено от ведро и мило. В колата се редуваха едно след друго любимите ми тракийски хора, а още никой не беше ме помолил да ги сменя с нещо по-актуално.

            Като че ли романът ми си дописваше епилог. Друго семейство препускаше към обезлюдена Странджа, за да хване скъсаната нишка на общото щастие. В този момент усетих съвсем точно какво са изпитвали моите герои. В романа ми инженерът не беше убиецът на ветеринарния доктор, любовник на жена му. Бях се срещнал с Ангелина – дъщерята, от която бях наел къщата, и я бях разпитал за съдбата на родителите ú. Майка ú беше още жива, живееше с тях, беше бяло-розова симпатична бабичка, която отказваше да говори за миналото. Съдбата на бащата била обичайната за онези години: дълги разпити, арести, затвор, трудов лагер, разбито здраве и ранна смърт. Ангелина няколко пъти ме пита откъде съм научил историята на семейството ú, смееше се на твърденията ми, че ми я е разказала старата къща.

        Елена и Виктор идваха за пръв път по местата, където бях живял почти три години. Щяхме да отседнем в къща за гости в Стоилово, в която има съвременни удобства, тя щеше да е изходен пункт за нашите обиколки и пътешествия в китна Странджа. После задължително щяхме да отидем на море. След това животът ни щеше да продължи до голямата бяла река. Заедно! А Странджа, бай Миле, бай Марин, леля Маргарита? Щях да се връщам при тях всяко лято, а понякога и по всяко друго врeме.