неделя, 1 октомври 2017 г.

"...свободата не ще екзарх, иска Караджата!" - или един опит за самоанализ


От две години съм напълно миролюбив човек!
Драмата на раздялата ми с миналото, с работата, с едни от най-скъпите ми приятели ме направи миролюбив човек! Дето се вика вече на мравката път правя...
Само понякога у мен се обажда старата Цветелина - с голямата уста, острието на негодуванието срещу обществените злини, лъжите, подлостите и клеветите!
Старата Цветелина много ми липсва! Толкова много, че се чудя кога отново ще се срещна с нея!
Знам, че един ден тя ще изригне на стената си във фейсбук или в блога си. Ще ми каже здрасти и ще продължи да живее вместо мен! Очаквам с нетърпение този ден.
И ако се чудите, защото така внезапно ме е обхванало личностно разстройство, шизофрения или словесен бяс, да си кажа направо: твърде трудно издържам да мълча, когато се сблъсквам с несправедливостите на живота.
Цяла седмица следя съдбата на Стефан Филчев, директор на Вазовия музей в Сопот.
По инерция асоциирам своята съдба с негова, своята и на още толкова много стари приятели, колеги и просто познати!
Феодализацията явно отдавна владее не само малките населени места, а и цялата страна. Все повече факти от новините говорят за това.

Искате пример за феодал - Делян Добрев не ви ли е достатъчен?
Ами да не е само той!
Във всяка област има по един, всяка община отдавна прилича на Хасково.
3 000 000 българи са навън, 70 % от тях са читави и работливи хора.
Защо си отидоха?
Заради несправедливостта в държавата, не толкова заради бедността.
Заради това, че невежи, прости и зли хора става някакви, управляват, режат глави, гонят, маскарят и пр.

Още по-гадни и отвратителни обаче са ми техните слуги. Ще ми се да ви разкажа историята на човек, последователно прогонен от две длъжности, за които притежава ценз, умее да си върши работата и е полезен за обществото.
Същият този човек, по неясни мазохистични причини стои в даденото населено място и се поставя в услуга на властника, който го е прогонил по най-унизителния начин.
Не само това - прави всички усилия да му помага, да утвърждава фалшивата му власт.
Публично го хвали във фейсбук, след като цялото общество отдавна е презряло тъпоумната  природа на властника.
(В скоби ми се ще да кажа, че то, обществото, най-после си го получи. Властникът, де, дето щеше да донесе рога на изобилието.)
Та, да кажа все пак, че подобни жестове на дълбоко и отчаяно самоунижение са отлично приети в обществото. Явно, още от древни времена тези, които са били за кратко във властта, смятат, че са абонирани за нея.
От друга страна, интелигенцията, особено учителите, никога не трябва да забравят, че имат задължение да служат не на обществото, а на абонираните за властта. Статутът им никога не бива да превишава този на учителя в античността - на най-образования роб.
Та, така, каймакът на обществото, създаден от един куп стари креатури,  номенклатури и друга подобна сволоч, свикнала да е част от мръсната пяна на върха на обществото, жадно  приглася на подобно публично интелигентско аутодафе! Ръкопляска с пълна сила, величае, вика, креши,  за да чува само своя глас, глас на самодоволство и самодостатъчност.

Не се чудете тогава, че живеем във феодално общество!
Сами си го правим - заслепени от криворазбрано чувство за величие, с надежда да прогоним всички свестни, за да удовлетворим личната си характеропатия: Само ние и никой друг не може да бъде абониран за величието.
Жалко, че не съм Ботев да кажа: "свестните у нас считат за луди"!

Та, вероятно за това не харесвам новото си мълчаливо аз!
Някак си вярвам, че в този свят за баланс трябва да има луди като мен, които да продължават да казват на обществото, това, което то не иска да чуе!
"Лудите, лудите, те да са живи!" - вярно казва дядо Вазов.

Затова и тази публикация ще има толкова много прочити, без да е видяла бял свят във фейсбук!
Някак си така за самоуспокоение или за самораздразнение ще имате нужда да чуете гласа на лудите, или може би гласа на собствената си изгубена човещина!

четвъртък, 21 септември 2017 г.

За независимостта и феодалната зависимост в Деня на независимостта

Преди 109 г. българско общество успя да убеди своя владетел да обяви независимостта на скоро освободеното си Отечество. Как стана това? Като бе формулиран и отстояван националният идеал. Той бе отстояван след Освобождението, след Съединението, дори след Деня на независимостта. Въпреки че Вазов патетично громи своите съвременници за липсата на идеали, националният идеал е все още жив - той е простичък и ясен - обединение на всички земи, в които живеят българи. Това е вечното желание на един балкански народ за могъщо Отечество.
Така е тук на Балканите - малките народи често се люшкат между своите мегали идеи и националния си нихилизъм. По това се различават от великите - руснаци, германци, французи, американци и др. :)
И все пак българското общество, тогава също в преход от робство към политическа независимост, успява да отстоява националния си идеал.
Има кой да ги формулира - това са поетите и писатели. Има и народ, който търпи една прослойка да прави избори, както Алеко ни описва в "Бай Ганьо" и във фейлетоните си, но масово отива доброволно на фронта, воден от идеали - род, родина, Отечество, обединение, независимост. Все думи чужди в днешния ни лексикон, ако перифразирам Алеко.
Днес отново се люшкаме между мегали идеите си и националния си нихилизъм. И аз не правя изключение от това - обичам да чета за траките, от които е тръгнало всичко, цялата европейска цивилизация; обичам да чета за древните български традиции, некрополи, съкровища, който също доказват, че сме най-древната цивилизация. Че даже и пописвам нещо по въпроса, повече за традициите, по-малко за древните цивилизации. :)
Снимката е направена в Деня на независимостта - 22 септември 2010 г.
Истината е, че обичам да чета за великото в българското минало, защото съм неудовлетворена от настоящето, както и много други съвременници и сънародници.
През почти тридесетте години, които живях в Борово, видях как една просперираща община, изградена със средствата на развития социализъм, :) се превърна във феодално владение на бившите комунисти, партийните секретари и "стопанските ръководители", маскирани като настоящи демократи. Видях как хората на тази община го позволиха. Видях най-долни проявление на човешка низост и самоунижение, продиктувани от страх, злоба и мързел. Не че това ми е изключително непознато от литературата явление. Едно е да го четеш в книга, друго е да го видиш и да го преживееш. Затова най-добре от всички български класици разбирам Алеко.
Но ако в Следосвобожденска България има Алеко, който да нарисува брилянтно Бай Ганьо, има и Вазов, който говори на висок глас за националните идеали, има Славейков и Яворов, които бленуват за модерна българска литература. Икономиката тогава просперира, твърдят историците, в големите градове се чувства промяната.
Днешното общество отново е в преход. Казват ни, че икономиката просперира. Повечето от нас не го усещат, както вероятно повечето българи от началото на ХХ век.
Къде е тогава разликата след тези 109 години?
Защо днес повече, отколкото преди 109 години, се чувствам зависима. А и много други хора мислят като мен.
И тогава обществените дебати са същите - за и против Русия, за и против икономическата ориентация на Запад, в армията също стават сделки в ущърб на войниците и в полза на богатите фабриканти, които са сключили договори за доставки на облекло и храна.
Бедата днес, според мен, е в липсата на хора, които да формулират национален идеал и да го наложат в обществото. Представям си, ако някой от големите ни писатели го напише на стена си във фейсбук, за какво ще даде повод - за повече "Разпни го!", отколкото за "Осанна!" Другата, по-голямата беда е в липса на достатъчно хора, които да се обединят в нещо "ЗА", а не в нещо "ПРОТИВ". Наша национална черта е да се обединяваме само "ПРОТИВ". Третата - че много градивни българи напуснаха България и техният национален идеал ще е различен и те ще го формулират по друг начин. Днес и сега, вярвам, че глобалният свят е единственият възможен свят, колкото и да ми се сърдят приятелите русофили. Затова ни трябва нов национален идеал, подходящ за глобалното ни живеене. :)
Всички тези размисли и страсти :) повече ме плашат, отколкото ми дават верен поглед за настоящето и бъдещето.
Иска ми се да повярвам, че промяна ще има, че растат "бъдещи бодри поколения", които ще се различни от нас, днешните възрастни. Че те ЗАЕДНО ще намерят своя ОБЩ национален идеал, който в никакъв случай не е "Да бъдем богати и да имаме много пари!" И пак съм скептична, защото знам, че ги възпитаваме ние, хората, дето помним доста от робството - за едни това е комунизмът, за други - "демокрацията", за трети - и двете. :)
Но национален идеал ни е необходим. Необходимо ни е нещо, което ДНЕС да ни обединява, не само славното ни минало, а порив към СЛАВНО бъдеще.
Иначе, мисля си, бавно и полека отново ВСИЧКИ ще заживеем във феодализма. Каквото днес се случва в една малка община, утре ще е факт в цялата държава.
Простете ми моите тъжни размисли в днешния много важен ден - Ден на българската политическа независимост! Аз съм просто един човек, който видя твърде много от робството и низостта и твърде малко от свободата и независимостта.
Затова моето мнение е ужасно субективно!
Но целта на едно есе не е да дава предписания, а да кара хората да мислят по поставения проблем!
Ако не ми вярвате, прочетете фрагментите на Атанас Далчев!

ПП. Изборът на снимката ми не е случаен, тя много се връзва с темата за живеенето в едно феодално общество. :) Но това ще го разберат само тези, с които заедно помним как изглеждаше робството!

петък, 8 септември 2017 г.

Разказ, написан преди новините и първата ракия

Това лято нос Калиакра се прочу в новините, но не като интересно място за туристическа обиколка, а като спорна земя от Натура 2000, около която са построени голф игрища, ветропаркове и други неща за печелене на пари. Заформи се протест, защото парите ги печелели богатите, монополите, а бедният човек от народа, живеещ в прекрасната приморска Добруджа, няма къде да си пасе добитъка и пчелите, къде да си произвежда зеленчуците и пр. Имаше и стачки на засегнатите, мигновено се заформи комитет, който едничък имаше право да представлява протестиращите, обадиха се и еколозите, започнаха дебати, отново на бял кон се появи Бойко, който се зае веднага всичко да оправи (този път не той беше забъркал предварително кашата, ами я наследил от юпита, тройни коалиции и други зловредни управници от далечното минало). Обичаен сценарий от новините днес, с устойчиви – увод, изложение, послания, празни обещания, неясна развръзка, неясно удовлетворяваща чувството за справедливост у зрителите.
Честно казано много не се впечатлих от поредната каша, разсънила дремливото отпускарско ежедневие, не се опитах и да отлича позицията, на която трябва да състрадавам. Това беше поредната вечерна новина, която пропусках покрай ушите си, докато си приготвях салата.
Изобщо напоследък така си живея с всички новини. Пропускам ги покрай ушите си или  ги пропускам напълно. Те отдавна не са подходящ декор за вечерната салата с ракия. И за да не ми се цупите, че се присмивам на старите традиции, ще кажа, че пиенето на ракия в миналото далеч не е било ежевечерно, а само ежепразнично. Салатата с ракията по вечерните новини е начин на  българско живеене, наследено от соца. Обаче, тогава новините бяха много подходящи за ракия и салата – едни такива ведри, уверени в утрешния ден, с растящ стандарт на живот, с успехи на плановото стопанство и укрепени позиции на Българската соц държава. Гледаш си спокойно, ядеш си салатата, с кеф си пиеш ракията и най-много да измислиш някой виц за бай Тошо, за да разнообразиш утрешния скучен служебен ден.
Днешните новини са нещо друго – катастрофи, циклони, урагани, драми, кървища, протести, недоволства, жестокост и страх. Надминават и най-страшните хорър разкази на приятелите писатели. И как да седнеш да си пиеш ракията с такива новини?
Новините за Калиакра се завъртяха два дни след като се върнахме от почивка там. Ходихме, гледахме, запаметихме страхотни гледки с телефони и фотоапарати. Готвех се да спретна един патриотичен разказ за миналото, за девойките, дето си вплели косите, за да не се изплашат от смъртта. И докато си избирах снимки, заприиждаха протестите и диалозите с министри. Най-свежарското изказване по темата отново беше на Бойко, той натири кметове на протестиращите общини на полето, да мерят нивите, да ги нанасят на карти, да броят говедата, овцете и пчелите дето искат да пасат по сарматските степи, пък  не могат.
Позазяпах се и напълно загубих началната си увереност, че ще напиша актуален, интелектуален разказ, в който мъдро да провидя, че настоящият български дух е наследен от онези девойки, преборили страха и поели към смъртта в името на Бог и вяра.  Имало ли ги е тези девойки изобщо? – дори се запитах невярващо. Като гледам настоящето на народа, хич не мога да изработя устойчиви народопсихологически реконструкции.  
Виждам как скърцате със зъби от негодувание заради моето присмехулно неверие, драги читатели. Ама, да знаете, че не питам напразно за девойките. Филологическата наука е разгадала доста механизмите за създаване на легендарни текстове и още в университета ни е обучила в тях. Легендите, обясняващи произхода на някой топоним, е възможно да са съчинени в по-нови времена, от такива умници като мен, дето много обичат да възхваляват народ и вяра.

Червените скали на Калиакра
Червените скали на Болата
Новините това лято са в тон с отпускарския сезон. Като избистрят темата за земите от Натура 2000 в приморска Добруджа, говорителите от всички телевизии се прехвърлят към друга актуална тема - борбата с шума от дискотеките. Сигурно знаете, че Слънчев бряг и Златни пясъци са соц продукти, създадени с грижа за народа, да може той да ходи всяка година на море и да се среща с братята и сестрите си от другите социалистически страни. Много бързо, през 90-те години на ХХ век, социалистическите курорти  се превърнаха в обетована земя на купонджйско-чалгаджйско-мутренската култура. Това лято обаче и те си намериха майстора. Яви се вицепремиер, който още в началото на туристическия сезон се зае да внася ред и да измива срама от недалечното минало.

И той, и Бойко цяло лято не починаха, оправяха всичко, дето имаше за оправяне. Едва като дойде френският президент, Бойко си позволи да отдъхне, морно да свали сако и с навити ръкави на снежнобялата риза да поеме ролята на екскурзовод из царско-татовски Евксиноград. А дори и Макрон не спря Валери, той все така воюваше с шума, нередностите и непочтения бизнес.
Параклис Св. Николай - Калиакра
Понеже е лято, се надявах да мога по социалистически спокойно да сядам пред телевизора с вкусна салата и чашка ракия. Но новините ежедневно отказваха да ми създават  комфорт и бълваха разкази за подвизите на двамата държавни мъже. Стар скептик като мен, обучен добре в легендарното писане, направо провидя новейша легенда за братята Бойко и Валери, които като свети Георги и свети Димитър, разполовили държавата на две, управляват своята половина от лято до зима, от зима до лято. Туй ще е то коалиция, казвам си.
И за да не позволя на новините да ми развалят картината за свят, спирам телевизора и си премествам ракията и салатата пред компютъра, зяпам за разтуха красивите летни снимки, постигнати от моя безнадеждно остарял фотоапарат. Лазурно море, величествени червени скали около Калиакра и Болата. Красиви места, обговорени в красиви  старите легенди – едната разказва за девойки, сплели косите си, преди да се хвърлят в морските води. Другата разказва, че червените скали са получили своя цвят от просмукалата се в земята пролятата българска кръв.
Болата от високо
Изкачване по стръмното, за да уловим невероятната гледка на Болата

Още лазур от високо, докато все още не ми се вие свят :)
Помня колко дълго се разхождахме на Калиакра и как зарязах плажа, за да снимам чудното кътче Болата. Откакто живея в Русе, усещам странна потребност да се разхождам около голяма вода. Почти през ден ходя да гледам Дунава. Бавно пътуващата на изток зелена вода ми внушава невероятно спокойствие. Същото чувство ме заля това лято на морето, нямах желание да се къпя в него, а само да го гледам. Лазур, синева, безбрежност – радвам се, че смених приморска Странджа с приморска Добруджа.

Българският дух – къде да го търся – в старите или в новите легенди. И дали отговорите, които открих това лято, трябва да споделя с вас, верните ми читатели? Готови ли сте да ги чуете?
Търсим българския дух в гордостта от миналото, защото сме неспособни да се справим с настоящето. Днешните политици за пореден път съумяха да изземат от ръцете ни новото ни възраждане и да го превърнат в маскарад. Канейки ни да говорим по спорни проблеми, купуват лидерите ни. Фондации купуват и продават любовта към българските традиции и българския ни корен и ни събират на сватби за рекорди. Не са важни хората, нито древните традиции, живи в българската сватба дори след паметната 1944 г. Важни са бройките!
Бройки, бройки, бройки! Не хора - бройки!
Хвалби и рекорди!
Патриотизъм за рекорди!
Сватба за рекорди!

Защо не може да сплетем косите си в общата плитка на солидна кауза? Защо позволяваме да ни купуват един по един, село по село, град по град, фестивал по фестивал?
От завист и от страх.
И още едно чувство открих тези дни – умението да се обединяваме, когато сме гузни за общо престъпление, когато общо сме предали хората, които са можели да ни поведат напред. Когато сме изтикали инакомислещите, когато сме взели плодовете на труда им, тогава най-яростно се бием в гърдите и се хвалим.  Но всъщност не сме работили за кауза, използвали сме наследената кауза да раболепничим пред властимащите в очакване на облаги.
Огорчение и разбити илюзии.

Затова и аз, подобно на повечето зрителите на новините, не състрадавам на хората, чийто наследствени земи попадат в Натура 2000 в Балчик и Каварна. Някак си подозирам, че участват в общо наддаване за по-висока цена, която очакват да получат за бащините си земи. Може би това е справедливо.
Вече не знам какво означава думата „справедливо“.

От къде идва завистта и раболепието?
Защо свикнахме да ни управляват посредствени хора, които се държат с всички нас като с членове на бивше АПК-а?
Има ли истина в старите ни легенди за достоен живот и смърт в името на род, Родина, народ и Вяра? Или са само легенди…


И понеже не намирам отговорите на тези въпроси, всяка вечер ходя на брега на Дунава, за  да гледам бавно пътуващата на изток вода. Успокоява ме! Не бързам да се прибера за новините в 20 часа и не пия ракия. 

Според легендата тук са се хвърлили в морето девойките, водени от най-смелата Калиакра


вторник, 29 август 2017 г.

За Ориент eкспрес, Русенската гара, Поаро и Ленин

Днес докато чаках да дойде Ориент Експрес, се сетих, че повече от 40 години не съм чакала международен влак на Русенската гара за забавление. Когато бях дете, всеки ден я посещавах с тази цел и беше страхотно.
Кварталът около гарата беше пълен с деца, около всички блокове целодневно се вдигаше врява, по улиците хвърчаха лагерни колички и колелета, топки попадаха по балконите на съседите, понякога чупеха стъклата на прозорците, а палавниците задължително получаваха по някой шамар. Тогава боят не беше забранен, беше си стандартно възпитателно средство и нямаше отдели "Закрила на детето", в които да се оплачеш. Пред блоковете, на пейките седяха бабки, които докладваха на родителите за нашите подвизи. Благодарение на техния доброволен социален патронаж, децата от моето поколение се възпитаваха ежедневно с различни методи и средства, според събитията през деня. :)
В далечните 80 години на ХХ на Русенската гара спираха съветски международни влакове, те возеха вагони и от други братски социалистически страни. Обаче най-забавното не беше да гледаш влаковете, а да искаш значки от руснаците. Тогава нямаше мобилни телефони и интернет, не документирахме всеки свой ден със снимки в социалните мрежи, затова и забавленията ни бяха по-простички. Руснаците си знаеха, че децата ще им искат значки и си носеха, раздаваха ги с шепи, без пари, с усмивки. Налагаше се и да внимаваме в часовете по руски език, за да може да водим някакъв елементарен диалог с тях. Така ние, децата, усещахме мощта на СИВ, Варшавския договор и братския СССР. :)
По-нахалните от нас имаха доста големи колекции от значки - помня и до днес най-лъскавите - с рубинени звезди и с ликовете на Ленин, Сталин, Брежнев. Какво се случи с моята скромна колекция, не мога да се сетя. Ако я бях запазила, сега щях да изкарам добри пари от нея.
По онова време вече бях чувала за Ориент Експрес. Ако се чудите откъде, веднага казвам - от Агата Кристи, от нейния невероятен роман "Убийство в Ориент Експрес". Забележително четиво! Четях си на дивана в кухнята и си представях, че вместо съветските влакове, на гарата ще спре Ориент Експрес и от него ще слезе Поаро. :)
Абе, какво да ви разправям за моето детство - то беше чудесно и спокойно - с дълги летни ваканции, с много книжки от библиотеката и с още повече значки от братята руснаци, за спомен от великия Съветски съюз.
Докато чаках Ориент Експрес, си казах, че по международните влакове, които спират на Русенската гара, може да разбереш кои са големите братя на нашия народ.
На гарата днес имаше други русенски хлапета, въоръжени с фотоапарати и мобилни телефони, по-малките придружени задължително от възрастни, които ги снимаха за спомен. Сигурна съм, че те, днешните русенски хлапета, мечтаят да махат отвътре на зяпачите. Да си призная честно и на мен ми мина през ума подобна мечта, докато не видях цените, които един приятел услужливо ми изпрати!
После се върнах в дома на родителите си, седнах на стария диван, който пази детските ми спомени и си казах, че съм благодарна, че по мое време не беше в сила днешното законодателство, закрилящо децата. Ами, нямаше да е същото, ако някой възрастен ме придружаваше в ежедневния ми поход до перона, за да си изпрося някоя значка с лика на Ленин. :) Даже и да ме снима на стъпалата или пред влака, пак нямаше да е същото. :)

четвъртък, 24 август 2017 г.

Хлеб наш, насущний…

"Засевки" - НЧ "Христо Ботев" - село Обретеник
Господня молитва
(Евангелие от Матея 6: 9-13Лука 11: 2-4)
Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес,
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на нашите длъжници,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от лукавия;
защото Твое е царството,
и силата, и славата вовеки.
Амин.
 
Снимките са от изложба на ритуални хлябове, организирана по време на Осмото издание на Фолклорен фестивал "От Дунав до Балкана", Борово, 2015 г.
Хлябът е основна храна на българина. Всеки ден хиляди българи посягат към хляба, за да го сложат на трапезата си. „Никой не е по-голям от хляба“ все още битува в българския бит като традиция и народопсихология.
Димитър Маринов в  „Народна вяра” отбелязва, че: „Хлябът е издигнат до най-голяма степен на религиозно уважение и почитание. Хлябът е свещен. Когато да се яде, човек трябва да се прекръсти, па тогава да яде”.
Свещеността на хляба вероятно предшества съществуването на етнонима „българи“, както и православната ни вяра, но ритуалите по опазването на неговата сакралност, наследени от древността, се знаят и практикуват и до днес: хляб не се изхвърля, защото е грехота; в миналото, а и днес негодният за хората хляб се дава на животните. До ден днешен се пази традицията хлябът да се целува ритуално на различни семейни тържества, за да се покаже почитта към него. Пред хляба лоши думи не се изричат. Хляб не се отказва дори на случаен пътник, но не му се подава през прозореца като на куче. Трохи не се метат към вратата, за да не излезе берекетът от къщата. Хляб или трохи не се хвърлят в огъня, защото ще гори житото на нивата.
Почитта към хляба е съхранена и днес в традицията на календарни или семейни празници да се приготвя обреден хляб, върху който се изписвала основната символика на празника, молитвата и надеждата на домакинята. Вярва се, че изписани върху хляба, те ще се сбъднат. Макар че, в българската традиционна култура с хляб не се правят магии, той има магически функции. Омесеният ритуално хляб осигурява на семейството и на рода си очакваното плодородие и изобилие.
За да замеси хляб, жената, трябва да е „чиста”, да не се е събирала с мъжа си, да не убивала животно. Изискванията за ритуалното месене са още повече – да не е вдовица, да е майчина и бащина, да е от първо венчило и с добра, здрава челяд и пр. Девойчето замесва за пръв път хляб на „хубав ден” - понеделник, сряда и четвъртък. При месенето на ритуален хляб месачката трябва да е празнично облечена, закичена с цвете, здравец или китка, измита. Месенето е свещенодействие, меси се с дясната ръка, а с лявата само се придърпва тестото.
Всъщност в почитта към хляб, във вярата, че той може да свещенодейства, е проследена идеята за непрекъснатостта на живота, за раждане, умиране и отново живот. Засяването на семето напомня умирането, покълването – новото раждане. Смляното брашно и опеченият хляб са вълшебни превъплъщения от природа към култура, от хаос към космос.
„Хлябът събира хората на трапезата“ - казваше в един от нашите филми леля Мария. Хлябът понякога е единствената храна, която занася стопанинът на нивата. Хляб заравя той в първата бразда на новата оран, за да нахрани нивата. Стопанката раздава хляб от първото жито на чешмата, за да тече житото в дома й като вода и да не свършва никога. Късче от коледния хляб пази на полицата или на иконостаса през цялата година. Чрез хляба участниците във всеки обред общуват помежду си, споделят ценности, дом и живот. С хляб свекървата посреща младоженците и новороденото, хляб меси невестата след свождането, за да е дарена с много деца. Хляб се раздава и за „Бог да прости“, което означава, че чрез хляба се общува с отвъдното, със света на мъртвите.
В миналото хлябът е бил кръгъл, защото кръгът е свещена форма, показваща безкрая, Космоса, космическия порядък.
И в обредното хранене има магически смисъл. Трапезата е образ и символ на рода. На нея стопанинът не се сяда, преди да се прекръсти. Тя е контакт направо с Бога. „Ела, Боже, да ядем”, казва той на Коледа или на Никулден, на големите християнски празници, и в този миг трапезата има смисъл на жертвоприношение.
Хлябът, храненето и трапезата отключват сюжета на двата най-популярни български романа „Под игото“ на Иван Вазов и „Железният светилник“ на Димитър Талев.
 „Под игото“ започва с вечерята в дома на бай Марко, на софрата в точно определен ред седят различните поколения. До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца — големи и малки, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда.“ („Под игото“, Иван Вазов, https://chitanka.info/text/3753-pod-igoto)  Писателят не дава информация какви ястия са сложени на трапезата, но не пропуска да спомене хляба и виното.
Възпитан в традициите на българското живеене, той знае, че трапезата е знак за приобщеността  към семейната общност. Зает с търговските си дела, Вазовият герой само там вижда „народа си вкуп“ и там допълва възпитанието му. От диалога в първа глава научаваме набързо целия етикет:
            — Нека да добият господарски нрави — обясняваше той, — а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.
— Димитре, не пресягай пред баба си на софрата, не бъди такъв фармасонин.
— Илия, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки хляба.
— Гочо, що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй феса, кога сядаш на софра. Косата ти е пак порасла като на тутраканец; иди при Ганка да ти я остриже — казашки.
— Василе, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други хора. Кога идем на полето, там се разтягай.
— Авраме, ти ставаш от софра, без да се прекръстиш, протестантино! („Под игото“, Иван Вазов, https://chitanka.info/text/3753-pod-igoto) 
И макар действието в романа да се развива в навечерието на Априлското въстание, в текста явно личи традиционния начин на живот, наследен от незапомнени времена, който създава усещането за вечност. Ако попитаме бай Марко, защо Димитър не трябва да се пресяга на софрата пред баба си, едва ли щеше да знае. Всъщност в това изискване за спазване на приличие и уважение към по-възрастната жена, битува много древно схващане, че човек не трябва да се пресяга пред другите на трапезата, защото не му е дадено да се пресяга към съдбата. Не бъди фармасонин, т. е. езичник, казва бай Марко. Той държи да направи децата си добри българи и християни, макар че вероятно и езичниците са спазвали същия етикет. J
В бита хлябът е свещен, затова трябва да се почита и бай Марко учи синовете си: „не коли, ами ЧОВЕШКИ режи хляба“. Сядането на софрата в прилично облекло, подредеността на седящите, заедността – за всеки трябва да има място около нея, прекръстването в началото и края на храненето са задължения на българина от вечни времена. Хвърлянето на феса, т. е. на знака на робството, преди сядането на софрата е почитание на нейната свещеност и част от домашното възпитание, което децата получават. Затова бай Марко не бива да се изненадва, когато килерът му се превръща в оръжеен склад. Непокорството пред поробителя  всъщност е било част от тяхното традиционното възпитание.
Другият роман, който българите припознават като своя вечна книга, е „Железният светилник“ на Димитър Талев. Ключово за сюжета на романа е идването на Стоян Глаушев в Преспа. Героят на Талев мотивира бягството си в града така: „… и всичко беше по-хубаво. Людете бяха по-весели и по фурните имаше бял хляб“. Заработил при сапунджията два мангъра Стоян си  купува хляб, бял и топъл хляб и го поделя с безсловесния си другар. „Не спа цяла нощ, но беше бодър, стоплен и сит. Махна на кучето си и тръгна надолу по улицата към вътрешността на града между другите минувачи, с весело доволство, че и той беше като всички тия люде.“ („Железният светилник,“, Димитър Талев, https://chitanka.info/text/569/2#textstart
Младежът се чувства щастлив да поеме по новия път, пълен с много неизвестни, благословен от топлината и сладостта на хляба. Преспа посреща младият селянин с уханието на пресен хляб. Благословен от хляба, които изяжда почтително, Талевият герой получава успешен нов живот, късмет и благоденствие. Ако желаете доказателства, вижте мотото на първата част, откъс от коледарска песен, в която е кодирано разбирането на българина за сполука, добруване и щастие.
Овде дърво столовито,
столовито, грановито,
гранки му са до небеси,
а корени — сура земя;
гранки му са мили снаи,
а корени — синовите,
а връшките — мили внуци!
Народна песен
(„Железният светилник,“, Димитър Талев, https://chitanka.info/text/569/2#textstart
Стъпкването на хлябове от Караибрахим на сватбената трапеза на Манол и Елица, тази култова сцена от филма „Време разделно“, казва, че еничарят няма да се спре пред нищо, за да завърши мисията си – ходжа да пее в Свещената планина. Жестът е знак за край, обреченост не само на младоженците, но и на Елинденя, на Родопа планина и на българското, православно живеене.
Така почитта към хляба от древното ни езическо живеене преминава в православната ни вяра, става ключово в класическата българска литература и се надявам, че успея да открия съвременното му битуване у новите писатели.


неделя, 20 август 2017 г.

Окната - отдето може да говорим с Бог

- Кой си ти, Господи, Аллах или Иисус? Не се ли насити, Господи, на кръвта, пролята за теб от хората? – горе-долу така звучи въпросът на отец Алигорко  от незабравимия филм „Време разделено“ по едноименния роман на Антон Дончев. С очи, вперени в Окната, героят на Руси Чанев гневно търси отговори от Създателя.
Моят уникален кадър на Окната
Преди да посетя пещера Проходна, вярвах, че Окната са част от Свещената планина -  
Родопите. Толкова мистично място може да се намира само там. Когато пещерата доби известност като туристическа дестинация, ми стана ясно, че е част от Карлуковския карстов район, или иначе казано, по-скоро е в близост с Балкана, отколкото с Родопите. Пещерата Проходна не е единствената в този регион. В близост до нея се намира Темната дупка. Една от пещерите до Карлуково, зловещо е наречена Кучешката, защото местните хора хвърлят в нея нежеланите кучета, заедно с труповете на мъртви домашни животни, които им служат за храна. Тъжният им вой и зловещото човешко дело са използвани от един млад писател за интересен хорър разказ.
Олтарът под Окната
Карлуково има невесела известност в цяла България заради голямата психиатрична болница. В годините на преход се промениха много неща, но не и грижата за хората с психически проблеми. Те все още са заложници на недоброжелателството и страхът на обществото, а лечебните заведения, в които се въдворят, имат печална слава. Малко се знае за това, че болницата е изградена на свещено място, в стар църковен имот, в който през 13 век се разполагал голям манастир. По време на Втората българска държава той бил лавра, около която възникнали скални обители. Като повечето манастири през турско време той бил опожаряван и съсипван многократно, за да отстъпи място на психиатричното лечебно заведение в настоящето.
За да стигнем до пещера Проходна  поехме пътя между Луковит и Карлуково. Като в разказ на Йовков стигнахме до кръстопът, на който се събират много пътища. Този път няма да разказвам за мистичната сила на кръстопътя, позната ни от фолклора. Ще съм по-прагматична, ще кажа, че поемайки на дясно може да стигнете до скален манастир „Св. Марина“, а на ляво – до пещера Проходна.
И тук местните, както в Странджа вярват, че манастирчето с името на страховитата светица, покровителка на змиите, наследява старо пещерно светилище, посветено на тракийската Бендида, Богинята майка. За да се черкуват в скалните манастири хората от Карлуковския край са слизали по стръмни хлъзгави скални пътеки почти до средата на 19 век. Едва след това в града била изградена църква. Така Бендида и Света Марина получавали човешките молби и признателност в продължение на векове.
Пълно с туристи!
В горещите дни на това лято имах възможността да посетя пещера Проходна по път за Гложенския манастир. Много съжалявам, че не организирахме маршрута си само в Карлуковския регион.  Тъй като стигайки до кръстопътя завихме само на ляво към Проходна пещера, ще разкажа само за нея. Мечтая си един ден да се върна в Карлуково и да посетя и скалните манастирчета и да отседна в Националния пещерен дом, в който е уреден Балкански център по спелеология. Това е невероятно място, кацнало на върха на скалите, от където се вижда целия регион.
Един от входовете - не се побира в кадъра.
Национален пещерен дом - кацнал на невероятно място сред скалите
Пещерата Проходна всъщност е пещерен тунел, дълъг над 350 метра, а входовете от двете страни са с височина над 50 метра. В съботния ден тя бе пълна с туристи, вкл. групи деца. Народът щъкаше из нея с поглед, вперен в телефони и фотоапарати, опитвайки се да зафиксира за вечни времена природното чудо.
Величествената природа и ние, дребните човечета щъкаме сред нея с фотоапарати
Всеки от нас се катереше по стръмния склон до Олтара, който се намира в подножието на Божия поглед. Стигайки до там, вярвам, всеки гледал „Време разделно“, е повтарял думите на отец Алигорко и се е опитвал да установи контакт с Божественото. Или по-скоро е позирал за безброй снимки, предназначени за социалните мрежи.
Разбира се, всеки турист държи да се изфука със своя уникален кадър на  Окната, и двете в една снимка. :) Денят бе слънчев и всички успяхме да заснемем невероятния ефект на нашия човешки поглед към величието на природата, на което казваме и до днес - Бог, въпреки усилията на православната църква да ни научи на християнство.

Зеленината е свежа заради обилните дъждове това лято
Отвън слънцето жари скалите и почти тропическата зеленина, но в пещерата е прохладно, светло, величествено и вълнуващо. Оставаме дълго, не ни се тръгва, защото се чувстваме чудесно в лоното на Божественото и Вечното.

четвъртък, 17 август 2017 г.

Пътуване в сегашно време

Разказ, който започва с вървяща спокойно по шосето крава, вероятно не обещава нищо интересно. В България кравите не са свещени, но пък е забавно да пътуваш бавно след крава. Тя се обръща, вижда образувалата се опашка от коли и самодоволно продължава напред.
Пътуваме за Татул. Всъщност пътувахме за Вила „Армира“ в Ивайловград, но се оказа, че маршрутът е прекалено дълъг, за да стигнем в рамките на работното време. В Кърджали се оглеждаме за табелки за нещо по-близо и виждаме „Татул“. Ако кажа, че следвам неясен зов на сърцето или пулса на древната енергия, повечето читатели ще се засмеят невярващо, други ще ми повярват. Хората много обичат да им е мистично, затова казвам, че фентъзи жанровете не бива да се презират, те ще са бъдещето на литературата.  Към Татул ни води липсата на време, но може би и тайна, неясна мистична сила. Работата на мистичните сили е да са тайнствени, невидими, да си стоят на определени места, за да ги правят енергийни, за удобство на съвременните туроператори, но и да въдворяват космическия порядък в нехармоничните общества, каквито са били всички човешки общества от всички времена.
Пред скалната гробница на Орфей
Пътуваме след кравата по пътя с удоволствие, защото той е супер. Еднолентов, но нов, без нито една дупка и даже с маркировка и банкет. В мрачния пролетен ден няма много мераклии, поели към древното светилище. Пейзажът, който се мярка край прозорците на автомобила, е скален. По скалата поникнали треви и билки, в скалата забили корени дървета, къщите от камък. Изведнъж ти се струва, че пътуваш в древността. Антените на Булсат и новото шосе развалят илюзиите.
Кравата, която ни води към Татул :)
Пътуваме към Орфей. Той много често ме вика в родната си планина. Когато съм в Родопите, се изненадвам, че моите събеседници, съвременни хора, дълбоко вярват, че Орфей е техен предшественик – истинска личност, живяла във времето на Микенската цивилизация.  Според Есхил е тракиец, а според Диодор е син на Оягър. Във вазовата живопис седи на скала и свири на лира. Скалата е Родопа планина - ще ви кажат учените, пътешествениците, а  и местни хора.  Орфей е маг, жрец, учител, реформатор, не само изкусен певец. Можем да проследим подвизите му в „Одисея“, можем да чуем легенди за него навсякъде из родната му планина.
Село Гела, в което се провежда прочутото гайдарско надсвирване, претендира да е родното му място. Малкото останали жители казват, че то е енергиен център, та кое ли място в Родопите не е пропито от древната енергия. „Не – казват местните – такова село друго няма, ние сме 40 души, а имаме запазени две църкви и шест параклиса. Слънчевите дни в годината са 264.“ Иначе казано – с всички богове сме постигнали консенсус – с християнския, с езическите, с Аллах. Няма да казвам, че Бог е един, че пак ще ме обвинят в ерес.
В Дяволското гърло се намира входът за света на мъртвите, оттам Орфей слязъл в отвъдното жив, за да търси любимата си Евредика.



Камък и скали навсякъде
В Татул пък, смятат учените, се намира гробът му. Всъщност няма никакви доказателства, че това е гробът на Орфей. Науката казва, че тук, на Татул, съществувало светилище на прочут прорицател. Има археологически доказателства, че то е посещавано не само от местните траки, но и от хора от далечни земи. Затова хипотезата е, че скалното светилище е свързано с Орфей.
Още проф. Венедиков през 1980 г. изказва това мнение, пише всезнаещата Уикипедия. Светилището е датирано от края на 5-то и началото на 4-то хилядолетие пр. Хр. Времена, които трудно си представям. Но скалната пирамида и гробниците, една под друга, са оформени във времената на първите цивилизация 18 – 12 в. пр. Хр. Тогава, считат учените, наистина по тези земи е живял Орфей. Тези времена се учат в училище и съм се опитала да прочета доста за тях, за да си ги представя.
Светилището, съхранено от археолозите.
Гробницата - на върха на светилището. Под нея има друга, твърди проф. Овчаров, като между двете има връзка.
И гледката от светилището е величествена!
За да не се преразказвам нататък, цитирам Уикипедия дословно: „Според Конон и Павзаний тленните останки на легендарния тракийски жрец Орфей били сложени в урна и положени върху скала. Замисълът бил и след смъртта му той да остане посредник между боговете и хората. Костите едновременно трябвало да бъдат скрити от слънцето, но и най-близо до него. Това е идеята за антроподемона или полубога – царя, който след смъртта си постепенно се превръща в божество. Според Венедиков на хълма до Татул е извършен погребален обред, който е съвсем различен от познатите погребални практики на древните траки, при които се наблюдава заравяне на мъртвите владетели под могилни насипи.“
И ако очаквате да задълбая в историята, грешите! Стоя на скалата и си припомням обикнат от мен фолклорен сюжет: гроб с прозорци. Преди време чух такава песен в Горно Абланово, дори я записах.
Текстът е съвсем простичък:
Разболяла се мамина Олга,
мамина Олга, една на майка.
Олгинта майка по ливади ходи,
по ливади ходи, роса събира,
роса събира, цял да й прави.
Олга майка си тихом говори:
-          Стига си, мамо, по ливади ходила,
по ливади ходила, цяр да ми търсиш.
Я, откупи, мамо, трима дюлгеря,
трима дюлгеря, най баш ергени,
да ми направят къща гробница,
къща гробница с три прозореца.
Винаги съм се чудила откъде у народната песен този сюжет, от който буквално лъха древността. От къде у една обикновена селска мома толкова сложно желание за вечност, стремеж към безсмъртие. Навремето, когато в училище се преподаваше фолклор, говорех на учениците си, че в този сюжет личи жалбата за неизживян млад живот. Така ни учеха тогава в учителските институти, така учехме и ние учениците. После науката напредна, взе да търси връзка между фолклора и древните езически вярвания. Не твърдя, че видиш ли точно в тази песен от Горно Абланово се разказва за гробницата на Орфей в Татул. Казвам, че в нашата древна земя има много истории, традиции и вери. Те винаги са живели в мир помежду си, знанието от миналото не е изчезвало, то е било тук, ние сме го слушали, но подобно на обикновените хора от древността не сме имали уши, за да прозрем истинските послания.
Затова в живота винаги ни е трябвал Орфей – маг, жрец, прорицател и митичен певец, учител на хората от всички времена, който да ни вика в древните си обиталища и да разгадава древното знание.
Родопчани, които са големите щастливци и до днес да живеят в Свещената планина, както я нарича Херодот, вярват, че Орфей е техен предшественик. И аз вярвам, че е така и затова честичко прескачам до Родопите, за да се заредя с древната енергия и да открия орфеевото тайно знание. А то е навсякъде из нея, където са погребани части от неговата плът, още повече, където витае неговия дух, мисъл, учение.
Та, така, пътувайки бавно след кравата пропуснахме Вила „Армира“, но открихме Татул и каменната хармония на Родопа планина, сред която се издига гробницата на древния мъдрец.
Вярвам ли, че е възможно в този каменен саркофаг да почива Орфей?
Вярвам е силно казано. Ние съвременните хора много обичаме метафорите и да правим обобщения. Понеже не мога да измисля друг финал на моя разказ, ще си послужа с една банално обобщени. Вярвам, че Орфей е навсякъде из земята българска, вярвам, че увереността на българите да са част от най-древна цивилизация, не е само колективна психотерапия за справяне с мантра на съвременната неудачност.

Идете в Родопите, тръгнете след една крава, която ще ви пресече пътя, и ще видите, че тя е пратена от мистичните древни сили, чийто говорител е Орфей, да ви заведе при него. От него ще получите същото знание. Но ако не ви се пътува в жегата до там, може да прочетете отново моя пътепис.