Фарът, водата и самотата

Лято е, време е за море и чудни преживявания. Кога, ако не през топлото лято може да се гмурнем в морските води и да почувстваме прохладната им омая. Ако сме романтични, можем да се разхождаме по морския бряг на лунна светлина. Луната и водата са свързани. Водата се управлява от луната, затова нейните символи са нощта, мракът, подземното царство. В съчетание с тях, магията й се увеличава неимоверно. Водата е вечността и безкраят, тя е първотворението, първоосновата на света, от която постепенно се е създавала сушата. Затова ние хората обичаме водата, познаваме я подсъзнателно от някакъв друг живот.  Или вероятно за мен е така, защото съм израсла на брега на великата бяла река Дунав и обичам голямата вода. Не помня първия си досег с морето, била съм твърде малка, затова за мен то просто си съществува там някъде, не много далеч, на около 300 км от Русе.    
           
Морето на Шабленската тузла
Обичам морето и не се страхувам от него. Обичам да гледам как се съчетават стихиите вода и слънце на очарователен топъл плаж, по-пуст по възможност. Мечтая си вечер да стоя на брега на морето и да мълча. Чудно преживяване ще е мълчанието до голямата вода. Цяло море мълчана вода.  Най-силната вода според нашите традиции. Толкова голяма мълчана вода може да е благословия.
             От известно време едно строително чудо занимаваше ума ми. Фар на нос в морето за мен изгражда по нов начин темата „вода и огън“. А ако за фара се разказват легенди, това е моето място. Ако пък намеря някой дядка да ми разкаже нещо, дето го няма в интернет, ще е супер. И легенди много обичам, те са мъдри като старите хора, даже по-мъдри от тях, защото са от незнайни времена.

            Преди да посетя Шабленският фар четох за него в интернет. Той е най-старият автентичен действащ фар на Балканите, с най-високата кула, която се издига на 32 метра височина. Официално бил открит през 1856 г., но строежът му е започнал през втората половина на ХVІІІ век. През 1786 г. един австрийски офицер описва как високата му кула стърчи на пет мили северно от Камен бряг. През Кримската война кулата на фара била разрушавана няколко пъти. Разбира се, има и легенда, която твърди, че той е умалено копие на прочутия Александрийски фар, едно от Седемте чудеса на света. Освен това е боядисан в червено и бяло. О, и  в него е зазидано важно послание, което трябва да бъде отворено на 200-годишнина от построяването му. Подобно на Александрийския фар, Шабленският се намирал по средата на пътя от устието на Дунав до Босфора, светлината му се виждала на 17 морски мили навътре в морето.
            Увлечена от интересната история на Шабленския фар, през лятото го посетих. Дойдохме в ранния следобяд, в най-жежката жега, обаче страст е това пътешестването. Стигнахме щастливи, излязохме от колата, пред фара се мъдреше сергийки с художествени произведение, а на вратата на портата, водеща към моята мечта, заварих табела „Военна зона“. Вярвайте ми, тази табела е най-безапелационната в България, колкото и да не обръщаме внимание на армията, че едва се брои на пръсти.
Сергийката и дамата, която не спря да говори. Купихме си магнитчета от нея. :) 
            Жената пред сергийката цял екскурзовод – всичко ни разказа, че идват хората, гледат, снимат се, не могат да влязат, някои псуват. Преди две – три години имало отворени врати, ВМС разрешили на простосмъртните да се качат на фара и да гледат море и суша. Щастливци! „Обаче имаме разкопки – казва дамата – и морска платформа. А това тук, буренясалото е парк на илюминатите. Нарочно го издигнали в близост до фара, вероятно защото почитат слънцето.“ Имаше и една табела там: „Фар, слънце, бял лист“. Не и обърнах много внимание. Като чуя илюминати, се сещам за Дан Браун.
            Дамата обаче добросъвестно продължава с лекцията, показа ни къде да отидем, че да се заредим с енергия в илюминатския парк. Не че не сме заредени от почти 39-те градуса на сянка, обаче дошли сме, да се заредим, пък дано ни издържат акумулаторите! Понякога и аз се хващам, че разсъждавам като Бай Ганьо, който и на Бога се кланя, но и с Дявола гледа да е добре. После се утешавам, че в съвременния глобален свят трябва да уважаваме всички вярвания.
Буренясалият парк на илюминатите
           
За да се заредите с енергия стъпете в средата на черната плоча под върха на пирамидата. Пари ужасно! :)
За морската платформа бях чела също в интернет, знам че са я възстановили по някаква оперативна програма, защото била полуразрушена. Съборена от стихиите – хубаво звучи. Хората я досъборили и я изградили наново. Още по-хубаво. Но достъп до нея за туристи нямаше, нямаше и откъде да се прескочи. Понякога в името на добрата снимка правя различни неразрешени маневри из забележителностите, които посещавам.
           
Платформата
Видяхме и рибарското селище Кария. То си е законно и то изградено по някаква програма, май тая дето нищо друго не изградиха по нея „Рибарство и аквакултури“. Много ме беше яд, когато преди години започнаха да събарят  рибарските селища. Те наистина са като цигански катун, можеш да видиш вещи, произведени в изминалите 100 години, и малко наподобяват на гето, но всъщност са много живописни. Видиш ли ти, България ще се оправи като съборим две – три бараки на рибари.
           
Фарът и рибарското селище
Кария си изглежда великолепно, лъскаво, ама дали от европарите, дали от нашенското си слънце, не разбрах, нямах време.  Затова си мечтая да дойда пак в Шабла, да с разходя по платформата, може и когато морето е бурно, да разгледам селището и да установя ползата от еврофондовете.
            Много ми хареса морето на север – широко, безбрежно, изумрудено синьо, различно от малките топли и красиви заливчета в Странджа, за които писах в моите „Странджански разкази“. На север морето е голямо и има друга голяма прелест. Плажове додето ти окото види има само там. И няма хотели да ти закриват природата.
           
Докъдето ти очи видят плаж и море
           
Ние, съвременните хора, сме самотници. Често се оплакваме от самотата, разтушаваме се от нея във фейсбук. Мисля се, че всъщност нашата самота не е обреченост, а възможност. Мога да ви предложа моята рецепта за справяне със самотата. За да не съм самотна, обикалям из България, слушам разни истории от интересни хора. Като се върна, сядам и пиша и пак не съм самотна, не усещам кога времето изтича между клавишите и пръстите ми. А лятото е време за събиране на спомени, още по-хубаво е, ако са от морския бряг. Само едно време е било по-хубаво за мен –  на село, при баба и дядо. Днес селото го има, но ги няма баба и дядо, няма кой да ми разказва приказки, а това прави живота ми по-тъжен. А може и да е от годините! Е, ами нали пък сега аз се опитвам да разказвам истории!

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф