Хлеб наш, насущний…

"Засевки" - НЧ "Христо Ботев" - село Обретеник
Господня молитва
(Евангелие от Матея 6: 9-13Лука 11: 2-4)
Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес,
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на нашите длъжници,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от лукавия;
защото Твое е царството,
и силата, и славата вовеки.
Амин.
 
Снимките са от изложба на ритуални хлябове, организирана по време на Осмото издание на Фолклорен фестивал "От Дунав до Балкана", Борово, 2015 г.
Хлябът е основна храна на българина. Всеки ден хиляди българи посягат към хляба, за да го сложат на трапезата си. „Никой не е по-голям от хляба“ все още битува в българския бит като традиция и народопсихология.
Димитър Маринов в  „Народна вяра” отбелязва, че: „Хлябът е издигнат до най-голяма степен на религиозно уважение и почитание. Хлябът е свещен. Когато да се яде, човек трябва да се прекръсти, па тогава да яде”.
Свещеността на хляба вероятно предшества съществуването на етнонима „българи“, както и православната ни вяра, но ритуалите по опазването на неговата сакралност, наследени от древността, се знаят и практикуват и до днес: хляб не се изхвърля, защото е грехота; в миналото, а и днес негодният за хората хляб се дава на животните. До ден днешен се пази традицията хлябът да се целува ритуално на различни семейни тържества, за да се покаже почитта към него. Пред хляба лоши думи не се изричат. Хляб не се отказва дори на случаен пътник, но не му се подава през прозореца като на куче. Трохи не се метат към вратата, за да не излезе берекетът от къщата. Хляб или трохи не се хвърлят в огъня, защото ще гори житото на нивата.
Почитта към хляба е съхранена и днес в традицията на календарни или семейни празници да се приготвя обреден хляб, върху който се изписвала основната символика на празника, молитвата и надеждата на домакинята. Вярва се, че изписани върху хляба, те ще се сбъднат. Макар че, в българската традиционна култура с хляб не се правят магии, той има магически функции. Омесеният ритуално хляб осигурява на семейството и на рода си очакваното плодородие и изобилие.
За да замеси хляб, жената, трябва да е „чиста”, да не се е събирала с мъжа си, да не убивала животно. Изискванията за ритуалното месене са още повече – да не е вдовица, да е майчина и бащина, да е от първо венчило и с добра, здрава челяд и пр. Девойчето замесва за пръв път хляб на „хубав ден” - понеделник, сряда и четвъртък. При месенето на ритуален хляб месачката трябва да е празнично облечена, закичена с цвете, здравец или китка, измита. Месенето е свещенодействие, меси се с дясната ръка, а с лявата само се придърпва тестото.
Всъщност в почитта към хляб, във вярата, че той може да свещенодейства, е проследена идеята за непрекъснатостта на живота, за раждане, умиране и отново живот. Засяването на семето напомня умирането, покълването – новото раждане. Смляното брашно и опеченият хляб са вълшебни превъплъщения от природа към култура, от хаос към космос.
„Хлябът събира хората на трапезата“ - казваше в един от нашите филми леля Мария. Хлябът понякога е единствената храна, която занася стопанинът на нивата. Хляб заравя той в първата бразда на новата оран, за да нахрани нивата. Стопанката раздава хляб от първото жито на чешмата, за да тече житото в дома й като вода и да не свършва никога. Късче от коледния хляб пази на полицата или на иконостаса през цялата година. Чрез хляба участниците във всеки обред общуват помежду си, споделят ценности, дом и живот. С хляб свекървата посреща младоженците и новороденото, хляб меси невестата след свождането, за да е дарена с много деца. Хляб се раздава и за „Бог да прости“, което означава, че чрез хляба се общува с отвъдното, със света на мъртвите.
В миналото хлябът е бил кръгъл, защото кръгът е свещена форма, показваща безкрая, Космоса, космическия порядък.
И в обредното хранене има магически смисъл. Трапезата е образ и символ на рода. На нея стопанинът не се сяда, преди да се прекръсти. Тя е контакт направо с Бога. „Ела, Боже, да ядем”, казва той на Коледа или на Никулден, на големите християнски празници, и в този миг трапезата има смисъл на жертвоприношение.
Хлябът, храненето и трапезата отключват сюжета на двата най-популярни български романа „Под игото“ на Иван Вазов и „Железният светилник“ на Димитър Талев.
 „Под игото“ започва с вечерята в дома на бай Марко, на софрата в точно определен ред седят различните поколения. До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца — големи и малки, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда.“ („Под игото“, Иван Вазов, https://chitanka.info/text/3753-pod-igoto)  Писателят не дава информация какви ястия са сложени на трапезата, но не пропуска да спомене хляба и виното.
Възпитан в традициите на българското живеене, той знае, че трапезата е знак за приобщеността  към семейната общност. Зает с търговските си дела, Вазовият герой само там вижда „народа си вкуп“ и там допълва възпитанието му. От диалога в първа глава научаваме набързо целия етикет:
            — Нека да добият господарски нрави — обясняваше той, — а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.
— Димитре, не пресягай пред баба си на софрата, не бъди такъв фармасонин.
— Илия, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки хляба.
— Гочо, що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй феса, кога сядаш на софра. Косата ти е пак порасла като на тутраканец; иди при Ганка да ти я остриже — казашки.
— Василе, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други хора. Кога идем на полето, там се разтягай.
— Авраме, ти ставаш от софра, без да се прекръстиш, протестантино! („Под игото“, Иван Вазов, https://chitanka.info/text/3753-pod-igoto) 
И макар действието в романа да се развива в навечерието на Априлското въстание, в текста явно личи традиционния начин на живот, наследен от незапомнени времена, който създава усещането за вечност. Ако попитаме бай Марко, защо Димитър не трябва да се пресяга на софрата пред баба си, едва ли щеше да знае. Всъщност в това изискване за спазване на приличие и уважение към по-възрастната жена, битува много древно схващане, че човек не трябва да се пресяга пред другите на трапезата, защото не му е дадено да се пресяга към съдбата. Не бъди фармасонин, т. е. езичник, казва бай Марко. Той държи да направи децата си добри българи и християни, макар че вероятно и езичниците са спазвали същия етикет. J
В бита хлябът е свещен, затова трябва да се почита и бай Марко учи синовете си: „не коли, ами ЧОВЕШКИ режи хляба“. Сядането на софрата в прилично облекло, подредеността на седящите, заедността – за всеки трябва да има място около нея, прекръстването в началото и края на храненето са задължения на българина от вечни времена. Хвърлянето на феса, т. е. на знака на робството, преди сядането на софрата е почитание на нейната свещеност и част от домашното възпитание, което децата получават. Затова бай Марко не бива да се изненадва, когато килерът му се превръща в оръжеен склад. Непокорството пред поробителя  всъщност е било част от тяхното традиционното възпитание.
Другият роман, който българите припознават като своя вечна книга, е „Железният светилник“ на Димитър Талев. Ключово за сюжета на романа е идването на Стоян Глаушев в Преспа. Героят на Талев мотивира бягството си в града така: „… и всичко беше по-хубаво. Людете бяха по-весели и по фурните имаше бял хляб“. Заработил при сапунджията два мангъра Стоян си  купува хляб, бял и топъл хляб и го поделя с безсловесния си другар. „Не спа цяла нощ, но беше бодър, стоплен и сит. Махна на кучето си и тръгна надолу по улицата към вътрешността на града между другите минувачи, с весело доволство, че и той беше като всички тия люде.“ („Железният светилник,“, Димитър Талев, https://chitanka.info/text/569/2#textstart
Младежът се чувства щастлив да поеме по новия път, пълен с много неизвестни, благословен от топлината и сладостта на хляба. Преспа посреща младият селянин с уханието на пресен хляб. Благословен от хляба, които изяжда почтително, Талевият герой получава успешен нов живот, късмет и благоденствие. Ако желаете доказателства, вижте мотото на първата част, откъс от коледарска песен, в която е кодирано разбирането на българина за сполука, добруване и щастие.
Овде дърво столовито,
столовито, грановито,
гранки му са до небеси,
а корени — сура земя;
гранки му са мили снаи,
а корени — синовите,
а връшките — мили внуци!
Народна песен
(„Железният светилник,“, Димитър Талев, https://chitanka.info/text/569/2#textstart
Стъпкването на хлябове от Караибрахим на сватбената трапеза на Манол и Елица, тази култова сцена от филма „Време разделно“, казва, че еничарят няма да се спре пред нищо, за да завърши мисията си – ходжа да пее в Свещената планина. Жестът е знак за край, обреченост не само на младоженците, но и на Елинденя, на Родопа планина и на българското, православно живеене.
Така почитта към хляба от древното ни езическо живеене преминава в православната ни вяра, става ключово в класическата българска литература и се надявам, че успея да открия съвременното му битуване у новите писатели.


Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф