Влакът за Б.

            

Есента остаря бързо и размаха срещу вятъра голите си черни ръце. Той беше ограбил пъстрата ú премяна и сега тя си отиваше мрачна и навъсена. От запад идеше Зимата, красива и зла, с леденобяло рухо, със студени зловещо усмихнати очи и с отлично фризирани синьо-бели къдрици. Жалко, че няма да я видя след около пет месеца, когато прическата й ще клепне, а тя, подпухнала от лошотия, ще си тръгне смачкана и тъжна! – мислеше си Есента.

            Влакът за Б. слушаше монолога ú и потреперваше. Нищо, че е машина, и той не обичаше Зимата. А и беше стар, много стар. Старите влакове са като старите хора, предпочитат да си стоят на топло вкъщи и да се утешават със спомени. Колко хубаво е сега в депото! Топло, сухо, мъжете се смеят, разказват си истории. Ех, ако можеше да говори, колко истории щеше да разкаже.

            Но като повечето старци в България и Влакът за Б. трябваше да работи. И не само той, и други стари влакове препускаха по железните пътища. Седемдесетгодишни учителки преподаваха математика на пубери, които им се подиграваха, и мечтаеха за бъдеще в Англия. Шейсетгодишни медицински сестри спасяваха живота на 40-годишни мъже, преживели инсулти или инфаркти. България отдавна бе абсурден свят на старци, работещи до последен дъх, защото млади нямаше. Затова и той, престарелият Влак за Б., все още се строяваше на гарата до други дъртаци. Хубаво беше, че напоследък влачеше само един вагон. Пътуваше до гара Б. Там престояваше около двадесетина минути и се връщаше обратно в областния град, в депото, където дремеше до другата сутрин.

            Преди повече от 70 години той дойде от Съветския съюз, красив, лъскав, чист и блестящ локомотив, образец на социалистическата икономика на СИВ. Но в депото му откриха някакъв дефект и вместо да препуска към Варна, Бургас или София, го изпратиха да обслужва най-кратката линия – до гара Б. Затова всички го знаеха като „Влака за Б“. В началото младият локомотив негодуваше, но после свикна. За 70 години видя толкова много, че можеше да напише саги или сериали. И то истински, човешки, смислени, не такива глупотевини, каквито бълваше вечноработещия в депото телевизор.

            Спомни си първото спиране на гара Б. Ами, че то нямаше гара, само някакъв строеж, зад който се виждаха кални улици, едва пъплещи минувачи и каруци. Гарата беше подхваната на най-високото място, от нея се виждаше бъдещия площад и първите сгради, изникнали в нищото. В чистичките купета влизаха много хора: млади и стари, мъже, жени, деца. Те разказваха, че обединили две села, за да правят социалистически град.

            Глупаци! Не знаят ли, че хората от тези села враждуват от столетия? – мислеше с желязна логика младият локомотив, после се оглеждаше дали не е промърморил на глас, в купетата му влизаха и доносниците на ДС. Познаваше ги и искаше да ги изтърси в калта, но се сдържаше, страхуваше се, че ще изгори душата на някой машинист. Но управниците не можеха да чуят мислите на Влака за Б., затова продължаваха да вадят от калта цървулите на своите предци и да полагат асфалта и тротоарите на бъдещото социалистическо удобство.

            Но тогава имаше живот, хора, строеше се постоянно, говореше се за бъдещето. – мислеше си Влакът. Всички хълмове до гара Б. бяха залесени с борчета и ели. Стана красиво и уютно, зиме поясите от дървета спираха ветровете, а снегът ваеше от короните им прекрасни гледки. Хората работеха много, получаваха малко, но животът вървеше напред. Селяните от двете села се примириха да живеят заедно, партийният секретар почти десет години им обещаваше да ги направи граждани. Повярваха му, даже младите от двете села започнаха да се женят помежду си. Спомняше си веселите сватби, камионите с чеизите на булките, които минаваха по шосето, успоредно на жп линията, манифестациите на новия площад. В края на село построиха нова сграда на АПК-то, по нея познаваше, че наближава гара Б.

            Селото, което очакваше да стане град, бавно извисяваше снага, през 80-е се сдоби с модерни сгради, с парно отопление. Тротоарите се белнаха, пред къщите цъфтяха пъстри цветя, ароматни едри гроздове висяха по лозниците, в градините се червенееха огромни домати.

…

            Една мразовита декемврийска утрин Влакът за Б. спря изненадано и видя на площада страшно много хора. На паркинга под жп гарата бяха наспирали волги и чайки, а от тях слизаха партийни величия. Селото най-после бе станало град.

            Другото лято направиха подлез, защото жп линията пресичаше града по средата. Влакът за Б. си спомни изкопите, големите камиони и багери, страхът, че може да пропадне в дупката.

            Един ден Влакът за Б. чу от хората в купетата, че свалили Тодор Живков. Той знаеше кой е Бай Тошо, беше слушал вицове за него. С Влака за Б. пътуваха много млади хора, те идваха да работят в Б. от областния град. Все още се возеха с розовите картонени билетчета, но вече се хилеха на доносниците и разказваха вицовете на висок глас.

            Но нищо друго вече не беше същото. Когато спираше на гарата Влакът не виждаше пъплещия мравуняк от хора, които отиваха на работа. В депото му закачаха все по-малко вагони, младите в купетата бързо намаляха. Е, картите все така звучно плющяха: Всичко коз! Без коз! Но… Влакът за Б. чувстваше, че е различно и някак безцелно.

…

            Разговорите на пътниците станаха досадни и прагматични: кое откъде и за колко може де се купи, кое къде за колко може да се продаде. Криза, банки, инфлация, югоембарго… Какво става? – недоумяваше Влакът за Б. Гледаше с тъга угрижените хора, облечени в износени дрехи, и се замисляше за своята съдба. И в депото работите не вървяха добре. И той, и наборите му − локомотиви и вагони, отдавна бяха остарели и дрипави като пътниците си. Никой не продумваше, че ще ги пенсионират. От десетилетия не се беше появявал нов локомотив. Най-много го стряскаше фактът, че вече му закачаха само три вагона. Е, билетите се печатаха вече на компютър, но бяха скъпи и пътуващите малко.  

            Немарата личеше навсякъде, особено в пустеещите ниви, градини, лозя. Сградите на предприятията се пулеха злокобно с избодени очи. Влака за Б. рядко виждаше по полето другите си наборите − червените руски трактори. Хубавицата, сградата на АПК-то в Б., беше запустяла и местните я наричаха „Кербала“. Хората в купетата тъгуваха за Бай Тошо. Псуваха някакъв Костов, наричаха го „черен циганин“, повтаряха безнадеждно: реституция, приватизация, оземляване, връщане на земята в реални граници…

            Един ден Влакът за Б. чу, че от Мадрид се бил завърнал царят. Ами той е по-стар от мен, как ще става министър-председател. Но царят застана начело на републиката, дойдоха някакви юпита, направиха сделки с външния дълг, като че ли животът потръгна. Други млади хора започнаха да се качват от областния град и да слизат на гара Б., явно работеха в там. Чуваше разговорите им, усещаше надежда и поглед към бъдещето.

            После дочу, че държавата станала член на ЕС. Не се зарадва, беше грохнал и очакваше с нетърпение само ежедневна дрямка в депото, а всяка сутрин отново трябваше да поема по познатия път. През пролетта и лятото беше добре − топло, светло, оплакваше очи в поля, засети с жито, царевица и слънчоглед. Къде изчезнаха градините, лозята? – питаше се Влакът за Б.  Пътниците често споменаваха някакъв Паси и неговия трабант. НАТО, ЕС, еврочленство – новите думи за надежда.

            Влакът за Б. свързваше надеждата с един фестивал, които хората в Б. правеха в началото на септември. В тези дни той се сдобиваше с много вагони, от всички гари се качваха весели хора, пременени в пъстри носии. Те пееха, свиреха с акордеони и се смееха се. Е, повечето бяха пенсионери, но нали и Влакът за Б. беше като тях. По площада на Б. се виеха хора, бяха надошли пъстри сергии.

…

            След година-две Влакът за Б. стана свидетел на зловещата гледка. Имаше митинг на новата партия, идваха местни избори. На трибуната стоеше Цвъто и говореше: Виждам толкова надежда за промяна! Около трибуната в мрачния ден се тълпяха мрачни хора, със святкащи от ненавист очи. Цвъто слеза да се снима с множеството, но бързо се отказа. Изтънченото му обоняние не можа да понесе вонята на снощен алкохол, евтини цигари и безброй кариеси.

            След няколко дни Влакът за Б. разбра, че мрачните хора бяха довели на власт нов кмет, местен бизнесмен. Той олицетворявал идеята за промяната. Него хвалел Цвъто преди две седмици.

            От разговорите в купетата Влакът за Б. чуваше само кой от младите е напуснал и закъде е заминал, и кой от възрастните е умрял. Мрачно предчувствие хвана за чугуненото гърло стария влак – новите събития в градчето напомняха тези от книгата на Оруел „1984“. Знаеше я, защото през 90-те младите я четяха и я обсъждаха. Малцината пътниците, които возеше напоследък, не четяха книги, само се оплакваха. Бяха от онези смачканите, невежите и озлобените хора, които избраха новия кмет: те можеха само да псуват, да викат, да се секнат. Добре, че забраниха тютюнопушенето!

            Една сутрин Влакът за Б. пристигна на гарата и с изненада видя, че работници къртят надписа „Общински народен съвет“ от фасадата на общината. Абе, този не работеше ли едно време в Партийния комитет? – дочуваше разговорите в купетата. Нищо не е по-страшно от това да се отричаш от себе си! – мислеше си Влакът за Б.

…

            След около година Влакът за Б. остана повече от необходимото на гарата. Чакаха някакъв закъснял експрес и едновагонният стар влак беше спрян за неясно дълго време. Докато чакаше търпеливо, Влакът за Б. не видя нито един човек да премине по улиците или по площада. Стресна се, защото си спомни, че пътници за Б. отдавна нямаше. Никой не слизаше и никой не се качваше от гара Б. Само вятърът, който отново воюваше с Есента, извиваше в кръг стари предизборни плакати. Безстопанствените кучета бяха препикали оптимистичните надписи за промяната. Ехидният палавник ги въртеше в кръг и ги запращаше в лицето на Есента. Нехаеше за нейната тъга. После за кратко спираше, чудеше как ще се погажда с изтънчената снобка Зимата, която идеше от Брюксел, и пак зафучаваше.

            Влакът за Б. пое след експреса към депото с надеждата, че това е последният му курс. От него повече нямаше нужда. Време му беше да си стои на топло и да се научи да харесва турските сериали.

От "За прехода провинциално"