Старчевата - хоро, страст, мистика
Да пътуваш към традицията е доста условно казано. Защото традицията отдавна се е превърнала в карнавал, а и човек пътува по всякакви поводи и не му е нужно да си измисля оправдания. Хм! Нужно му е! Поне на мен ми беше нужно, докато се откъсна от всички, които се опитваха да спрат порива ми към пътуването. И отново "оправдания" като че ли не е точната дума, по-скоро "основания". Да, дълго време ми беше необходимо да измислям основания, за да пътувам. Докато съвсем наскоро събрах смелост и казах: повече няма да се съобразявам с вас. И изведнъж, о чудо, почувствах се човек, истински, смислен човек.
Повече няма да се съобразявам с вас! - виках високо, на глас и това ми помагаше да чуя сама собствената си смелост. - Повече няма да се съобразявам с вас!
Тъжното е, че живях много дълго в студа на хилядите непоискани, но получени съвети, сред мрака на стиснатите злобно устни, сред явните закани, в невъзможността да отбраня живота си от много костеливи, грозно сгърчени ръце, които се опитваха да откъснат късче от моя живот и да го натикат в устата на други, с повече заслуги.
Бунт ли е това! - спирам се изведнъж стреснато.
Бунт е! - отговарям си задъхано. - Бунт срещу традицията, която не позволява да пътуваш, освен ако не е по работа? По-скоро бунт срещу нечия параноя, чувство за вина и въобще желание да бъда смазана. За да съм като тях. Защото така повелява точно традицията. Бунт срещу самата мен и непрекъснатите ми опити да се съобразявам с всички.
Плащам си за бунта. Оказа се, че моето пътуване към традицията завърши с пневмония, която ме лиши за около пет дни дори от способността да пиша. Проявих се все пак с кратко заяждане във фейса, пак във връзка с традициите. Но пък прочетох книгата на Анна Заркова "Българската мафия, както я видях". Книгата ми допадна, а и ме отвлече от мислите, които ме връхлитаха, обвинявах се за непредпазливостта, за поболяването в най-неподходящото време.
Мистичният страх от възмездието явно ме владее на доста ниско битово ниво. :) Пет дни не са толкова много, издържах без писане...
После бавно започнах да преодолявам слабостта, следствие от болестта. Чувствах се като възкресена. Значи е време за писане, нали затова си купих лаптоп, за да мога да пиша и в леглото. Когато пиша, пътувам повторно - и това пътуване е също толкова интересно, колкото истинското. Та, за крилете, за бунта и за традицията ви разказвах... Ами, то това са обичайните ми теми и май взех да се повтарям, дори се изненадвам, че все още имам читатели.
Усмихвате се!
Следвате ме, знам, че ще прочетете текста до края!
1 януари 2019 - Васильовден, Сурва, Старчевата... Вълнувам се много, най-после сме в Разлог. Градчето е тихо, будките за закуски не работят, нормално е... Снощи беше Нова година - поредното голямо плюскане, тъпкане, препиване, заря до заря, и до зарята пак заря. Почнаха да ми омръзват тези зари, дето вече и на циганските годежи ги правят. Пътуваме кротко след оранжевата стрелка на навигацията, тихо е... Очаквах градът да дудне от свирнята на зурните и да бумти от ритъма на тъпаните. Намираме къде да паркираме, скачам нетърпеливо от колата и хуквам там, където мисля, че се намира площадът. В малък град съм, няма как да се загубя, нали съм абсолютният провинциалист.
Виждам хорото отдалеч. Втурвам се към него, но не щеш ли, от една уличка изскача татко ром с ромчета дечица, предрешени като карнавални персонажи на цигани. :) Вдигат ме нагоре като всяко дете много бързо е сграбчило единия от краката ми. Бащата, културен циганин, заговорва ме интелигентно и казва, че трябва да пусна нещо в торбата. Обяснява ми, че така се прави по техния край. Пускам шепа стотинки. Без чанта съм, защото знам, че започна ли да гледам през окото на фотоапарата, забравям всичко наоколо. А ромските сурвакари с дрянови пръчки не само си просят стотинки, но може съвсем успешно да те пребъркат и да ти вземат всичко налично. Затова съм без чанта, в едната ръка с фотоапарата, в другата - с телефона - за "на живо". Ето ме - един съвременен Робинзон Крузо, потънал във водовъртежа на фолклорната магия, лишил се дори от стотинки за кафе, поради неразумност, предпазливост и отдаденост на фотографските занимания. Започвам с "на живо", не ме бива още, установявам като преглеждам записа, трябва доста да потренирам. Продължавам с фотоапарата, там съм във вихъра си.
Хоро като хоро, изгледала съм такива стотици на дефилетата на Сурва. Музикантите са цигани, надуват бузи яко, думкат ритмично по тъпаните. И това съм го гледала стотици пъти на Сурва. Почти всички музиканти със сурвакарските групи са цигани, какво от това, а и традицията на циганските оркестри съвсем не е нова. Песента е поп фолк, едва я разпозвам сред вихъра от хиатуси. "Любехме се три години, докторе, / легна мома и се разболя..." Водачите на хорото са майстори, и много навити. Млади хора! Чудесни млади българи! Играят така, както Елин Пелин описва надиграването между Лазар и Христина във "Ветрената мелница", както само българинът може - с цялата страст на своя древен, вечен танц. В такива моменти разбирате, че няма значение, че музикантите са цигани, а песента някакво съвременно мелодраматично парче. Важна е страстната отдаденост на танца на тези млади хора. Любов, страст, надежда, радост, живот, берекет... Любовта и страстта: ако не я излекуваш докторе, с нея в гроба ще легна... Вечност е!
Окото ми шари по носиите, особено по женските носии. Достолепие! Царственост! Е няма по-красива жена от българката! Но тук и мъжете са накичени с украшения и оръжия, никъде другаде не съм виждала толкова много и хубави стари оръжия, в нито един музей. Изненадвам се, че в един град като Разлог има толкова много автентични носии и то от различни краища на България. Не бях виждала подобно нещо преди. (Нали още не съм ходила на Копривщица, ама смятам да я поправя тази грешка. На Сурва много от носиите са си читалищни, демек ново, модерно производство, и тук - също, но това вече никого не впечатлява. И не трябва! Не е и толкова важно дали носията е автентична или читалищна. Важен е духът. И любовта, и страстта...
Снимам, снимам, моля хората да ми позират. Честитя им Новата година, и те на мен, усмихвам се! Знаете ли, в тези произволни кратки разговори с непознати хора, по неповторим начин усещам силата на българския дух. Той ме гледа през очите на майката и сина, облечени в носиите на техните предци. Разпитвам ги защо са само по носии, без якета, защото традицията е такава. Питам за носиите - стари са, гордо ми отговарят те. В тази горда готовност да разказват за носията на своите баби и дядовци откривам българския дух. В барчето се заговорихме с един татко, който побърза да ни се похвали, че цялото семейство е на хорото - тригодишно момченце, петгодишно момиченце, красивата майка. Дори пийналият ракийка против студа татко е автентичният носител на българския дух, съзирам го в гордостта му от прекрасното му семейство, изслушвам мечтите му синът да порасте и стане истински чауш.
Карнавалът "Старчевата" си е само за Разлог, фестивалът със същото име е две седмици по-късно. Тогава ще дойдат още много групи. Сега са излезли само местните - читалищни и квартални, за да почетат местната традиция. Това ги прави общност. Без значение за тази общност, че маскарадната игра отдавна е превърната в карнавал. От снощи е така! - пише в своето "на живо" Петър Петров, единственият ми приятел от Разлог. Цяла нощ, цял ден и още една нощ - неуморно всички са на улицата.
Сега разбирате ли ме? Как тогава да видя българския дух в показното нагазване в Рилските езера или в накиснатите в басейни дечица, дето уж попът ги учил да хващат кръста, а пък те играли хоро. Българският дух не се възпитава с шамари в детската градина докато учиш деца от Бургас на калушарски танц, вероятно от Плевенско, или Ломско, защото то в Бургас калушари няма. Не откривам българския дух в множеството йордановденски хора във всеки водоизточник от Тунджа до Мичиган. Определям го като самохвалство, следване на атрактивното. Кое му е различното? - питате недоумяващо вие. - Нали други млади българи искат да са близо до традицията.
Различно е! - настоявам аз. - Много е различно! Когато стигнах до водата на Бъбрека, я пипнах леко, с почит, като живо същество. Милвах я. Дори животът ми да зависеше от това, пак нямаше да я нагазя. Та и за традицията, за да следваш първо трябва да усетиш почит към нея, да я опознаеш, да я обикнеш, да станеш неразделна част от нея. И тогава да я практикуваш. Говорим си затова с мъжете, облечени като чауши в козите кожи. Скачаме с тях, опитваме тежестта на чановете, разпитвам ги. Как издържате? Издържаме, нали сме мъже, носим ги всяка година тия звонци. Моля ги за снимка. Оставям ги намира едва пред огражденията. Трябва да се разделим. Няма как вече да вървя с шествието, публика съм.
И не само аз, много, много хора като мен са станали рано, дошли са в Разлог от цяла България, за да прекарат една различна Нова година, далече от масите, дояждането на баницата с късметите, спането до следобяд, дори далеч от любимия концерт на Виенската филхармония, който обичайно не пропускам. Забравила съм, че тази година нямахме нито баница, нито късмети, но пък за първа година не преядох на Нова година. Обаче беше вълнуващо, много вълнуващо, много българско, много истинско, много зареждащо.
Не намирам място откъдето да видя какво става на площада. Спирам за миг на едно място и усещам, че всичко в мен изстива. Изпотила съм се от емоциите, скачането с чаушите, бързането, прибягването оттам - насам и обратно, обичайно задължение на фотографите. :) Качвам се на голям камък, неясно как довлечен в центъра. И оттам нищо не виждам. Не само аз, много хора се тълпят около загражденията, малко от тях успяват да видят всичко, но са там, и стоят, и не се отказват, не се плашат от студа. Защото е вълнуващо. Познавам любопитството им, познавам стремежа им да не се пропусне нищо, защото едва ли пак ще дойдем тук на Старчевата. Туристи? Българи, които търсим себе си извън руслото на случващото се в ежедневието. Търсим се във вечността и се откриваме, съпреживяваме се като народ с обща традиция. За да ни има!
Усетих, че болестта ме превзе като наказание за бунта срещу традиция да съм покорна на това, което казват хората. Болна съм, но съм щастлива! Получих своето късче истинско щастие в началото на годината, нищо че се лиших от традиционния късмет, написан от мен на листче и сложен сред готовите кори, сирене и яйца.
Чаушът бавно изправя ръкойката: да бъде берекет! Чаушите скачат, звонците хлопат, циганите издуват бузи, защото сила трябва да се произведат толкова хиатуси, тъпаните бият. Мистично е, като в древни времена. Уж не е нищо особено, уж е карнавал, но усещам, че светът се подрежда в порядък, че злото е прогонено далеч, че е време за хармония, труд и берекет.
И това е българското, празничното, космичното.
От "Новите истории от вчера"
Повече няма да се съобразявам с вас! - виках високо, на глас и това ми помагаше да чуя сама собствената си смелост. - Повече няма да се съобразявам с вас!
Тъжното е, че живях много дълго в студа на хилядите непоискани, но получени съвети, сред мрака на стиснатите злобно устни, сред явните закани, в невъзможността да отбраня живота си от много костеливи, грозно сгърчени ръце, които се опитваха да откъснат късче от моя живот и да го натикат в устата на други, с повече заслуги.
Бунт ли е това! - спирам се изведнъж стреснато.
Бунт е! - отговарям си задъхано. - Бунт срещу традицията, която не позволява да пътуваш, освен ако не е по работа? По-скоро бунт срещу нечия параноя, чувство за вина и въобще желание да бъда смазана. За да съм като тях. Защото така повелява точно традицията. Бунт срещу самата мен и непрекъснатите ми опити да се съобразявам с всички.
Плащам си за бунта. Оказа се, че моето пътуване към традицията завърши с пневмония, която ме лиши за около пет дни дори от способността да пиша. Проявих се все пак с кратко заяждане във фейса, пак във връзка с традициите. Но пък прочетох книгата на Анна Заркова "Българската мафия, както я видях". Книгата ми допадна, а и ме отвлече от мислите, които ме връхлитаха, обвинявах се за непредпазливостта, за поболяването в най-неподходящото време.
Мистичният страх от възмездието явно ме владее на доста ниско битово ниво. :) Пет дни не са толкова много, издържах без писане...
После бавно започнах да преодолявам слабостта, следствие от болестта. Чувствах се като възкресена. Значи е време за писане, нали затова си купих лаптоп, за да мога да пиша и в леглото. Когато пиша, пътувам повторно - и това пътуване е също толкова интересно, колкото истинското. Та, за крилете, за бунта и за традицията ви разказвах... Ами, то това са обичайните ми теми и май взех да се повтарям, дори се изненадвам, че все още имам читатели.
Усмихвате се!
Следвате ме, знам, че ще прочетете текста до края!
1 януари 2019 - Васильовден, Сурва, Старчевата... Вълнувам се много, най-после сме в Разлог. Градчето е тихо, будките за закуски не работят, нормално е... Снощи беше Нова година - поредното голямо плюскане, тъпкане, препиване, заря до заря, и до зарята пак заря. Почнаха да ми омръзват тези зари, дето вече и на циганските годежи ги правят. Пътуваме кротко след оранжевата стрелка на навигацията, тихо е... Очаквах градът да дудне от свирнята на зурните и да бумти от ритъма на тъпаните. Намираме къде да паркираме, скачам нетърпеливо от колата и хуквам там, където мисля, че се намира площадът. В малък град съм, няма как да се загубя, нали съм абсолютният провинциалист.
Виждам хорото отдалеч. Втурвам се към него, но не щеш ли, от една уличка изскача татко ром с ромчета дечица, предрешени като карнавални персонажи на цигани. :) Вдигат ме нагоре като всяко дете много бързо е сграбчило единия от краката ми. Бащата, културен циганин, заговорва ме интелигентно и казва, че трябва да пусна нещо в торбата. Обяснява ми, че така се прави по техния край. Пускам шепа стотинки. Без чанта съм, защото знам, че започна ли да гледам през окото на фотоапарата, забравям всичко наоколо. А ромските сурвакари с дрянови пръчки не само си просят стотинки, но може съвсем успешно да те пребъркат и да ти вземат всичко налично. Затова съм без чанта, в едната ръка с фотоапарата, в другата - с телефона - за "на живо". Ето ме - един съвременен Робинзон Крузо, потънал във водовъртежа на фолклорната магия, лишил се дори от стотинки за кафе, поради неразумност, предпазливост и отдаденост на фотографските занимания. Започвам с "на живо", не ме бива още, установявам като преглеждам записа, трябва доста да потренирам. Продължавам с фотоапарата, там съм във вихъра си.
Хоро като хоро, изгледала съм такива стотици на дефилетата на Сурва. Музикантите са цигани, надуват бузи яко, думкат ритмично по тъпаните. И това съм го гледала стотици пъти на Сурва. Почти всички музиканти със сурвакарските групи са цигани, какво от това, а и традицията на циганските оркестри съвсем не е нова. Песента е поп фолк, едва я разпозвам сред вихъра от хиатуси. "Любехме се три години, докторе, / легна мома и се разболя..." Водачите на хорото са майстори, и много навити. Млади хора! Чудесни млади българи! Играят така, както Елин Пелин описва надиграването между Лазар и Христина във "Ветрената мелница", както само българинът може - с цялата страст на своя древен, вечен танц. В такива моменти разбирате, че няма значение, че музикантите са цигани, а песента някакво съвременно мелодраматично парче. Важна е страстната отдаденост на танца на тези млади хора. Любов, страст, надежда, радост, живот, берекет... Любовта и страстта: ако не я излекуваш докторе, с нея в гроба ще легна... Вечност е!
Окото ми шари по носиите, особено по женските носии. Достолепие! Царственост! Е няма по-красива жена от българката! Но тук и мъжете са накичени с украшения и оръжия, никъде другаде не съм виждала толкова много и хубави стари оръжия, в нито един музей. Изненадвам се, че в един град като Разлог има толкова много автентични носии и то от различни краища на България. Не бях виждала подобно нещо преди. (Нали още не съм ходила на Копривщица, ама смятам да я поправя тази грешка. На Сурва много от носиите са си читалищни, демек ново, модерно производство, и тук - също, но това вече никого не впечатлява. И не трябва! Не е и толкова важно дали носията е автентична или читалищна. Важен е духът. И любовта, и страстта...
Снимам, снимам, моля хората да ми позират. Честитя им Новата година, и те на мен, усмихвам се! Знаете ли, в тези произволни кратки разговори с непознати хора, по неповторим начин усещам силата на българския дух. Той ме гледа през очите на майката и сина, облечени в носиите на техните предци. Разпитвам ги защо са само по носии, без якета, защото традицията е такава. Питам за носиите - стари са, гордо ми отговарят те. В тази горда готовност да разказват за носията на своите баби и дядовци откривам българския дух. В барчето се заговорихме с един татко, който побърза да ни се похвали, че цялото семейство е на хорото - тригодишно момченце, петгодишно момиченце, красивата майка. Дори пийналият ракийка против студа татко е автентичният носител на българския дух, съзирам го в гордостта му от прекрасното му семейство, изслушвам мечтите му синът да порасте и стане истински чауш.
Карнавалът "Старчевата" си е само за Разлог, фестивалът със същото име е две седмици по-късно. Тогава ще дойдат още много групи. Сега са излезли само местните - читалищни и квартални, за да почетат местната традиция. Това ги прави общност. Без значение за тази общност, че маскарадната игра отдавна е превърната в карнавал. От снощи е така! - пише в своето "на живо" Петър Петров, единственият ми приятел от Разлог. Цяла нощ, цял ден и още една нощ - неуморно всички са на улицата.
Сега разбирате ли ме? Как тогава да видя българския дух в показното нагазване в Рилските езера или в накиснатите в басейни дечица, дето уж попът ги учил да хващат кръста, а пък те играли хоро. Българският дух не се възпитава с шамари в детската градина докато учиш деца от Бургас на калушарски танц, вероятно от Плевенско, или Ломско, защото то в Бургас калушари няма. Не откривам българския дух в множеството йордановденски хора във всеки водоизточник от Тунджа до Мичиган. Определям го като самохвалство, следване на атрактивното. Кое му е различното? - питате недоумяващо вие. - Нали други млади българи искат да са близо до традицията.
Различно е! - настоявам аз. - Много е различно! Когато стигнах до водата на Бъбрека, я пипнах леко, с почит, като живо същество. Милвах я. Дори животът ми да зависеше от това, пак нямаше да я нагазя. Та и за традицията, за да следваш първо трябва да усетиш почит към нея, да я опознаеш, да я обикнеш, да станеш неразделна част от нея. И тогава да я практикуваш. Говорим си затова с мъжете, облечени като чауши в козите кожи. Скачаме с тях, опитваме тежестта на чановете, разпитвам ги. Как издържате? Издържаме, нали сме мъже, носим ги всяка година тия звонци. Моля ги за снимка. Оставям ги намира едва пред огражденията. Трябва да се разделим. Няма как вече да вървя с шествието, публика съм.
И не само аз, много, много хора като мен са станали рано, дошли са в Разлог от цяла България, за да прекарат една различна Нова година, далече от масите, дояждането на баницата с късметите, спането до следобяд, дори далеч от любимия концерт на Виенската филхармония, който обичайно не пропускам. Забравила съм, че тази година нямахме нито баница, нито късмети, но пък за първа година не преядох на Нова година. Обаче беше вълнуващо, много вълнуващо, много българско, много истинско, много зареждащо.
Не намирам място откъдето да видя какво става на площада. Спирам за миг на едно място и усещам, че всичко в мен изстива. Изпотила съм се от емоциите, скачането с чаушите, бързането, прибягването оттам - насам и обратно, обичайно задължение на фотографите. :) Качвам се на голям камък, неясно как довлечен в центъра. И оттам нищо не виждам. Не само аз, много хора се тълпят около загражденията, малко от тях успяват да видят всичко, но са там, и стоят, и не се отказват, не се плашат от студа. Защото е вълнуващо. Познавам любопитството им, познавам стремежа им да не се пропусне нищо, защото едва ли пак ще дойдем тук на Старчевата. Туристи? Българи, които търсим себе си извън руслото на случващото се в ежедневието. Търсим се във вечността и се откриваме, съпреживяваме се като народ с обща традиция. За да ни има!
Усетих, че болестта ме превзе като наказание за бунта срещу традиция да съм покорна на това, което казват хората. Болна съм, но съм щастлива! Получих своето късче истинско щастие в началото на годината, нищо че се лиших от традиционния късмет, написан от мен на листче и сложен сред готовите кори, сирене и яйца.
Чаушът бавно изправя ръкойката: да бъде берекет! Чаушите скачат, звонците хлопат, циганите издуват бузи, защото сила трябва да се произведат толкова хиатуси, тъпаните бият. Мистично е, като в древни времена. Уж не е нищо особено, уж е карнавал, но усещам, че светът се подрежда в порядък, че злото е прогонено далеч, че е време за хармония, труд и берекет.
И това е българското, празничното, космичното.
От "Новите истории от вчера"
Коментари
Публикуване на коментар