Когато поех по пътя на сърцето

(Текстът е начало на повест със същото заглавие.)

Вървях полека, улисан в мислите си и неусетно стигнах до къщата на баба и дядо. Някога тя беше гордост за селото, баба и дядо бяха заможни хора. После те починаха, майка ми като единствена дъщеря я наследи, а баща ми настоя бързо да я продадат и да купят друга къща в близко русенско село. Бях твърде зает да се противопоставям на решението на родителите си, но го преживях тежко. С продажбата на тази къщата си отиде времето на детството. Сладкото време на чудните спомени, ухаещи на топъл хляб, печени чушки и кокоша чорба.

            Дълго време скитах по света, търсех да разбера кога ще стане сладък  коравият залък на гурбетчията. Поспестих пари, ожених се, роди ми се дете, разведох се. Останах сам, с големия сребрист пикап, предназначен за семейство с деца и кучета.        
След време животът ме принуди да се върна в България, за да се грижа за родителите си. С парите от бабината къща те бяха успели да си купят мечтаната къща в русенско село, бяха я тъкмили и редили почти четвърт век, бяха я населили с добрата си енергия и с тая на преселените вещи на баба и дядо, но не беше същото… Детството не беше там. Беше си останало в далечното балканско село, под каменния дувар с цъфнали сливи, в двора с много овце и кокошки, с черната биволица и вечно грухтящото от недоволство прасе, с топлите яйца в полозите, които бързах да събера, веднага щом сляза от колата.

            Майка и татко бяха обявили за продан купената от тях къща, защото повече не можеха да се грижат нито за нея, нито за двора. Аз им помагах в продажбата, за да спестя парите, които трябваше да дадат на някоя агенция. Един ден докато гледах продажбите в различни сайтове, видях снимки на къща. Колко прилича на къщата на дядо и баба – отбелязах мимоходом и продължих да цъкам с мишката.

            През нощта нещо ме събуди неочаквано, аз седнах в леглото и се опитах да се разсъня. Усетих тайнствено присъствие в апартамента. Невъзможно е! – усмихнах се, живеех на шестия етаж, дори балкон нямах, така бях купил апартамента от бившите собственици, изолиран, саниран, барикадиран с устойчива дограма и с усвоени тераси, самодостатъчен свят на съвременен самотник.

            След като обходих неголямата площ на жилището и не открих вредното влияние, неясно с каква цел взех лаптопа в леглото и започнах да търся къщата, която приличаше на бабината. Не просто приличаше на бабината, тя беше! Не я бях познал, защото беше доста занемарена. Продаваше се. Собствениците не бяха същите, на които нашите я продадоха. Вероятно беше минавала от ръце в ръце. След като си записах телефона на агенцията, легнах и заспах спокойно.

            Сутринта едва дочаках да стане 10:00 часа и се обадих. Да, къщата се продаваше и то за съвсем прилична сума. Можех да си я позволя.

…

            - Защо, за Бога, ти е къщата на дядо ти? – гневеше се баща ми.

            Майка ми дори не ме поглеждаше, толкова много ми беше ядосана. Аз се опитах да я привлека на своя страна, все пак това беше домът на нейното семейство. Бяха го обитавали, достроявали десетилетия няколко поколения.

         - Ние те помолихме да продадеш нашата къща, не да купуваш друга съборетина – вайкаше се тя.

            - Но, мамо, това е, домът, в който си израсла…

            - И какво от това, кой от близките ми живее там – с желязна логика ми опонираше мама.

            - Трябва да го направя, разбираш ли, трябва! Не знам защо. Просто знам, че трябва.

      - И ще живееш там? – продължаваше тя все по-невярващо. – В това село живеят  тридесетина старци и стотина цигани.

            - Само през лятото… Нещо ме тегли там… През лятото има и доста граждани.

…

            Тръгнах си, за да ги оставя да се успокоят и да приемат налудничавото ми и неясно и за самия мен решение.

            Почти за десетина дни успях да продам тяхната къща и да купя съборената къща на дядо и баба. Уведомих новите собственици, че ще изнеса част от обзавеждането, което майка и татко бяха обещали да им оставят. Нямаха нищо против.

             Една ранна утрин отидох с товарния бус на  съседа, в който наблъсках бюфета на баба с нощвите, двете пружинени легла, масата с дебелите четвъртити крака, ореховия гардероб, скринът с петте чекмеджета, стенния часовник, стария радиоапарат, черните котли със саджака, зеления гюм с капак, в който ставаше най-страхотната туршия, качето за зеле, плетените дамаджани, снимката на прабаба и прадядо с теленцето, портрета на нашите от сватбата, ковьорчетата и кувертюрите, всичко, което съставяше картината ми за рая. Надявах се, че в кухнята беше останала старата чугунена печка на баба. Толкова беше тежка, че  никой не можеше да я помръдне. Надявах се да я заваря там. Да ме чака. Така непректично, но романтично екипиран с ценни съкровища поех към новия си живот на село.

             Карах, без да спирам, не се сетих да запаля нито една цигара. Като стигнах в селото, спрях с буса под ореха, който извисяваше изкорубена снага пред някогашния хоремаг. Сега и той пустееше, както всичко наоколо. Срещу него все така си стоеше герана, който се затваряше с дъбов капак, боядисан със зелена блажна боя. Капакът обаче беше затиснат с циментови колчета, извадени от някое лозе. Някакво циганче се беше удавило там. Писаха по вестниците преди години.

            Огледах се наоколо – всички къщи бяха пусти, изоставени, с мрачни неми прозорци и дълги години неотваряни порти. Към къщата на баба и дядо поех пеш. Не знам защо. Така трябваше. Вървях, оглеждах се и мислех за миналото. Чувах смехове зад високите дувари, новините по радиоточката, пиянските провиквания от хоремага. Виждах бабите седнали на пейките да нижат червените чушки, за да провесят нанизите под стряхата, а като изсъхнат да направят от тях най-вкусния червен пипер и най-вкусните пълнени чушки през зимата.     

            Такъв пипер не е като онзи от магазина, дето е като смляна керемида – чувах самодоволното обяснение на баба. Така се бях унесъл в спомени, че стигнах неусетно. Тя беше там! Баба беше там! Седнала на прерязаният през средата дънер, който половин век вече служеше за пейка. Нижеше чушки и ми се усмихваше…

            Не, не беше! Отдавна лежеше в гробищата. Въображението ми играеше лоша шега. Знам, че не беше там, но я виждах.

            - Добре дошъл, ма мамко! Мамкооо, мамкоо… - чувах гласа й.

            - Дойдох си, върнах се, както ти казах! – не знам защо го изтърсих.

…

            Отключих катинара на старата порта. Влязох, огледах се, вратите на къщата бяха заключени с ключ и с допълнителен катинар. Знаех това от агенцията. Заради циганските нападения. Старите решетки на прозорците си стояха, такива, каквито ги помнех. Дървената порта, която разделяше предния двор от двора за животните, все така си стоеше отворена,  резето отдавна беше счупено, още докато баба беше жива. Животни отдавна нямаше и никой вече не затваряше тази порта. Така си стоеше счупено и до днес.

            Отворих широко двете крила на предната порта, за да влезе живота. Така правеше баба, когато вечер биволицата се прибираше от паша, след нея си идваха овцете. Върнах се да взема буса, не успях да го натикам в тесния каменен двор, щях да ожуля боята в дувара. Разтоварих всичко в кухнята, просто го струпах на камара. Мартенският ден беше на превала. Заключих отново вратата на кухнята и порта и поех след светлините на буса към Русе.

            Е, началото на новия ми живот беше сложено! На връщане си подсвирквах стара песен, баба ми я пееше като ме приспиваше. После се засмях сам на себе си, защото си спомних думите й: „Когато бях овчарче и овците пасях, /бях много благодарен, макар и сиромах…“ Днес такава песен никой нямаше да слуша, никой, който се чувстваше сиромах, нямаше да е благодарен.

            Но аз бях благодарен! Защото в късия мартенски ден се бях върнал в родния дом на дедите си, в едно почти обезлюдено балканско село, в полусъборената къща, която вероятно често е навестявана от мургавите съседи.

            Но бях благодарен!

От "Новите истории от вчера"