Орфей ме повика


Август в Русе: жега и задух, но улиците и пазарите пълни с пенсионери. Пазаруват по хладното, после бързат да се сврат в апартаментите и да се инсталират пред сериалите. Около университета все още не се мяркат достатъчно количество млади хора, ваканция е, те са по морето – кои работят, кои почиват.
            Аз за първи път почивам през август. За първи път от 2004 г. Хубаво време беше, чудесно е да работиш, когато целият свят почива.  Но тези години свършиха отдавна. Понеже съм отпускарка и аз ходя по пазарите. Купувам си праскови, едри сочни праскови като ги захапеш, по брадичката ти потича лепкав сок. Много обичам праскови!
            Августовското безделие ме кара да мисля, че трябваше да напиша разказ за конкурса „Русе – град на мостове“, който нашият клуб „Фортуна“ организира. Жалко, че срокът изтече на 31 юли.
            Не ми се пишеше през юли. През юли съм свикнала да почивам и вдъхновението ми почива. Много рядко ще ме тормози точно през юли нещо да сътворя. И то е свикнало е през юли да е в отпуск. Като дойде август, обаче си знае работата. Казва: „Хайде, Цветелина, не дреми! Вземи напиши нещо!“
            Днес си взех новите очила, това е добър стимул да започна да пиша. Едва се довлякох до къщи, жегата е фул, а те вместо да ми проясняват погледа, съвсем ми въртят главата в разнообразни посоки. Обаче вдъхновението ме ръчка и вика: „Пиши за Русе, пиши за Русе.“
            Ама как да пиша, толкова е горещо, че в ума ми са: вентилатор, климатик, студена диня, студен душ, студена бира и пак отначало.
            „Пиши, не ме интересува! Август е, време е за работа.“
            Когато вдъхновението ти говори, трябва да го слушаш, защото може един ден изобщо да не ти проговори. Седнах на компютъра с новите очила и се опитах да фокусирам екрана. Нели ми пише нещо в чата, обаче аз я напъждам: чакай, сега имам работа, пиша. Лъжа я, но не ми е съвестно, защото като не искам да си чатим, и казвам, че пиша нещо. Нели уважава вдъхновението и ме остава на мира.



            Разказ.
            Август в Русе: жега и пек, и задух, и ти се иска да стоиш все около Дунава. Оттам може да съзерцаваш моста, който трябва да те вдъхнови за разказ. Защо пък точно този мост трябва да ме вдъхнови за разказ? Той е напълно депоетизиран от дупки, задръствания, опашки от тирове, недоволни граждани, румънци, които прииждат, за да фучат по скапаните ни пътища с модерните си коли. Как от тази проза да съчиниш разказ за мостове, за любов, раздели, събирания, послания и други романтико-драматични сюжети. Ох, добре, почвам разказа, с това, което имам!
            Август в Русе: пек, жега и задух. Мечтая си за Родопите!
            Ще кажете: „Защо за Родопите, нали най-много обичаш Странджа.“ Не знам защо, там ме води вдъхновението. Шепне ми: „Там има прохлада, забележителности, зелени гори, качамак, пататник, родопска мелба, реки, до които може да отбиеш от пътя  и да си натопиш краката, както едно време на село; пещери – в тях е доказано хладно и през лятото. И сюжети, сюжети, сюжети! Само трябва да гребеш с пълни шепи!“
            Ако Нели ме пита защо пиша за Родопите, ще кажа: „Орфей ме повика!“
            В Родопите има романтични мостове. То и в Русе има един романтичен мост, Витият, но аз съм живяла тридесет години извън града и някак си не чувствам романтиката му, нямам спомени с него от детството и затова не мога да го видя в центъра на сюжет. Затова пиша за Дяволския мост на любимата ми Арда. Колкото и да се опитват да го направят туристическа дестинация, не могат, до него се стига трудно, само по екопътека от село Гълъбово. А едно време бил важен мост, свързвал Беломорието с Тракия. По него препускал животът, затова и за съграждането му е дадена кръвна жертва.
            Легендата нахлува в ума ми и върти пред късогледо-далекогледите ми очи, пременени в нови очила, майстори, зли сили, вградени невести. И сюжетът си го бива, любов, обаче истински драматична и романтична, за истинска раздяла, с път към вечността. Дяволският мост – път към вечността! Знам, че сюжетът вероятно е трансформиран стар мит. Това сега е без значение. Важен е мостът като знак за силата на духа и любовта. Древният майстор приел облога, чиято жена най-рано дойде да стане зян, за да им трае строежът. Представям си как се е прибрал изтощен от тежкия ден и тъжните мисли, но не казал на любимата си жена да не идва на строежа. Казал й да дойде, нали облог имало, облог между майстори, мъже, братя. Заръчал й само десетина неща да свърши, че дано се забави.
            И ето ти вечна развръзка на сюжетите в нашата древна страна. Любимата жена на почтения майстор освен хубава, била пъргава и работна, Струна невяста. Станала рано, свършила всички онези заръки и отишла на строежа. И станала зян. Вградили я деверите, които предупредили жените си да не идват изобщо. И мъжът и я вграждал, представям си какво е било в сърцето му, каква раздираща болка, страх и скръб.
            И днес е така – облогът, демек дадената дума, не чини и грош, а най-доброто сред човеците зян става. Само не знам дали става темел. Защото невястата станала зян, ама станала темел. Злата сила не могла повече да събори моста. Майчицата била Струна и само тихом се молила да й оставят едно прозорче да си кърми оттам малкото дете.
            Лошо го разказах аз този фолклорен сюжет, с прозаични дълги изречения не се разказва древен мит. Трябва майстор да го пее, а песента да разказва в стихове, просто и жално. Жално! Тази дума използва нашия народ.
            Затова като чуя тези митични сюжети, все си мисля за Орфей, виждам го седнал на високо, на скала в родната планина пее такива песни за истинска любов, истински дела, истинска скръб и радост. И аз като аргонавтите чувам песента му и стягам куфарите към поредния мит, към поредната легенда, към поредната чудна гледка на родното. Затова и през три – четири месеца ходя в Родопите. А всяка свободна минута и всеки свободен лев харча по пътищата.
            Пътища, пътища, пътища и по тях мостове. Мостове, които събират и мостове, които разделят, родна земя изтъкана от легенди за съдбовна предопределеност и съдбовни дела.
            Не се уморих да гоня миналото!
            Настоящето: проза, дупки, стачки, колони от тирове. Но пътувам, пътувам, връщам се в родния град. Русе е град до река и до мост, Русе е път към мост. Мостът е път към далечните чужди земи. Много хора пътуват по него, за да стигнат до тях. Тях ги викат чуждите и непознати земи.
            И гурбетчиите пътуват по моста. Гурбетът – този вечен български маршрут, по който пътува половината страна. Колко много Струни невести и майстори сред тях! Но не остават в родната земя, зян стават, темел не стават. Трудно е да провидиш романтика във всичко това.
            Но пък днес никой никъде никого не вгражда, а Струните невести и майсторите, поработят, поработят и се върнат. И Русе е първата крачка на родна земя. Град до река, до мост. Я вижте това лято колко много хора си бяха дошли от гурбет. Цяло лято градът беше пълен, магазините пълни,  опашки във фризьорските салони. Обичайна лятна проза.
            А в България все още живеят такива като мен,  около и над 50-те, с късогледо-далекогледи очи. Обикалят из родната земя. И тях или Орфей ги вика, или Русе  ги вика. Идват в Русе, град до река, до мост, виждат го романтичен с красивите сгради, с историята за Калиопа и Мидхат паша. Искат да видят градска култура, финес, римски развалини да научат защо е градът на първите неща. И да попътуват по голямата бяла река с корабче и да си направят селфи под Дунав мост. Да се снимат на Вития мост.
            Чудя се дали след незапомнени времена Дунав мост ще оцелее, то че Витият ще го съборят, вече е ясно. Но дали Дунав мост ще оцелее като Дяволския и дали съвременните пътища тогава ще лазят по други места, а до него ще води само една екопътека. И дали за него ще се разказват легенди. Защото миналото е това, което ражда романтиката. Настоящето е проза, става романтично, като стане минало.
            Край на разказа.
            Затова докато мостовете в Русе си стоят, елате да ги видите. Може пък вие да намирате настоящето вдъхновяващо, може тук да ви хрумне сюжет за съдбовна любов, среща или раздяла.
            Обаче, гледайте да не е през август!
           В Русе през август е така: жега, пазар, пенсионери, гурбетчии, пълни фризьорски салони и лепкав сочен дъх на зрели праскови. О, и костилката се дели, стават за компоти!

От "Новите истории от вчера"

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф