Слънчова любов


Слънчо живее на край земи, оттам сутрин тръгва да обходи  небето и да види какво правят хората. Обича той своя маршрут, сутрин ще се окъпе в морето, дето му казват Черно, пък то е синьо, после ще поеме бавно над земята, за да свети и да топли, да я съживи, да наплоди берекета на стопаните. Надвечер, уморен от препускането, ще започне бавно да слиза над Велека да се умие от праха и човешката мъка и да иде да вечеря.

            Слънчовата майчица му е сготвила блага вечеря − една крава ялова и една пещ пресен пшеничен хляб със златиста коричка. Цял ден ходи Слънчо по небето, без да е кусал грам хлебец, гладен тръгва и още по-гладен се връща. Даже не пие кафе, защото е стар бог, много стар, вече 40 000 години свети и топли хората. Преди толкова хиляди години кафето не e било измислено, затова.
            − Райко, мамин Райко, дойде ли си, сине? – ще каже майка му. После ще го пита и разпитва какво е видял днес по Земята, че да ú разкаже.
            − Мале, уморен съм, не ми се говори – ще рече той. Ще задреме за малко на миндера, после ще разтърка уморени очи и ще захване да разказва на майка си какво е видял по Земята.
            − Дюлите са натежали от плод, превили са клонките, листите им бавно умират, а плодовете жълтеят, жълтеят. Зажълтеят ли дюлите, иде време малко да си почина, по-малко да светя, по-малко да топля. Мале, направи ми сладко от дюли, знаеш, че много обичам!
            Слънчовата майка знае това, надява се Слънчо да забрави тази година за сладкото от дюли, обаче той не забравя. Усмихва се и завива сина си, задрямал вече на миндера.
            Друг път като се върне от пътешествието по света, Слънчо ще каже:
            − Днес ходих по Рила да разсея мъглите и сърдитото небе да светне, да блеснат снеговете и езерата, да ми стане радостното на сърцето!
            Някой път Слънчо се връща ядосан, гневен и се сърди на майка си, защото няма на кого друг да си го извади, или пък вика брат си, Месечко, на него да се изплаче. Те и без туй рядко се виждат, единият пътува денем, другият – нощем. Месечко се сърди, но идва, защото Слънчо е батко, няма как да не го зачете. Нощите стават тъмни, хората пощуряват… Но Слънчо не ги жали, защото е видял, че са започнали войни.

            Една вечер Слънчо се върна вкъщи уморен, завари вечерята готова, седна да яде, но още преди майка му да го замоли да му разкаже какво е видял по Земята, сам се хвана да разправя.
            − Мале, утре е моят ден, свети Еньо, сега тъй му викат, утре най-много ще светя и ще топля, ама да знаеш, че ще отида към Асеновград, за да видя калиничките. Как са ги облекли майките им с хубави роклички, как са ги нагиздили, нали ще са моите невести.
            − Ех, сине, иди, погледни! Радват се хората, показват ти какви момички имат, ама те са още деца, сине. Какви невести могат да ти станат?
            − Ами, то така си е приказката. Празникът е такъв. Няма да си имам аз невеста. Пък и ти хич не ми даде на Гергьовден да спусна люлка и да си избера някое.
            Тези приказки най-много натъжават Слънчовата майка. Ей го синът ú, юнак над юнаците, най-личен, най-напет, целият свят го почита, покланя му се, празници му празнува, а той сам самичък на света. Сам самичък от векове за векове.
            − Ех, синко, как се сети сега за невеста.
            − Мале, днес минах през една богата къща. Спрях се да погледна в двора, защото чух, че там една женица нещо ми говори. На мен говори и ми маха. Заслушах се в ридаенето ú: Слънчице, мило Слънчице, като ходиш по цялата земя намери ми билка за рожба. Вече девет години как сме се взели с моя Иван, а нямаме никаква рожбичка. Той ходи надалече по гурбет, нареди всичко, натъкми: къщи, дворове, имоти, наредби, но рожбичка нямаме. Виждам го вече как се заглежда по чуждите невести, по чуждите деца и му чета мислите: чужда съм му, не съм му вече на сърце, а с такъв мерак се взехме. Помогни ми, Слънчо, ако добия момче при мен ще остане, ако добия момиче, ще ти го дам за невеста.
            − Ех, синко, много мъка има в човешкия свят, много несправедливост. Като искаш помогни ú на жената, научи я коя билка да бере и да пие отвара от нея, рожба да добие. Но на теб невеста не ти трябва. Говорихме вече.
            − Ех, мале, що ми е мале да съм юнак над юнаците, цял свят да огрявам, хорските работи да редя и нареждам, а сам да съм най-нещастен сред нещастните: нито невеста да си имам, нито дечица.
            Навръх Еньовден Слънчо отиде в двора на нещастната невеста да я научи кои билки да вари, за да добие рожба. Но що да види, тя върви по пътя и плаче, в бохча носи малко багаж. Спусна се Слънчо над нея, заговориха се, разказа му тя, че мъжът ѝ я напъдил, защото била бездетна. Ядоса се Слънчо, спусна един лъч и дигна невестата в своя свят. Вечерта се прибра за вечеря, но заведе на майка си и снаха.
            Сега вече Слънчовата майка си има отмяна, невестата се захвана със сладкото от дюли, а сутрин става рано-рано да вари кафе на Слънчо и да му прави закуска, че да не ходи гладен по небето. Засмя се той, засия, спусна ярките си лъчи над света и го направи по-щастлив.
            А ако се чудите откъде се яви глобалното затопляне, да знаете, че Грозданка беше  хитра. Тя изпита Слънчо коя билка да си вари, за да добие рожба, и ето ти, че след девет месеца се пръкна едно малко слънчево чедо.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф