Росенът - самодивско цвете
Росенът цъфна
Росенът разцъфтява. Не напразно народът е избрал за извършване на ритуала „Ходене на росен“ дните по Гергьовден и по Спасовден. Докато миналата година росенът цъфна по Гергьовден, то тази година разцъфтява по Спасовден, който е на 28 май. В книгата си „Странджа“, написана през 1928 г. Георги поп Аянов описва ритуала „Ходене на росен“ в Странджа:
Ходенето на росен е също един обичай в Странджа, който се среща и на други места в българските земи, но по-рядко. Даже и в Странджа не се среща навсякъде. Неговото съществуване е изобщо във връзка с разпространението на цветето росен.
Според народното поверие, росенът е любимото цвете на русалките, които се кичат с него през русалската неделя (Св. Спас), за да даде роса, дъжд и плодородие. Момите го берат в потайна доба през нощта срещу Спасовден, увиват китки, с които се кичат или дават на своите любими овчари и орачи, да не бъдат нападани от змейове и самодиви. Ситният росен бил по-лековит и с магическа сила и затова в песните той повече се възпява:
Тръгнала е малка мома
през гоица росенова
да си бере ситен росен
избира го ситен, дребен...
Народът вярва, че когато русалките идват от далечни места, те тогава са весели и милостиви и могат с билки да лекуват всякакви болести. Поради тая именно вяра се е създал обичаят да се ходи на росен.
На росен отиват само болни от незнайни болести, които линеят и чернеят, но помощ от друго не виждат. Болният или болната ходят на росен с посестрима или побратим. Тогава те носят на русалките богати дарове – печена кокошка, шарена прясна пита, бъклица вино, шише ракия, риза, пешкир (кърпа за лице), зелена паница глинена, зелена стомна за вода и др.
Когато стигнат в росенова ливада, дето расте росен, болният ляга да спи под един стрък росен. До него побратимът, ако е мъж или посестримата простира пешкира, напълва паничката с вода от стомната и я поставя на главата на болния или болната под самия росен. По-настрана се поставят даровете.
Когато в потайна доба минат русалките, което се познава от подухването на слаб ветрец, който ги предхожда, тогава стръковете на росена се разлюляват тихичко и будният побратим вижда при лунна нощ, как цветовете на росена падат в зелената паница, сякаш някой ги кърши. След втори петли побратимът отива при болния, събужда го и първата му грижа е да види има ли паднали в паницата цветове от росен или не. Ако има, значи, че русалките са благоволили да изпратят на болния изцерение, ако няма нищо – значи, че болният и тая година ще боледува.
След всичко това болният заедно със своя побратим, рано сутринта, без никой да ги види се завръщат обратно в селото, като носят със себе си росен цвете и лековита вода, която болният пие като лекарство, докато се почувства по-добре.
Този обичай в миналото е бил много повече разпространен в Странджа, сега е разпространен в по-малко села, главно в малкотърновско. Само че, докато едни, като малкотърновци, сърмашичени, гьоктепци ходят на росен срещу Гергьовден, други, като камилчени, пенечени, апартесчени ходят на Спасовден. Обичаят обаче еднакво се изпълнява.
Малкотърновци ходят на росен на няколко места. Най-близкото място е Докузак, на 5-6 км северно от града. Други ходят към река Аидере, под Градището до големия мост на тая река. Трети ходят в местността Шаренково, между Докузак и Аидере, северно от М. Търново.
Сърмашичени ходят в местността Росенът, но някои отиват в местността Бакърлъкът, близо до Евренозово. Гьоктепци пък ходят към река Копан.
Този обичай го има и по-наюг, към Бунархисарско, Визенско, например в село Пенека, колиби Апартес и др. Интересно е, че днес пенекчени и апартесчени, които се намират като бежанци, главно във Василико, още продължават да почитат този обичай, но понеже около Василико не се среща росен навсякъде и на удобни места, отиват чак към Карамлък, макар разстоянието да е повече от 50 км.
И там, където още се пази този обичай, изгубил е много от първоначалния си характер, може би поради безверието на хората и напредъка на културата. Предишните богати подаръци на русалките вече не се носят така щедро. Песните за росен, обаче, още се пеят в Странджа, особено следната:
Ойне Дойне, гиздава девойко,
що мирише гората на росен -
дали се е росенът разлистил
или мома боса подминала?...
Автор на текста и снимката - Георги Бъклев от Малко Търново
Росенът разцъфтява. Не напразно народът е избрал за извършване на ритуала „Ходене на росен“ дните по Гергьовден и по Спасовден. Докато миналата година росенът цъфна по Гергьовден, то тази година разцъфтява по Спасовден, който е на 28 май. В книгата си „Странджа“, написана през 1928 г. Георги поп Аянов описва ритуала „Ходене на росен“ в Странджа:
Ходенето на росен е също един обичай в Странджа, който се среща и на други места в българските земи, но по-рядко. Даже и в Странджа не се среща навсякъде. Неговото съществуване е изобщо във връзка с разпространението на цветето росен.
Според народното поверие, росенът е любимото цвете на русалките, които се кичат с него през русалската неделя (Св. Спас), за да даде роса, дъжд и плодородие. Момите го берат в потайна доба през нощта срещу Спасовден, увиват китки, с които се кичат или дават на своите любими овчари и орачи, да не бъдат нападани от змейове и самодиви. Ситният росен бил по-лековит и с магическа сила и затова в песните той повече се възпява:
Тръгнала е малка мома
през гоица росенова
да си бере ситен росен
избира го ситен, дребен...
Народът вярва, че когато русалките идват от далечни места, те тогава са весели и милостиви и могат с билки да лекуват всякакви болести. Поради тая именно вяра се е създал обичаят да се ходи на росен.
На росен отиват само болни от незнайни болести, които линеят и чернеят, но помощ от друго не виждат. Болният или болната ходят на росен с посестрима или побратим. Тогава те носят на русалките богати дарове – печена кокошка, шарена прясна пита, бъклица вино, шише ракия, риза, пешкир (кърпа за лице), зелена паница глинена, зелена стомна за вода и др.
Когато стигнат в росенова ливада, дето расте росен, болният ляга да спи под един стрък росен. До него побратимът, ако е мъж или посестримата простира пешкира, напълва паничката с вода от стомната и я поставя на главата на болния или болната под самия росен. По-настрана се поставят даровете.
Когато в потайна доба минат русалките, което се познава от подухването на слаб ветрец, който ги предхожда, тогава стръковете на росена се разлюляват тихичко и будният побратим вижда при лунна нощ, как цветовете на росена падат в зелената паница, сякаш някой ги кърши. След втори петли побратимът отива при болния, събужда го и първата му грижа е да види има ли паднали в паницата цветове от росен или не. Ако има, значи, че русалките са благоволили да изпратят на болния изцерение, ако няма нищо – значи, че болният и тая година ще боледува.
След всичко това болният заедно със своя побратим, рано сутринта, без никой да ги види се завръщат обратно в селото, като носят със себе си росен цвете и лековита вода, която болният пие като лекарство, докато се почувства по-добре.
Този обичай в миналото е бил много повече разпространен в Странджа, сега е разпространен в по-малко села, главно в малкотърновско. Само че, докато едни, като малкотърновци, сърмашичени, гьоктепци ходят на росен срещу Гергьовден, други, като камилчени, пенечени, апартесчени ходят на Спасовден. Обичаят обаче еднакво се изпълнява.
Малкотърновци ходят на росен на няколко места. Най-близкото място е Докузак, на 5-6 км северно от града. Други ходят към река Аидере, под Градището до големия мост на тая река. Трети ходят в местността Шаренково, между Докузак и Аидере, северно от М. Търново.
Сърмашичени ходят в местността Росенът, но някои отиват в местността Бакърлъкът, близо до Евренозово. Гьоктепци пък ходят към река Копан.
Този обичай го има и по-наюг, към Бунархисарско, Визенско, например в село Пенека, колиби Апартес и др. Интересно е, че днес пенекчени и апартесчени, които се намират като бежанци, главно във Василико, още продължават да почитат този обичай, но понеже около Василико не се среща росен навсякъде и на удобни места, отиват чак към Карамлък, макар разстоянието да е повече от 50 км.
И там, където още се пази този обичай, изгубил е много от първоначалния си характер, може би поради безверието на хората и напредъка на културата. Предишните богати подаръци на русалките вече не се носят така щедро. Песните за росен, обаче, още се пеят в Странджа, особено следната:
Ойне Дойне, гиздава девойко,
що мирише гората на росен -
дали се е росенът разлистил
или мома боса подминала?...
Автор на текста и снимката - Георги Бъклев от Малко Търново
Коментари
Публикуване на коментар