За злите сили и коледарите


Коледа наближава, в миналото ей това време било страшно, мръква се рано-рано, а на село улично осветление няма, до пет часа трябва да си се прибрал. Извън дома замръквали само мъжете, защото били по-смели. Е, момите ходели по седенки, защото само там зимно време можело да се видят с ергените. Нямало интернет, нямало телефони и камери, нямало как да си говорят денонощно. Страх, не страх – отиват. Там като се заприказват, като се разпеят, че като чуят ергените, като го усетят туй пеене като покана и като се довлекат, къде ти тръгване. Осъмват. Надигнат се да се прибират, то петляно време дошло.  Ако пък по-рано си тръгнат ергените, момите се натъркалят на пода една до друга и позаспят, къде ще ходят по нощите. Домакините имат задача да вардят тяхната почтеност и целомъдрие. Демек, мома е дошла, мома да си иде на заранта вкъщи. 

            Баба и дядо така се срещнали на седянка. Обаче по тяхно време седенките ставали в читалището или в салона на гимназията и им викали вечеринки. Пак се събирали момите и момците, пак си говорили, пак планирали общо бъдеще, но танцували, пеели, забавлявали се, имали грамофон. Момите се стягали за тези вечеринки дълго. Баба специално си миела косата. Имала дебели дълги плитки, те трудно съхнели, докато стигне до салона или до читалището, замръзвали и се превръщали в ледени висулки. Обаче на валсовете се сгорещявала, те се разтопявали и по гърба й шурвала ледена вода. Ама кой да обърне внимание, танцува, танцува вихрено с дядо и нищо не ú липсвало. Щастието било с нея, защото дядо беше нейното щастие.
            Разказвала ми е и за нейните майка и баща (прабаба и прадядо), те се запознали на по-старовремска седянка, когато момите си носили някаква работа, защото не било прилично жена да стои със скръстени ръце. Прадядо бил добра партия, семейството му имало цигларница, прабаба била по-бедничка, обаче много скопосна. Прадядо не дал никой да му се бърка, оженил се за нея, построил ú къща с тухли на пода. Да е чисто, да е спретнато! И те били много щастливи, затова и баба се оженила по любов, а нейната сестра – по сметка и не била толкова щастлива.
             Такива неща ми разказваше баба едно време, но аз бях малка и едва като пораснах разбрах, че тя ми е разказвала за своето щастие. После дядо почина рано и баба вече не беше щастлива, сви се, прегърби се, не свали черното, дори ние, внуците, не я радвахме вече.  

            Помня много бабини разкази. Тя ми разказваше много за младостта си, за Текезесето, за това как плакала свекърва ú като отвела биволицата в стопанския двор. Баба не укоряваше комунистите. Те – казваше тя - направиха живота на село добър – имаме вода вкъщи, ток, телевизор, радио, хладилник. Тогава беше модно да се мразят комунистите, да се разказват много вицове за тях, в големите градове се правеха митинги, вееха се сини знамена, правеше се нова конституция. Затова избягвах да споря с баба, че да не се караме за политика.
            Най-много обичах да ми разказва приказките, които знаеше от своята баба. Когато нейната баба била млада, хората не били образовани и имали много любопитни представи за света. По Коледа вярвали, че Земята е надупчена като решето, а оттам извирали всякакви лошотии – хали, змейове, караконджули. Те идвали в света на хората, за да им пакостят, ей тъй нарочно, защото са зли и коварни, и за да се забавляват.
            − Лошото трябва да се уважава – разказваше баба ми. – Едно време баба и нейната сестра месили питки на баба Шарка, мажели ги с мед, че да не им направи лицата на решето, като ги навести. Кой ще ги вземе тогава такива, надупчени от белези. Нямало лифтинг, нямало естетична хирургия, нямало професионални козметични центрове, едно белило, едно червило за цялата махала, с едно бяло було, донесено от Плевен, се изженили всички моми в селото.  
            − Ех, бабичко, сега ми се иска да си жива и да си говорим с теб за всичко: за злите сили и коледарите, за политика! – баба беше голяма политикантка, аз на нея съм кръстена и по всичко си приличам на нея, особено по политиканстването.
            Като всички хора и тя се зарази от политиката през 1989 г. Дядо вече беше починал, тя си живееше сама на село, не виждаше, защото имаше пердета и на двете очи и по цял ден слушаше точката. Само ни чакаше да слезем от колата и почвахме да бистрим политиката. Спорехме за Жельо, за СДС и куманистите, както им казваше. Вярваше, че Седесето ще обърка България.
            - Оф, остави го тоя Желев, кажи за коледарите, че съм на изпит при професора. Той най-обича за коледарите да му разказваме и коледарски песни да му пеем. Разкажи за лошотиите! Как се справяхте с тях? То нали, като си била малка, Юри Гагарин още не беше летял в Космоса, още не беше показвал Земята, да се види, че не е надупчена на решето, а е една такава синьо-зелена, както я рисувах някога в училище.
            Баба малко се мусеше дето и се присмивах за Гагарин, тя и за него знаеше повече от мен, но се съгласяваше да ми разказва за справянето с лошите и зловредни сили:
             – Завиваш се през глава и всичко ще отмине. Спотайваш се на топличко, не си подаваш носа навън и чакаш да чуеш петела – изкукурига ли, нищо страшно вече няма. Злите сили са се изпокрили и слухтят кога ще падне отново вечерния мрак, че да излязат да се позабавляват.
            Бабините зли сили хич не ми се виждаха чак толкова страшни. Приличаха ми на гадни тинейджъри, които чакат да се мръкне, че да се замъкнат някъде да се забавляват. А и вече бях голяма, не се страхувах от тъмното, макар че, не знам защо, на дискотека хич не обичах да ходя – нито на по-млади години, нито в студентските, нито като позастарях и замъдрях. Не ме е било хич страх от караконджулите, ама не обичам тъмнината по принцип.
            Седя си днес сега у дома и се мъча да си спомня всички бабини рецепти за справяне със злите сили. Спомням си и бабиния глас – топъл, вълшебен и много убедителен: в тези тъмни нощи полунощи излизали коледарите, носили дрянови криваци, били напети момци, с нови дрехи, с ямурлуци, с калпаци, накичени с чемшир и пуканки. Срещали някъде по пътя халите и караконджулите и ги пращали по дяволите, защото пеели коледарски песни и размахвали гегите. Били цели дружини, смеели се, шегували се, викали често - често „Амин!“ и злите сили бягали. Хич не обичали някой да им вика „Амин!“ До сутринта светът се очиствал от лошотията и ставал пак бял и чист, весел, добър, забавен и простичък. Хората смело излизали на мегдана, хващали се на хората, играели, пеели, ходели си по гости и животът си вървял така спокойно до другата Коледа.
            Дали защото  забравихме старите традиции, дали защото коледарите станаха част от някакво съвременно патриотично шоу, но земята се напълни с хали, змейове и караконджули. Стоят тук, не си отиват. Няма кой да ги прогони. Коледарите от студио в студио, от сцена на сцена, от читалище в читалище, от фестивал на фестивал, хич не отиват да ги гонят наистина.
            − Ех, бабичко, какво ще правим сега? – питам я пак на ума си, де. – Кой ще ни спасява от злите сили? То и Гагарин го няма вече да погледне отгоре, че да ни каже Земята още цяла ли е, синьо-зелена ли е, или вече толкоз е надупчена на решето от тези лошотии, дето няма кой да ги изгони, че управия няма.
            Тъй като баба няма как да ми отговори, а и всички рецепти м  ги е казала, ама нито една вече не помага, аз ей тъй си разсъждавам: трябва значи да се съберем много хора и да им издюдюкаме на тези зли сили. Да ги подгоним с криваци и геги, да им дюдюкаме под прозорците денонощно. И ако не щат да си ходят,  да ги заловим, с дървен кол да ги надупчим, че да не вампирясват, и да ги изчистим завинаги от земята.
            После се сещам, че баба казваше, че Злото трябва да се уважава, защото е опасно. Ами, не знам! Струва ми се, че вече няма какво да му се церемоним и да го уважаваме, да му правим питки с мед и то да се възползва от нашия страх и от нашето криворазбрано уважение. Иначе земята наистина ще се надупчи от лошотиите като решето и ако сега Юрий Гагарин се подаде от небето, ще ни каже, че Земята наистина е надупчена от злините, ама не от митологичните бабини деветини, а от истинските злини човешки.
            Айде, сбирайте се и да запеем:
            Стани нине, господине,
            че ти идем добри гости...
            Тръгнали сме чак от снощи,
            в тези дълги зимни нощи.
            Стани нине, господине,
            тебе пеем домакине,
            тебе пеем, Бога славим.
            За всяка революция мъже трябват, мисля си аз, ама такива смели мъже, чисти и умни, дето са с големи сърца и силни ръце. То цяло поколение ще трябва, за да очисти държавата от лошотиите, за тях по-добре ще е, а за нас − по-спокойни старини.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф